Цивилизационен избор и парламентарен вот
- 15 Септември 2014
Много се надявам до 5 октомври повече да не ми се наложи да пиша текст, свързан по какъвто и да е начин с така наречените парламентарни избори. Сега, отрано, ще споделя нищожна част от онова, което имам да кажа за предизборната ситуация в България – и толкова от мен.
Безспорно, у нас стана доста сложно. И не защото наистина е сложно. Ние го възприемаме като сложно, а и цяла армия усложнители нали с това се занимават – да ни е сложно. Не, не бива да им се сърдим: колкото по-сложно е при нас, толкова по-добре е при тях. Такъв е общественият договор, който си спретнахме сами и който все още търпим. Така че нека се опитаме да опростим нещата. По-долу ще се опитам да направя картината по-достъпна, по-прегледна.
Моята теза не е оригинална и е съвсем лесна за разбиране. Предстои ни избор, а не предсрочни избори. Предстои ни поредният по-значим национален цивилизационен избор, а не някакви парламентарни избори. Предстои ни поредната по-едра крачка в нашия постоянен, всекидневен, незаобиколим и от нищо и никого неотменим национален цивилизационен избор, а не някакъв почти предизвестен като резултати парламентарен вот. Това е главната тема на моя текст: какъв е днес общият ни национален цивилизационен избор (оттук нататък – НЦИ) в контекста на предстоящия вот.
Помните ли? Разказвали ли са ви? През 1989 г., в условията на относителна свобода, започнахме отново да го правим този наш НЦИ, стигнахме донякъде, зациклихме, върнахме се назад, назад и още назад – почти до дъното, почти дотам, докъдето ни бяха удавили между 9.9.1944-та и 1989-а. Това не означава, че има ден през „преходните” 25 години, в който да не сме правили НЦИ – при НЦИ няма почивни дни и отпуски. Правихме го, правим го, но резултатите напоследък ни доведоха до тинята на тресавището. Поне на мен така ми се струва, като си помисля къде бихме могли да бъдем при друг НЦИ през тези 25 години. Ала миналото не понася условно наклонение.
Колкото до парламентарните избори на 5 октомври, избори в истинския смисъл на думата пак няма да има, а ще се проведе традиционното ни гласуване. Избори има, когато си си извоювал възможността да избираш идеи, визии, политики, програми, а не да налучкваш (най-често погрешно) най-малкото зло, и то според лични пристрастия, сантименти и навици. С две думи – пак няма да избираме измежду идеи и програми, а ще тръпнем за изхода от многобоите между Гочоолу, Дочоолу и Топачоолу във Варна или между Гуньо Адвокатина, Данко Хаирсъзина и на Серсем Пеца копилето в Пловдив. Или втората троица беше в София?
На темата: що е НЦИ? Грамаден въпрос, предполагащ задълбочен многостранен отговор. Тук се налага да се задоволя с няколко сухи обобщаващи думи. НЦИ означава избор на ценности, на път, накъде да вървиш по този път като нация и държава, с кого да дружиш, кого да избягваш. Какво целиш на всеки етап от пътя. Какъв нравствен смисъл придаваш на националния живот. Ето такива неща. И още много.
Каква е рамката, в която днес, тук и сега, продължаваме да правим нашия вече почти напълно свободен НЦИ? Ще посоча само три съставки – една световна и две нашенски. Разбира се, има още десетки компоненти на рамката, но и тези трите стигат, за да се обозре панорамата. Няма да губя място да ги аргументирам, понеже ми изглеждат безспорни като извод, като факт, като новите обстоятелства, в които всички ние живеем.
Ето ги трите елемента на рамката, в която се разгръща днешният ни НЦИ:
І. Светът днес е различен от света вчера, да не говорим от света онзи ден. Коренно различен. Светът днес е изправен пред коренно различни от по-раншните си предизвикателства. И съответно нашата мила България, по-скоро тукашната остатъчна мила България`2014, е в коренно различна ситуация насред променения свят.
ІІ. 70 години след 9 септември и 25 години след 10 ноември у нас продължава да е не само жива, но и повсеместно да властва огромната национална заблуда, пагубна за всинца ни заблуда, че повече така може. И нищо, никой, никакви усилия и никакви аргументи не са в състояние да я съборят от трона ѝ нашата свидна многодесетилетна заблуда. И продължаваме да я караме все така: може, може, що да не може, досега как можеше да може, значи и занапред ще може да може.
ІІІ. На 6 октомври, понеделник, както и на 7 октомври, вторник, и още по-нататък, и дълго по-нататък българската цветна картинка – политическата, икономическата, социалната, банково-обирджийската, криминално-прокурорската, язовиро-потопната и каквото още ви дойде наум – изобщо цялата жизнерадостна картинка у нас ще си е същата. Сиреч резултатите от парламентарните избори няма да са променили практически нищо. Ако се абстрахираме от дреболиите и подробностите. Осъзнавам, че е разочароващо, но никой не ни и кара да се очароваме предварително.
Само няколко изречения към І-ІІІ. Няма спор, че всеки вменяем човек без особени трудности е способен да си скове своята рамка, в която действа българският НЦИ. И тя вероятно няма да се припокрива с моята, с моите І-ІІІ, бидейки при това по-точна и по-обхватна. Например: удивителната ни неспособност като народ да различаваме общественото добро от общественото зло дори когато злото ни избожда очите, сякаш много повече заслужава мястото си в една такава рамка, нежели заблудата ни, че повече така може. Сякаш... Аз мисля обаче, че въпросната заблуда играе несравнимо по-голяма роля при НЦИ, отколкото обезсърчителното ни объркване кое е добро и кое е зло. Помислете! Решим ли най-сетне, че повече така не може, тутакси ще почнем да се ориентираме много по-добре и по оста обществено добро/зло. Или друг пример: скоростта, с която тече времето на света, ако щете – скоростта, с която живее вече светът, като че ли има по-голямо значение за родния ни НЦИ от факта, че светът днес е различен от света вчера. Като че ли… Аз мисля обаче, че новата скорост на световното време едва ли е някакъв фактор за изборите на народ, който като цяло подценява, недооценява или проспива самата промяна на света. И така нататък.
Искам да кажа, че следвам обещанието си да не усложнявам. Искам да кажа, че рамката І-ІІІ ни върши добра работа. Ясно е за какво иде реч.
Да преминем към един бегъл и съвсем схематичен портрет на нашия НЦИ. Какво работи той днес, какво копае и какво зарива? Свършва ли нещо читаво? И накъде ни води, ако изобщо ни води нанякъде?
Външнополитически аспекти на съвременния наш НЦИ:
1. Отношение към днешна Русия и бившия Съветски съюз, както и към всичко, свързано по един или друг начин с днешна Русия и бившия Съветски съюз.
2. Отношение към сътрудничеството и противопоставянето между Изтока и Запада днес и в миналото, съответно отношение към всички параметри на това сътрудничество/противопоставяне.
(Моля да се отбележи, че у нас отношението към днешна Русия и бившия Съветски съюз предопределя отношението ни към Изтока и Запада, а не обратното, както би било много по-логично и както е при останалите европейски народи.)
3. Генералният в крайна сметка избор: страна иждивенец и кандидат-мъртвец в европейския мащаб („повече така може”) или нормална европейска държава („повече така не може”).
Вътрешнополитически аспекти на съвременния наш НЦИ:
4. Изборът „повече държава или повече човек” – и в политически, и в конституционален, и в социален, и в морален, и във всякакъв план.
5. Изборът между повече партийност, повече делегиране на собствените ни свободи на Бог знае кого или обратно: по-малко тясна партийност, повече гражданственост, повече пряко обществено упражняване на правата ни.
6. Изборът между политическата лъжа, корупцията, пълното безхаберие, „карай да върви”, „те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим” или обратно: нормална икономика, нормално правораздаване, нормална администрация, нормални обществени отношения и т.н.
Както и при рамката на НЦИ (І-ІІІ) горните шест точки от „портрета” на НЦИ могат да бъдат допълнени с още много, но и тези са достатъчни за целите на текста ми. Дават добре представа какви задачи ни поставя животът и как ние ги решаваме „за домашно”. И изобщо докъде сме я докарали с аритметиката на житейските ни избори. Не добра – чудесна представа дават за родната аритметика.
Време е да се върнем при вота на 5 октомври, дето уж бил толкова важен и сложен. Време е да проследим партийните измерения, партийните проекции, ако мога така да се изразя, на НЦИ. И най-вече доколко НЦИ има партийни проекции в момента. И доколко всяка партия с национално значение допринася за правилния, верния, полезния за България, животоподдържащия и животоспасяващия за България НЦИ.
1. ГЕРБ.
Тук по разбираеми причини се налага да говоря единствено за г-н Бойко Борисов. Дълбоко не ме интересуват все по-озверяващите спорове за и против г-н Борисов, а откъм него – за и против партията му. Дълбоко не ме интересуват тънките и остроумни сметки как чрез и покрай г-н Борисов би могло да се постигне това или онова. Интересува ме единствено как се съотнасят отговорният ни на ползу роду НЦИ и г-н Борисов. Ще се опитам да бъда много, прекалено даже достъпен.
Ще онагледя казуса с два типа хора: гангстер, бандит, разбойник без значение бяла ли му е якичката или е по потник и ланец; леконравна жена, ама ачик леконравна.
Нека си въобразим как Ал Капоне предлага на народа на САЩ той, Ал Капоне, да поеме данъчната им администрация, понеже е безспорен капацитет в тази област. Или да поведе борбата с контрабандата, понеже е безспорен капацитет и в тая материя. Как ще реагира народът на САЩ? В най-добрия за г-н Капоне случай американците ще се посмеят на шегата, макар и шегата да е доста плосковата, да не кажа нагловата.
А сега ми позволете секс-лирично отклонение. Случката от следващите редове не си я въобразявам – преживял съм я. Габрово, пролетта на 1972-ра. Традиционната екскурзия на абитуриентите. За да ни нахрани, класната е принудена да ни завре в нещо като механа – под земята. Груба грешка, понеже е вечер. С напредването ѝ досами нашата юношеска маса се разпалва огнена дискусия между зряла дама, която няма да описвам, и потенциалния ѝ клиент, чието описание също ще спестя. Дискусията е по повод цената и по-точно – дали 2 (два) лева стигат. Репликите ставаха ужасно конкретни и живописни, класната, забила очи в циментовия мръсен под, не гъкваше, момичетата и те мълчаха, момчетата умирахме от кеф.
Последната бурна реплика на дамата бе придружена с изправяне на крака, вадене на мазен (мъжки!) портфейл и размахването на някаква омачкана от употреба бележка:
- Кой, аз ли съм курва, бе! – крещеше вдъхновено дамата, навирайки хартийката в носа на мъжището. – Аз имам тапия за девственост!
Цялата механа изпопада от смях (без класната и част от момичетата ни), а дискусията – логично – секна от самосебе си.
Край на малкото секс-лирично отклонение.
Нека си въобразим как емоционалната дама с тапията е немкиня и предлага на народа на Германия да оглави тамошната агенция за борба с проституцията. Или да поеме администрирането на женските манастири. В най-добрия за дамата случай германците ще се посмеят на шегата, макар и тук шегата да е доста тъповата, да не кажа пак нагловата.
И в двата примера при по-суров нешеговит сценарий г-н Капоне и дамата с тапията биха си го отнесли здравата, понеже тамошните народи смятат, че там така не може. (Той г-н Капоне си го е отнесъл и без нашите въображаеми шеги.) Докато ние българите, съдейки по най-новата ни история и пресните социологически проучвания, продължаваме да мислим, че така може. Съответно и живеем според моженето си.
И още нещо все по темата за г-н Борисов (ГЕРБ). Аз съм вярващ християнин и като вярващ християнин дълбоко вярвам в смирението, в духовното пречистване и духовното превъплъщение, изобщо в способността на човека за духовна обнова. Но тя, обновата, задължително предполага разкаяние, последвано от искрено покаяние. Затова никъде по белия свят – освен у нас и тук-там другаде рядко и по изключение – хората не вярват на бившите гангстери и бившите курви, когато те не са се покаяли. Тем паче в политиката. В политиката покаянието следва да се извърши публично и пет пъти да се провери на дело дали не е престорено. Понеже бившите разбойници обикновено напират за висши държавни постове, а бившите курви все ги тегли я към социалните дейности, я към образованието и работата с дечица. И могат да се случат много неприятни „грешки”. Тоест не само че могат, случват се.
Искам да кажа още, че без искрено покаяние терминът „бивши” става някак неточен.
Ще предложа още веднъж да си въобразим (позитивно!) реализираната мечта на мнозина сънародници. Представяме си, че имаме дясна коалиция, че всички игли са притъпени, че всички личностни ревности, обиди и ненависти са преглътнати; че има ясно разписана програма за управление – по точки, със срокове и с отговорници (нали такова беше клишето?); че са назначени възможно най-приемливите министри и всякакви важни шефове. Е?
Защо никъде досега не намерих да прочета поне два реда как тази коалиция ще работи? Как ще я бъде във всекидневната лудница? В детайлите? Или пък в едрите проблеми – сиреч какви кученца ще подарява на Путин или тоя път ще се одързостим да минем без подаръци? Какви рожби ще ражда въпросната коалиция с такъв началник и с такива коалиционери, да не говорим за някои коалиционерки? Колко от тия клети рожбички ще са мъртвородени и каква ще е средната продължителност на животчетата им? Никой не се впуска в подробностите на тая уж желана и съвсем може би предстояща коалиция. Вероятно защото не можем да си я представим на живо. Аз поне не си я представям, а работя предимно с въображение.
Да добавя, че разбирам и съчувствам на надеждите в политически чудеса. Разбирам и съчувствам на щенията ние да омъжим нашата си булка (нищо че ни е неугледничка, свадлива и многопрофилна една такава) за младоженеца (нищо че е урунгелест, въртоглав и космат един такъв до отчаяние) само и само за да избегнем поредния хомот на онази другата престаряла вече брачна двойка или тройка – на политическите скотоложци. Разбирам и съчувствам, и дори се опитвам да уважавам мнението на хората, които искрено вярват (за разлика от онези, които всуе се мъчат да ни манипулират, че вярват), че г-н Борисов може да бъде истински партньор в истинска дясна коалиция с дясна предвидима проевропейска и антиевразийска политика.
От която искрена вяра, за жалост, не произтичат никакви политически чудеса.
Прочее, правилният за България НЦИ, изгодният, ако щете, за България НЦИ и г-н Борисов (ГЕРБ) се намират в две съвършено различни плоскости. Толкоз за г-н Бойко Борисов (ГЕРБ). Надявам се бях пределно ясен.
2. БСП.
За нея – съвсем накратко. За 123 години съществуване тази партия почти винаги е била далеч от НЦИ, какъвто и да е бил той, колкото и той да е бил често глупав, меко казано, а понякога и самоубийствен, директно казано. След 9 септември нашият народ 45 години нямаше свободен НЦИ. Изборът ни „съвпадаше” със съветския „цивилизационен” избор на болшевишката диващина. От 25 години БСП винаги е срещу или най-малкото встрани от пробългарския НЦИ на българите. Всяко нейно управление или участие в управлението води до погром на спасителния за България НЦИ.
3. ДПС. Не виждам как ДПС може да присъства в текст, посветен на НЦИ. Без коментар.
4. ББЦ – без коментар.
5. АБВ и подобни – без коментар.
6. Всякакви псевдопатриотични, пишманнационалистически, фашизоидни и фашистки партии – без коментар.
7. Реформаторски блок.
Тази нова формация е надеждата на много читави хора. Няма да коментирам тези надежди. Нямам намерение да се включвам в постните „десни” ежби на дребно. Проблемите вдясно са мащабни и дълбоки. Емоциите ни не са продуктивни и с нищо не помагат за решаването дори на едничък проблем. Предпочитам да видя РБ като парламентарна сила и как ще работи за достойния ни НЦИ.
(Целият текст, съответно и горният абзац, бяха написани точно преди „реформаторските” събития от изминалия уикенд. Нямам какво да добавя.)
Да обобщя. Мисля, че, строго погледнато, днешният ни умен, съзидателен, животоопределящ НЦИ няма теснопартийни измерения. За добро или лошо – няма. В предстоящите тежки за България години ще трябва да преодоляваме огромни трудности в отношенията ни с Русия, с радикалния ислямски свят, с приятелска Европа; да се справяме с икономическото ни изоставане; чакат ни какви ли не още изпитания. Очевидно е, че партиите в сегашния си вид не са годни, а повечето нямат и намерение да бъдат изразител на НЦИ, да водят далновидна политика, да поемат отговорно управление, което да материализира нашия НЦИ в добра посока, с добър плод.
Твърдя още, че НЦИ е и винаги ще бъде водещият фактор, а партиите трябва да бъдат така добри да се съобразят с него, да го следват, буквално да се впишат в него, да работят за него. Или да вървят по дяволите. Сега е точно обратното. Нашият НЦИ сякаш се нагажда според наличното политическо и партийно месиво, свива се, самоограничава се, гърчи се, не смее да му се опълчи на бъркоча, сакън да не останем без партийно представителство. Или бъркам?
Ето затова на 5 октомври не бива да очакваме нещо кой знае какво. Ако си направите труда да прегледате листите на няколкото избираемите партии и коалиции (настоятелно препоръчвам да не си губите времето) или просто си ги представите листите (така постъпих аз), поне 180-200 души вече, предварително, още днес са назначени за „народни избраници”. Огромният дял от които депутати няма как да не са идиоти и/или подлеци, и/или корупционери, и/или пълни некадърници, и/или мързеливи ибрикчии, и/или така нататък. И/или просто са си „професионални” депутати от всеизвестния „професионален” профил.
При мнозина от 200-те юнаци по-скоро е „и” нежели „или”…
Какво да правим?
Ще го кажа направо: честният умен човек не бива да гласува, ако иска да не се мърси и да не греши (включително в библейския смисъл на думата), подкрепяйки омацани или съмнителни каузи. Редно ли е да се дава такъв съвет? Не, не е редно. Ясно е какво ще се случи с България, ако критична маса честни умни хора решат да не си цапат ръцете с нашенските политики и политици. Примамливо е да бъдеш чистник, ама едва ли е почтено да загробим страната си заради криворазбрано чистофайничество. Съвсем друга тема е да успееш да не се политизираш. Така или иначе всеки честен умен човек ще постъпи по съвест.
От друга страна, честният и същевременно умен човек не бива да си прави и никакви илюзии за 5 октомври – нали затова е и умен. Трябва да съсредоточим публичните си усилия към укрепването на националната атмосфера, на националната енергия, на националната практика, които от доста време вече работят за дълбочинна промяна на българската мисловност. Промяна в мисловността ни, насочена към постепенно „химическо” изравняване между световния цивилизационен процес и българския цивилизационен процес. Сторихме немалко досега – особено след приемането ни в НАТО и Европейския съюз, трябва да продължим нататък. Паралелно с такава действена и коренна промяна постепенно ще дойдат и промените в профила и на политическия, и на социалния, и на личния ни живот. Включително и със създаването на нова партия (или нова коалиция от партии), която най-после да обедини дясното политическо пространство и изведе страната от тресавището. И все пак, на първо място – крайната цел е промяна на личния ни живот! На онази огромна част от личния ни живот, която пряко зависи от политическата и социалната структура на държавата ни.
Свършвам. И така, можем ли сега, на 5 октомври, да направим решителен цивилизационен избор? Отговарям: като резултати от парламентарния вот – не. Като задълбочаване на тенденцията в развитието на националната ни енергия – да. Като нова заявка за поврат в съвременната ни национална история – да. Като поредната може би немалка крачка към приобщаване, по-скоро към връщане на България към цивилизационното, към градивното, към съзидателното – да.
В чисто прагматичен план огромната ни отговорност като гласоподаватели ще дойде по-после, когато и бъдещото правителство „есен`2014” си отиде по реда си – най-вероятно предсрочно, скандално и позорно; когато и бъдещият премиер поеме надолу по известната смърдяща пътека на предшествениците си. Тогава вече ще ни чака съдбоносен парламентарен избор между новото и старото, между бъдещето и миналото, между нормалното, порядъчното, човешкото – и политическото мракобесничество. Тогава на всяка цена трябва да сме многократно по-подготвени чисто организационно за тази съдбоносна за нацията ни битка. И тя ще е първата от няколкото, които най-вероятно ни предстоят.
Огромната ми надежда е, че все повече хора осъзнават какво ни чака и какво трябва да правим. И нека Бог да е с нас.
Две бележки като послепис:
Заради уважението ми към читателя никъде в този текст не споменавам, че в крайна сметка НЦИ се свежда до сбора от личните цивилизационни избори на всеки от нас.
Ако осъзнаем и повярваме, че всеки ден правим своя личен, а оттам и своя национален избор как да живеем сега и занапред, ще живеем много по-добре и сега, и занапред. И ми се струва, че не е чак толкова сложно това най-сетне да се проумее – след 45 години безпътица и още 25 години лутаница.
Споделете
