Интелигенция и позор

 

Изповед в бялата зала

  

Няколко предварителни думи.

Този текст няма нищо общо с евроизборите. Той е замислен преди тях, те са само поредната подробност и поредното обидно свидетелство за позорния пейзаж.

Тук няма да се упражнявам що е интелигенция. Нека приемем най-безболезненото тълкуване: огромна група хора, които често използват главата си за мислене, а обикновено и работят предимно и на първо място с нея. Така че включвам не само творческата и научно-техническата интелигенция, разбира се, но и преподавателите и учителите, медиците, политическата класа, средната и висшата администрация, бизнеса, мениджмънта и още много други. У нас вероятно ще се съберат поне милион-два редовно мислещи люде.

Няма да спомена нито едно конкретно име. Имената не са важни; важно е накъде водят деянията на всеки един от нас и на интелигенцията като цяло.

Този текст по необходимост обобщава, което не означава, че поставям всички представители на интелигенцията под един знаменател. Пази Боже! Мнозина достойни интелигентни хора все така не допускат позорът да стане най-присъщата и комай най-неотделимата част от битието им. Това от една страна. От друга, с прискърбие си мисля, че у нас няма нито един човек, който по някакъв начин да не е докосван и съответно омърсяван и омерзяван от позора ни. Такава е природата на всеки национален позор – прониква навсякъде.

Този текст съвсем накратко и на едро ще се опита да погледне към делата и резултатите от делата на българската интелигенция само след 10 ноември 1989. Отидем ли по-назад, ще стане страшно, а аз не желая да плаша никого.

И да не пропусна накрая – авторът е с двата крака в позора и по-специално в  позора на интелигенцията ни. Така че моя милост споделя от натура.

На темата. Оттук нататък ще споделя една картина, едно видение, което често ме спохожда и ме кара да понастръхвам. Видението не винаги е едно и също, а и разговорите са донякъде различни, по-скоро са нюансирани. По-надолу ще приведа нещо като компилация, като синтез.

Поканен съм в някаква просторна бяла зала, а в дъното ѝ са седнали неколцина жени и мъже. Не виждам обаче лицата им. Не, не е небесен съд. Не, никой не ми търси сметка какви съм ги вършил. Жив съм, тук съм, а гласовете на жените и мъжете, когато ми задават въпросите, са благи и добронамерени. По-скоро всичко прилича на някакво странно интервю, на причудливо допитване, но не с някаква конкретна цел, а просто така, интересуват се хората от едно-друго и си разговаряме. Съществуват обаче и две категорични изисквания от страна на „комисията”, които аз напълно съм приел: да не шикалкавя, камо ли да лъжа, като отговарям, а да казвам единствено истината, моята си истина. И само ако желая да я казвам. И второто: да бъда кратък, стегнат, понеже времето им е ценно, а и схващат бързо и надълбоко.

Първото, което искат да научат от мен тези добри същества, е как оценявам ролята на българската интелигенция цял четвърт век след падането на комунистическия режим.

Като позорна, отвръщам начаса. Защо? Защото, заявявам им, за 25 години мислещите хора в моята страна не сътвориха съвременна национална идея. Защото не успяхме да създадем някакъв приемлив съвременен идеал, около който да се обедини мнозинството от нацията и да го следва. Защото дори не се опитахме да изградим такъв модел, който да стъпи върху новата световна реалност, възраждайки отново – след 45 години терор и идиотизъм – общочовешките принципи на работещата държавност. И между тях най-вече законността, публичния морал и обществената справедливост, съпричастност и лоялност. Защото вече 25 години дори не осъзнаваме, че липсата на съвременен национален идеал ни обрича на национална гибел. Защото сляпа и ялова интелигенция означава обречен народ. Разбира се, не бива да загърбваме и другата част от истината: състоянието на днешната българска интелигенция е огледален образ на позора, в който живее целият ни народ. Това обаче е друга, макар и сродна тема.

Кои според теб са най-характерните черти на вашата интелигенция? – питат благите жени и мъже в светлата зала.

Националното предателство, отговарям им веднага. Опитвал съм се, споделям им шепнешком, понеже ужасно ме е срам, да науча за друга интелигенция някъде по света или поне в Европа, която с такава готовност да предава собствената си страна и собствения си народ, но никога не съм успявал. Никъде около нас такава позорно внушителна част от интелигенцията не изповядва националното предателство като свое кредо и свой начин на живот. Ние сме уникални в това отношение. Уникално е и още нещо: този едър дял от нашата интелигенция най-често „продава” предателство си на безценица, а се случва да го прави и безкористно – от нелепи емоции, от идиотски сантименти, от криворазбрани кръвни родства и прочее позорни безумия.

Други характерни черти? – питат ме.

Още едно предателство с три чудовищно уродливи глави, казвам тутакси. Политическото, социалното и моралното ѝ предателство. Архипозорно е, че българската интелигенция не съзнава своята отговорност пред народа си и дори пред историята, ако позволите. Тя няма усет за мисия, за водачество, за национална съдба. Тя няма усет за дълбочината на битието, за приемствеността на битието, за извечните механизми, които ръководят човешкото съществуване. Тя живее и работи на парче, на дребно, работи почти единствено в материален план, работи сред хаос и в режим на елементарна битова рефлексия – и съответно всекидневно и ежеминутно предава политически, социално и морално както себе си, така и хората, които всуе очакват от нея работеща визия за общия ни живот. Имам пред вид работеща мъдра и дългосрочна визия за общия ни честит живот.

Откъм „комисията” мълчат, но знам, че слушат.

А всичките тези родове и видове предателства навън и навътре – продължавам – се дължат на отчайващата бездуховност и, ако щете, на дълбоката безрелигиозност на нашата съвременна интелигенция. Наясно съм, че звучи като печален абсурд: бездуховна интелигенция! Ала аз ви обещах да говоря истината, както я виждам! Духовният човек притежава едни ценности, бездуховният – съвсем различни, пък дори да е най-високопоставен и всепризнат нашенски интелигент. Бездуховният човек, бидейки дори интелигент, не познава природата на най-висшия мотиватор, на най-висшия стимул за доброправенето – упованието и преклонението пред онази сила около нас и у нас, която едновременно ражда смисъла на нашия живот и е смисълът на живота изобщо. И още нещо: бездуховният интелигент е много по-опасен от бездуховния обикновен човек, понеже първият е надарен от същата тая сила със способности, които често се използват не за публично благо, а за вреда, и творят – тъкмо поради бездуховността – всички нюанси на мрака.

Досега твърдиш, резюмира „комисията”, че бездуховността е главният извор за външните и вътрешните предателства на българската интелигенция.

Точно това твърдя, кимам.

Какви още причини виждаш за позорните ѝ дела? – питат те.

О, те са много и най-противоречиви! – възкликвам. Моят разум не притежава нужния обем да обхване всичко онова, което поражда, което предизвиква деянията на нашата интелигенция. Едно обаче знам със сигурност: каквито и да са първопричините за позора ѝ, те в една или друга степен идват от главната, от дълбинната първопричина – бездуховността ѝ. Останалото е следствие. Разбира се, мога да посоча доста конкретни неща, но така или иначе всичко ще се върти около седемте смъртни човешки гряха и многобройните им производни. Особено бих обърнал вниманието ви на алчността, завистта и мързела. Може би в този ред. Предпочитам обаче да ви цитирам Соломоновите притчи, 6:16-19, там сякаш е синтезирано най-ясно и най-кратко:

 

16. Ето шест неща, които Господ мрази – дори седем, които са гнусота за душата Му:

17. очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв,

18. сърце, що кове зли кроежи, нозе, които бързо тичат към злодейство,

19. лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя.

 

Когато чета тези думи, имам горчивото чувство, че Соломон е прогледнал 3000 години напред и е отразил облика и делата на значителна част от нашата съвременна интелигенция.

Мога ли да добавя нещо? – вметвам.

Разбира се – отзовава се някой от дъното на залата.

Само за да завърша картината. Държа да спомена пред вас, че в така обрисуваната картина няма място за случайности. Няма как да се измъкнем от грозната позорна гледка с разни измишльотини за временни негативни обстоятелства, за лош късмет, влажна пролет и топло лято. Необходимо е само да погледнем с безпристрастен взор – изреждам импровизирано и напосоки – към българското висше духовенство, към ректорското ни тяло, към главните редактори на медиите ни, към ръководството на БАН, към най-тиражираните ни писатели, журналисти и т.н., към най-, най-високите нива на политическата ни класа, на професионалните и творческите ни съюзи, на синдикатите – накъдето и да се обърнем, би трябвало да видим най-високите еталони на българската интелигенция, най-почитаните личности, достойни за пример и подражание, а виждаме – с позорно редки изключения – тъкмо обратното. Да, за случайности, недоразумения или пропуски не може да става и дума. Иде реч за позорна закономерност, за правило, за система. И в тази връзка нека да споделя още нещо важно: сред „неинтелигенцията” у нас могат да се срещнат много по-стойностни хора, природно интелигентни, мислещи хора, зрящи духовни люде, макар и да не работят предимно и на първо място с главата си.

Доста песимистично обрисува нещата – заключава „комисията”. 

Бих казал реалистично, възразявам. Не смятам, че да гледаш истината в очите, е песимизъм. Не е ли по-добре да знаем в какво и как живеем? И накъде живеем…

Значи, диагнозата ти е, че българската интелигенция е много болна.

Меко казано. По-скоро е тежко болна. А може би е смъртно болна, но не ми се ще да мисля за такъв изход. Понеже заедно с нея ще си отиде и народът, който така и няма да дочака тя да го поведе към обетованата земя. 

Да приемем, че болестта е само тежка. Знаеш, че неминуемо накрая ще дойдем и до въпроса какъв е цярът за болника според теб. Е?

Дълго обмислям, преди да продумам:

В отговора си вече ще включа целия ни народ, а не само интелигенцията, тъй като болестта е обща и лечението не може изкуствено да се раздели. Преди време бях склонен да споделям разни рецепти за изход от националния ни позор. Сега съм многократно по-смирен. Как се цери бездуховност, проникнала до най-фините обществени тъкани? Как се лекуват най-долните човешки пороци, датиращи от Адам и Ева? Ако храня надежда, а аз я храня, тя идва от историята на този конкретен болен. Той, нашият народ, и друг път е бил тежко болен, но се е справял, преодолявал е още по-страховити предизвикателства. И то при доста по-тежки, доста по-отчайващи обстоятелства. И въпреки това е излъчвал от себе си читава като цяло интелигенция. Надмогвал е ужаси и падения, раждал е свои достойни чеда, които да го водят и да го учат същевременно. Днес живеем в несравнимо по-благоприятни и за народа ни, и за българската интелигенция условия. Днес живеем в несравнимо по-цивилизован свят. Днес живеем в несравнимо по-добронамерен свят. Така че пазя огромна надежда в децата на България – и тези тук, и онези, които учат по света. Надявам се, даже си позволявам и да вярвам, че новата млада интелигенция по нищо няма да прилича на двете поколения преди себе си и най-вече на онези, които днес са лицето на най-овластената и най-привилегированата родна интелигенция. Надявам се, че такъв катарзис е възможен, че такова духовно възраждане отново е мислимо и по нашите земи.

Забравил за миг, че дори лицата им не се виждат, инстинктивно вдигам поглед към дъното на бялата зала, за да потърся подкрепа и кураж в очите на тези благи жени и мъже. Ала вече съм сам. Не, няма ги, тихо са си отишли. Безшумно са се стопили в ефира, сякаш никога не ги е имало.

Както впрочем и би следвало да бъде. Нали споменах, че всичко е видение.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com