Автоинтервю с пишманвампир
- 03 Януари 2015
Аз1: Благодаря, че прие да поговорим на глас.
Аз2: Заглавието обаче ще е мое.
Аз1: Така да е.
Аз2: Заглавието е „Автоинтервю с пишманвампир”.
Аз: Мили Господи! Дотам ли я докарахме с тебе! Защо точно пишманвампир?
Пишманвампирът (Пв): Ти пък какво се правиш на ударен? Именно пишманвампир, защото и аз като мнозина почнах да вампирясвам в тая вампирясала несъществуваща държава. Боря се уж, махам с ръце, ритам с крака, уж аха да се изскубна, но лека-полека все пак вампирясвам. Усещам лекия привкус на първоначалното натрупване на вампиризма. Не е вкусен този привкус, ей Богу! От друга страна – какъв вампир съм аз, та дори и начинаещ, та дори и насила, принудително начинаещ? Смешник, а не вампир! Палячо, мухльо! Да бях вампир като хората, та да литна като Маргарита Николаевна, да се развихря над София, да си взема примуса и заедно с Бегемот и Коровиев да посетим някои адреси, да свършим някои неотложни…
Аз: Бегемот и Коровиев не са вампири.
Пв: Не са, разбира се! Казвам, че ми се ще да бъда като тях, сиреч да мога да се появявам и изчезвам с примусчето из София, макар че и до Москва бих прехвръкнал за час-два. И не само из София бих се поразходил, из разни китни балнеоложки градчета около София – също бих, до разни китни планински селца около София – също бих наминал. Иска ми се, но не ми е дадено. Мечти… Затова – пишманвампир. Насила вампирясващ пишманвампир.
Аз: Разбрах.
Пв: Че ти ако не разбереш, кой тогава?
Аз: Да започваме. Само три въпроса. Нова година е...
Пв: Стоп! Ако ще ме питаш какви са най-значителните събития на 2014-а, ще избягам. Ако ще ме питаш какви са очакванията ми за 2015-а, ще избягам още по-далеч. Да не си посмял да ме тормозиш с анализи и прогнози!
Аз: Няма, обещавам.
Пв: Не забравяй – пишман, не пишман, но вече вампирясвам!
Аз: Помня. Първи въпрос: като пишманвампир, живеещ в общество сред себеподобни, измислил ли си някакъв начин да си спестяваш излишни нерви и напразни надежди, да се отърваваш от отчаяния и депресии, които нашето общество – меко казано – предполага и към които предразполага?
Пв: Това вече е приказка. Измислил съм, и то не начин, а цял метод! Макар че не е нещо оригинално или далече от ума. Огромна част от излишните нерви и напразните надежди, огромен процент от причините за отчаянията и депресиите се дължи на една едничка заблуда, която ще ни избоде очите. И аз доскоро, и мнозинството от себеподобните ми продължаваме да робуваме на идиотски стереотип. Продължаваме да мислим, да действаме и изобщо да живеем така, сякаш живеем в държава. Правим-струваме, но сме се заинатили, че си имаме държава. Не щем да признаем, че си нямаме. И виж сега! Щом ни назори да се срещнем с „институциите” на тази въображаема държава, понеже знаем какво ни чака, казваме на близките си, че отиваме да си трошим главата в онова нещо, за което всеки ден заявяваме: „Това не е държава!” След което се срещаме с нещото и дълбоко в себе си продължаваме да го смятаме и да го приемаме за държава. Както и плитко в себе си. В резултат: нерви, трагедии, отчаяние, депресии…
Аз: Какво съветваш?
Пв: Току-що не го ли споделих? Съветът ми, моят изстрадан метод, е всеки да опита поне веднъж да се раздели със стереотипа си. Всеки, който ми повярва. Поне веднъж нека опита да подходи към онова зъбато озъбено нещо не като към собствената си държава, а като към зъбато озъбено нещо. Опита ли веднъж, ще се отпусне и ще свикне. Гарантирам, че ще постигне абсолютно същото, което би постигнал, ако подхожда и като към държава. Тоест – най-често нищо. Но, внимание, с една грамадна разлика: няма да има и помен от нерви, трагедии, отчаяние, депресии… Такава е природата на великата философска двоица: очарование/разочарование. Аз разбирам, че е очарователно да бихме си имали държава и ценя това скъпо очарование, ала очите ми са ми по-скъпи и предпочитам днешната сурова истина да не ги избожда.
Аз: И как се справяш?
Пв: С кое?
Аз: С битките срещу онова нещо?
Пв: Пазя си очите. Затова гледам. И затова виждам. И никога вече нито за миг не забравям, че онова зъбатото не е държава. Хабя все по-малко нерви с него, камо ли да изпадам в отчаяние или депресия. Как пък не – заради нещо, което го няма! Ако успеем да го заимаме отново, ако след 70 години бездържавен вакуум успеем наново да се сподобием с държава, към която цел всеки порядъчен пишманвампир трябва да се стреми и за което е достойно да се бори, тогава вече може и пак да почна да се ядосвам и тревожа. И да се депресирам даже, ако реша. Що не? Заради моята си държава обаче ще се кахъря. Ако даде Господ да сполучим, тогава пак ще си говорим. А сега – сега трябва да воюваме, да стискаме безценните си пишманвампирски зъби и да се пазим онова зъбатото да не ни ухапе смъртоносно. Понеже ако звярът ни изпохапе с отровните си зъби, понеже ако звярът се справи и с пишманвампирите, с тая територия е свършено. И ще трябва да я прекръстват на Вампирия.
Аз: Сурово.
Пв: Не аз съм измислил суровоядството.
Аз: Втори въпрос, отново не в личен план. Открил ли си кое дава сили на човек да издържи, дори да оцелее в тая битка на живот и смърт, по-точно на осмислен живот и духовна смърт? В битката за своя държава? Във вакуумните времена, когато човек е принуден да живее някъде, където няма държава, а той се самозаблуждава, че все пак си има държава, и страда напусто заради тая заблуда? И не само страда, а често угасва и направо гине в тая заблуда. Иначе казано, открил ли си как пишманвампирите да оцеляват във вампирска среда?
Пв: Открих, да използвам израза ти, но то пък голямото откритие! „Откритието” е отпреди хилядолетия! Първо обаче една уговорка: иде реч за издържане и оцеляване, когато се бориш, когато си биткаджия и не се даваш. Понятие си нямам как се издържа и оцелява, ако си вдигнал примирено ръце и си се предал на вампирския вакуум. На въпроса: най-напред Бог помага; после помагат също така вярата в собствения ти дух и собствената ти душа, понеже Бог им помага на тях, та си заслужава да им вярваш; и накрая – помага и ясното самосъзнание за вечната ти отговорност пред собствения ти дух и собствената ти душа, понеже Бог ти помага ясно да осъзнаеш вечната си отговорност. И много други неща помагат, но тези трите, дето ги изредих, са на първо място. Тоест Бог, Бог и пак Бог. Толкова е леко – не лесно, а леко! – да издържиш, даже да оцелееш и даже, ако е рекъл Господ, да победиш заедно с побратимите си пишманвампири, когато осъзнаеш, че нищо не можеш да спечелиш, ако не спечелиш себе си за себе си! Когато осъзнаеш, че ти си себе си и това ти е напълно достатъчно! Че не ти трябват никакви земни благини, ако ти самият не си едно с тебе самия. Че язък ти за псевдоразкоша и мнимото ялово хорско уважение, ако собствената ти душа един ден – рано или късно, тук долу или там горе! – се отвърне от теб и делата ти! Я остави, не ми се философства! Това го пише във всяка по-дебела книга. И в най-тънките го пише. Ония мъничките, с меките корици. Сам знаеш…
Аз: Измъкваш се. Претупа го набързо.
Пв: Само пестя място. И времето на хората. Много ти беше лесен въпросът. Давай последния!
Аз: Последният вече е твърде личен.
Пв: Давай, давай, ние с теб сме повече от свои хора!
Аз: Питал съм и себе си, питам сега и теб – струва ли си? Струва ли си усилията?
Пв: Ех, знаех си аз…
Аз: Извини ме.
Пв: Просто да ти е, все пак доброволно се съгласих на това интервю. Отговарям – струва си. Повтарям – струва си! Струва си всяко голямо и всяко малко усилие! Да, да, да! Ако не си струваше, нямаше да си струва да идваме тук. Струва си всяка глътка въздух, всяка въздишка, всяка усмивка, всяка загуба и всяка победа. Ако се замислиш – част от смисъла е в магията да осъзнаеш, че си струва. Да осъзнаеш, че и голямата магия, дето изобщо сме тук, си струва, но и малката магия – самото осъзнаване, че си струва, и тя си струва. Част от същността на голямата магия вероятно е тъкмо процесът на самоосъзнаването, че си неотделима, при това важна, красива, прекрасна частица от магията, която вълшебна магия по някакъв магически начин сътворяваш и ти, бидейки само прашинка от нея. Вълшебна магия е и да живееш, знаейки, че си струва!
Аз: Това ли е?
Пв: Това е. В личен план.
Аз: Ами да приключваме. Някакво новогодишно пожелание към читателите?
Пв: Ти да не се опитваш да ме занасяш?
Аз (усмихвам се): Не бе, сериозно.
Пв (ухилен): Сериозно значи. Е, и аз тогава също сериозно. Моето новогодишно не пожелание, а послание към читателите: пишманвампири от всички градове и паланки, подкрепяйте се! Няма сила, която да се изправи срещу свободолюбивите пишманвампири! Иде, иде времето на осъзнатия пишманвампиризъм!
Аз (уплашен): Мили Господи!
Бягам презглава от интервюидалнята.
Споделете
