Горкият аз, горките ние
- 07 Ноември 2013
Да направя първо уговорката, че пиша този текст без никаква връзка със 7-и ноември: днешната дата отдавна не означава нищо за мен. Освен повод за огромно състрадание към жертвите на болшевишкото безумие.
На темата. Не познавам човек, който да не потъва в състоянието „горкият аз”. Поне понякога и най-малкото някак автоматично всички пропадаме в черната дупка. Моя милост не прави изключение. И няма никакво значение, че най-често го вършим несъзнателно. И няма никакво значение, че при едни тая трагедия трае кратко, при други – по-дълго, а при мнозина – цял живот, при това сладострастно и съвършено съзнателно.
Последните месеци имах повод доста да поразсъждавам над този особен вид бягство от живота и стигнах до следния извод: едно от най-големите човешки малоумия, за да не кажа човешки позор, е да си въобразяваме и да се самозалъгваме, че бихме могли да живеем достойно и праведно като свободни хора, ако щете и като християни, изповядвайки същевременно философията „горкият аз”. Не намирам причини да се аргументирам защо е малоумие и позор.
Откакто го проумях, постоянно се следя. И колчем се хвана в подобно „настроение”, изпитвам дълбок неподправен срам. Господ си знае работата – срамът помага да се измъкнеш веднага от тресавището на позора.
А сега предлагам да помислим заедно. Какво се случва с малоброен народ, когато във всеки един момент стотици хиляди, а по-вероятно милиони човеци от този народ изповядват – кой съзнателно, кой не – пагубната философия „горкият аз”? Съвсем умишлено не слагам философия в кавички, понеже този кошмар наистина е цяла философия, желязна философия. Та какво става с този народ? Точно така: народът, нашият, българският народ, изпада в апатия, парализира се в бездействие, оставя се на течението, живурка ден за ден… И няма енергия да промени съдбата си към добро, тъй като огромна част от жизнената му енергия изтича в канализацията на самооплакването.
Ще добавя още нещо, което на мнозина може да им се стори скандално или поне несправедливо. Дори и при организирането на протестите, мисля си аз, дори и при осъществяването на протестите, където по презумпция не би трябвало да има и капчица примес от „горкият аз”, дори и там тази нагласа се вижда с просто око. Прочее, да обобщя. С такова бреме от мрънканици и самосъжаления, увиснали като воденичен камък на шията ни, няма да променим нищо към добро, камо ли житието-битието си нация.
Споделям размислите си само защото вярвам в друга философия. А тя твърди, че и малцина да променят мисленето си от „горкият аз” към действено и делово творене на добро, та даже да е уж като трошица това добро, тогава и националната сила на самоунищожителното „горките ние” отслабва. Което неминуемо ще промени и житието-битието на всички. Та ако ще да го промени само уж с трошица.
Само дето няма добро като трошица. Друга е природата му на доброто, могъща е, божествена е. И няма нищо общо нито с „горкият аз”, нито с „горките ние”.
Споделете
