Околодеветосептемврийски размисли или Живо ли е още Чудовището
- 08 Септември 2013
А се бях зарекъл да не чета такива книги. Не до живот, ама поне дълго-дълго. И го правех. Почивах си от Чудовището. Както и да е, по горещата препоръка на мои близки прочетох не една, а две от ония книги – при това дебели, при това тъкмо през почивката си. Не съжалявам, заслужаваше си.
Тези размисли са породени от въпросните две творби: Едвард Радзински, „Сталин” (не намерих информация да е преведена на български; оригиналът е достъпен в мрежата, ако се напише Эдвард Радзинский. „Сталин”); Виктор Суворов, „Тя се казваше Татяна” с подзаглавие „Хроника на Великото десетилетие”, Факел Експрес, 2013.
Да, прочетеното си заслужаваше. Нямам никакво намерение да рецензирам или обсъждам книгите, само ще спомена още нещо като допълнителен комплимент към авторите. Освен дето я живях, моя милост е и изкушен читател в тази чудовищна материя: погълнал съм тонове отрова – още от далечната 1985-а, когато прочетох за първи път „Архипелаг ГУЛАГ”, който прочит преобърна завинаги живота ми, та доскоро. Искам да кажа, че Чудовището отдавна не ме потриса – освен от гнус, камо ли да ме изненада с нещо суперзло на квадрат покрай останалото суперзло. Ала въпреки това и фактологията, и обективната позиция на авторите, базирана и на никога непубликувани документи, ме впечатли.
Да завърша увода си с две необходими бележки: книгата на Радзински (подразбира се) е посветена на живота на Сталин, тази на Суворов – на първите години от управлението на Хрушчов; пръстите ми вече отказват да изписват думата комунизъм след толкова хиляди изписвания, затова в този текст наричам въпросното адово изчадие Чудовището. Пък и е по-прегледно.
И последни уводни думи. Никого няма да се стремя да убеждавам. Пазил ме Бог от такива наивни амбиции. Вече. Просто споделям.
Книгите ме върнаха болезнено към днешния ни ден. Към приликите, съответствията, понякога буквално към копипейста, изобщо към неразкъсаните причинно-следствени вериги между онези чудовищни дни там в Русия и по-късно тук у нас и днешния ни български ден. И най-вече ме върнаха към онзи абсурден нашенски спор ли, дискусия ли, чудене-питане ли – дали Чудовището е псовисало най-накрая и съответно дали не е време да приключим най-после с противопоставянето Чудовище/антиЧудовище, сиреч да приключим с битката между Чудовището и нормалността, който спор някак безславно угасна с тихомълком приетото публично примирие, че понеже нали Чудовището вече го няма (май), значи и противопоставянето вече е демоде (май) и хайде да го погребем като цивилизовани хора, като европейци.
Противопоставянето, не Чудовището.
Защото Чудовището никой не го е погребвал. И защото уверенията, че Чудовището, без да забележим някак, се било споминало, че го нямало вече, видите ли, са чудовищно неистинни. В която чудовищна неправда всеки непредубеден читател сам ще се убеди и сам ще я осъзнае, ако прочете книгите, усети духа им, атмосферата им, повика им и се размисли за приликите, съответствията и неразкъсаните причинно-следствени вериги между тогава и сега.
Пиша тези редове именно за да обърна вниманието ви върху огромната опасност да повярваме, че Чудовището е издъхнало някъде по пътя ни към човещината. Да повярваме, че се борим с някакви принципно нови, някакви съвременни врагове, родени единствено от днешното време. Дума да не става това да е вярно!
Ние нямаме просто престъпна двайсетгодишна червена партия, а престъпна сто и двайсет годишна червена имитация на партия, родена от Чудовището, наследница на Чудовището, приемница на Чудовището и пропита от енергиите на Чудовището, от което тя, имитацията на партия, никога не е и помисляла да се отрича.
Ние нямаме просто мафия, а мафия, родена от Чудовището и пропита от енергиите на Чудовището.
Ние нямаме просто престъпна олигархия, а олигархия, родена от Чудовището и пропита от енергиите на Чудовището.
Ние нямаме просто политическа престъпна каста, а политическа престъпна каста, родена от Чудовището и пропита от енергиите на Чудовището. Тук изключенията само потвърждават извода.
Ние нямаме просто престъпно продажни медии, а престъпно продажни медии, родени от Чудовището и пропити от енергиите на Чудовището. И тук изключенията само потвърждават извода.
И така нататък, и прочие чудовищности.
Не, не е мъртво Чудовището, тук е, живо е то, макар и външно много променено и пременено под натиска на новото световно време. Но е тук и диша, диша отровата си право в душите на децата и внуците ни.
Ще се аргументирам. И ще започна с персонални примери за виталността и приемствеността на Чудовището. Много по-видимо, по-ясно и по-простичко е така, макар да е противно на обичайната ми писателска практика, а и на разбиранията ми. Нарочно се спирам на три високо овластени личности – открояват се те, чудовищничките.
Доктор Бойко Борисов. ЕНП. Десен политик. Приятел на г-жа Меркел и на Маджо, на г-н Берлускони и на Пашата, на братята Маргини, на г-н Барозу и даже на Цветан Цветанов. Чутовен античудовищник. Ако загърбим някои дребни подробности: начина му на мислене; методите му на работа; стила му на работа; естеството на същинската му работа; и, разбира се, преклонението му пред „изтъкнатия деец на международното чудовищно движение” Тодор Живков, шеф на софийската милиция от 10 септември 1944-та и като такъв персонално съпричастен и абсолютно лично отговорен за убийствата, затварянията, изселванията и съсипването на съдбите на десетки хиляди невинни българи, а по-късно дългогодишен главатар на партията на българското Чудовище – преклонение, породено от непосредственото слугуване на д-р Борисов пред въпросния убиец и криминален престъпник.
Доктор Сергей Станишев. ПЕС. Модерен социалдемократ. Приятел да не изреждам на какви ли не видни европейско-световни социалдемократи. Чутовен модерен античудовищник. Ако загърбим някои дребни подробности: начина му на мислене; методите му на работа; стила му на работа; естеството на същинската му работа; и, разбира се, възпитанието му още от пелените, от което той не само никога не се е разграничавал, но и с което публично се гордее – възпитание, дадено му любвеобилно от съветския възпитаник Димитър Станишев, завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ на партията на българското Чудовище, а малко по-късно и секретар на Централния комитет на партията на българското Чудовище, отговарящ за международните връзки на партията. За младите читатели да поясня: „международните връзки на партията” означава връзките на тукашното Чудовище с КГБ на „братското” Чудовище, връзките с най-мракобесническите режими по целия свят, с всякакви терористи и бомбаджии, означава износ на революция, оръжие и наркотици за целия свят и още много означава.
Богословът Волен Сидеров. Модерен божем националист, да не кажа патриот. За да не хабя думи пък за този, само да напомня, че въпросният е на хранилка на тамошното кремълско Чудовище, което обяснява защо се е „самонаказал” с пълна епитимия даже да споменава деянията на тукашното Чудовище.
Чудовищният нашенски списък е чудовищно безкраен. Ала и тези тримцата стигат за онагледяване живо ли е Чудовището, или аз поне съм пропуснал, че е умряло някога си.
А сега да се върнем при духа на двете книги. Духът им е различен. При Радзински е някак смирено отстранен, документално самодостатъчен, ако мога така да се изразя. При Суворов – комай обратно: дръзко предизвикателен, настъпателно провокативен, често дори иронично-саркастичен. Ала и при двамата автори посланието е сходно: хей, огледайте се, сякаш въпие духът на всяка една от двете творби, хей, насочете взор накъдето и да е наоколо си, хей, вижте очевидното! Н.не ви ли се струва, че се е променила предимно фасадата, външността, фасона, а същността, сърцевината, принципът на съществуване на Чудовището е останал почти непокътнат?
Ами да послушаме добронамерения съвет и да се огледаме и ние около нас си. Нищо че посланието е отправено към руското общество: той, повикът, е напълно подходящ и за наша българска употреба.
Ето, аз се оглеждам внимателно и ще ви споделя какво виждам с невъоръжено око. Виждам ясно все още живата същност, все още живата сърцевина на все още живото, действено, почти непокътнато, все така нагло и все така смъртотворно Чудовище. Така че ще се заема да съставя още един, макар и много кратък, много непълен, съвсем импровизиран чудовищен списък на фундаменталните принципи на съществуване на все още живото у нас Чудовище, което си въобразява, че е успяло да ги скрие зад бутафорната картонена фасада на подарения си европейски статус. Принципи на съществуване, които още от 1917-а, респективно от 1944-та, неизменно и неотвратимо творят поквара, разруха и смърт.
На първо място, разбира се, безбожието. Бог и Чудовището никога не са могли, не могат и никога няма да могат да съществуват заедно в сърцата на хората. Затова нека не се учудваме, че в сърцата на милиони наши сънародници Бог никакъв го няма, понеже там отколе се е настанило онова другото независимо в каква уродлива форма. И като следствие татковината ни продължава да бъде безбожна държава. За „дейността” на църквата ни като цяло, за Синода и за служебната принадлежност на почти всичките ни владици да споменавам ли? Не? Добре, няма.
На второ място, болшевишката чудовищна илюзия, че злото и всичките му производни, начело с насилието, е творческа сила. Чудовището и неговите апологети така и не разбраха за повече от век и половина, че злото не е субстанционално и не може да роди нищо, абсолютно нищо, с което да направи човешкия живот даже само по-лек и по-смислен, а камо ли по-благочестив или по-добротворен. Злото по презумпция не може да е съзидателно, камо ли добротворно.
Трето, склонността към живеене в митологеми като следствие от безбожието и преклонението пред злото. Живот в митологеми като следствие на чудовищната лъжа, породила въпросната илюзия – че насила хубост става. Поданиците на Чудовището сами се лъжат (повечето), лъжат и всички наоколо си (повечето лъжат от глупост, мнозина от балкански инат и тепегьозлък, малцина – от злотворна корист). Те не могат да живеят извън лъжата. Лъжата за тях е кислородът, който дишат. Затова нека не се учудваме, че татковината ни продължава да бъде удавена в лъжа, лъжа, лъжа.
Четвърто, тоталното обезценяване и неглижиране на човешкия живот. Чудовището никога не е приемало човешкия живот като Божие чудо и Божия магия, затова и удави, удавя и ще дави човечеството в морета човешка кръв. Надникнете в някое старопиталище, посетете някое сиропиталище, някой затвор или лудница, даже приемното отделение на някоя по-залюхана или пък свръхпретоварена болница и понаблюдавайте как се отнася нашенското Чудовище към човешкия живот. Вече цели 69 години.
По-нататък: престъпното и коварно изместване на времето напред. За първи път в човешката история (искрено вярвам – и за последен!) цели народи в продължение на десетилетия (а най-нещастният от тях – почти цял век) живяха и живеят не сега и тук, а някога и там: някъде напред в „сияйното” бъдеще и някъде там в блажения лагер, който Чудовището щеше да (ще) им построи. Живяха и живеят като скотове, за да живеят някога и там „като хората”. Всуе бяха и са тези надежди: Чудовището не познава живота „като хората”. Затова и все избутва живота напред, за да „предложи” скотстването днес и сега. Нещо да ви напомня все измествания напред и занапред финал на българския „преход”, все изместваното напред и занапред начало на живота „като хората”?
По-нататък: тоталната развала и поквара, тоталната деморализация на човешкия живот като следствие от изреденото по-горе. Че как иначе да е! Липсата на публична истина, липсата на свобода, на справедливост, т.е липсата на доброто, без което не може да се живее човешки, неминуемо ражда развала, поквара, деморализация на човешкия живот. Само дето сега те няма как да се скрият или отрекат, както Чудовището го правеше с променлив успех цели 45 години.
По-нататък: негово величество страхът, един от най-верните помощници на Чудовището. Страхът от всичко, който страх убива всичко, т.е. живота. Без страх съществуването на Чудовището е немислимо, затова и то го насажда и отглежда като най-обгрижван кълн. Дори не е необходимо да се оглеждаме, за да усетим страха навсякъде около нас. Вече 69 години.
По-нататък: негово величество лицемерието, по-малкото братче на страха и също един от най-верните помощници на Чудовището. Тук сякаш думите са излишни.
Да маркирам и грабежа. Безподобния грабеж на огромното мнозинство, на „масите”, от страна на малцинството, на „вождовете” и помиярите им.
Спирам. И този чудовищен нашенски списък на принципите на съществуване на все още живото у нас Чудовище е чудовищно безкраен. Ала ми се струва, че и посоченото досега дава добра представа в какво все още живеем и как все още живеем. Да напомня само – списъкът е непоследователен, непълен и импровизиран.
Идва ред на нещо архиважно, върху което мнозина добронамерени люде рядко се замислят. И някак без да щат, създават мислеформи, творят енергии, които оневиняват Чудовището. А то се кикоти злорадо, беснее и ни се чуди на акъла. За какво говоря? Хората често и постоянно, и от десетилетия се заблуждават, че понеже тези лоши, зли неща ги е имало и много по-рано, значи следва да се примирим, че те са неизменен спътник на греховния ни живот. Излиза, че не Чудовището ги е създало. Съвършено вярно излиза! Не, не е то. И при Нерон ги е имало престъпленията и безобразията. Имало ги е и във Вавилон и изобщо откак свят светува, след като Ева е изяла ябълката. Но, моля, обърнете внимание, злото никога, никога не е било институционализирано! Не е ставало държавна философия! Не се е превръщало в държавна политика! Не е било и сърцевината, и подробностите, и всичкото на благословения от Бога човешки живот. Само при слугите на Чудовището е било така и е така до ден днешен. (И 12 години в Германия при Хитлер с куп разлики и много уговорки „в полза” на урода Хитлер, ако между двете чудовищни системи на социалното уродско инженерство може да са прави сравнение коя е по-малко уродлива.)
Сега ще напиша нещо, което едва ли ще погали българския патриотичен слух. Истината обаче ми е по-мила от българския патриотичен слух. Ако си представим за миг, че Европа не беше се развила през последните 70 години, ако си въобразим, че старата Европа бе останала на мястото си със старите си и консервативни традиции, днес в България най-вероятно, за да не кажа със сигурност, щеше да вилнее див балкански сталинизъм. По манифестациите гражданите щяха спонтанно да целуват ръка на члена на Политбюро на ЦК на БКП Бойко Борисов, щяха да пеят химни за мъдростта на члена на Политбюро на ЦК на БКП Сергей Станишев, щяха да искат смъртни присъди и дълги години лагери за всички очилати многознайковци, като изключим Данчо Ментата. Министър на вътрешните работи щеше да е Петното, на културата щеше да е Шамара, шеф на БАН – многоученият интелектуал Петър Волгин, а Ангел Че Славчев щеше да е шеф на комсомола с персонална квота колко души да прати по занданите и лагерите за нуждите на младежката революция.
Звучи дивашко? Ами дивашко си е, затова така звучи? Или някой ще рече, че всичко това е фантасмагория? Аз пък бих рекъл, че е добър Господ, дето стори така, че Европа се разви много и накъдето трябва. Иначе щяхме да видим къде-къде по-фантасмагорични фантасмагории – който доживееше.
Знам, мнозина ще заявят: може всичко и така да е, но все пак днешното Чудовище си е направо цвете в сравнение с онова, предишното, дивото, дивашкото. Няма да споря. Тъй е. Да, Чудовището е доста преобразено. Частна божем собственост, пазарна уж икономика, една такава своеобразна свобода на словото. И на пътуванията за оцеляване. Самото Чудовище е стегнато в европейски костюм, отдолу риза от „Версаче”, надничат бутанели с инициали Ч.Ч. Няма и помен от синия каскет и изпобелялата блуза. По-лековерният или невнимателният поглед няма дори да заподозре кой се крие зад префасонирания урод, което и обяснява широкото разпространение на „слуховете” за мнимата кончина на Чудовището. А нелековерният и внимателният взор няма как да не забележи озъбената паст зад принудената в гримаса усмивка. И вонята. По вонята ще го разпознаете! Дори и най-непредубеденото обоняние няма как да не усети вонята на зло, на варварство, на гнилоч и мъртвина, която се носи откъм Чудовището. Просто е необходимо да имаш обоняние, настроено на непоносимост към такъв вид зловоние.
Ще приключвам.
След 24 години подла процедура, която кой знае защо и мнозина умни хора наричат преход, дори и политически слепите люде у нас са наясно, че партията на Чудовището никога няма да се разграничи от Чудовището, камо ли да се извини за чудовищните злини на Чудовището, камо ли пък да се покае заради чудовищните си грехове към българският народ. Чудовището не познава покаянието, понеже покаянието е откъм Божията страна на живота. Само в скоба: погледнете кой все още е подвластен на тая чума, на ленинско-сталинското азиатско Чудовище. Русия, едни твърде своеобразни държави около Русия все пò на изток и на изток, докато се стигне до Северна Корея и Китай. И ние. Защо и ние? Защото и партията на българското Чудовище, и обществото ни като цяло никога не се разграничиха от Чудовището. Какво покаяние, какви пет катарзиса!
Да отдам дължимото и на мантрата „пещерен антикомунизъм”. Удобна мантра, покрай която Чудовището сътвори чудеса през последните 24 години да тлъстее, да трупа и да капитализира необезпокоявано. Сигурно съществуват и подводен, и алпийски, и пустинен, и умерено-континентален, и Господ още знае какъв антикомунизъм. А може би има и субтропичен. Проблемът е другаде. Проблемът е не в силата на емоциите или в обхвата на демагогията. Кой каквито иска симпатии и антипатии може да изпитва към Чудовището, кой както иска може да ги онагледява къде присмехулно, къде искрено – истината е една и е простичка: докато Чудовището продължава да битува у нас и да мимикрира под каквато и да е гнусава форма, България няма добро бъдеще и е обречена да живурка, а не да живее. И не се наемам да прогнозирам докога и дали ще съществува изобщо, ако Чудовището побесува у нас още четвърт век примерно.
Така че всички нас ни чака ужасно тежка работа, ако ни се живее нормално, сиреч човешки. Всички ние – пещерняците и субтропиците, алпийците, пустинниците и умерено-континенталните – трябва да се освободим от оковите на Чудовището, и то окончателно, и то необратимо, и то завинаги. Просто трябва. Иначе гнилоч, смрад и тлен.
И тук възниква голямата мъчнотия. Най-големият екзистенциален късмет на чумата и чумавите, заразени от Чудовището, е, че нормалните хора не могат да се борят с него с неговите средства. А срещу такова зло вероятно трябва да се използват и най-зловещи средства! Равностойни средства! Но как нормалните хора, порядъчните хора да използват средствата на злото! Нонсенс! И още нещо, което винаги ни е парализирало пред горгономедузното уродство на Чудовището: нормалният човешки разум, особено християнският разум, никога не е могъл и все още не може да повярва, че Чудовището действително е толкова чудовищно. След всичко изписано и видяно, документирано и доказано – нормалният човешки разум отказва да повярва докрай. И слава Богу – иначе би се пръснал, би изгорял.
Нормалният човешки разум не побира Чудовището в целия му обем и именно тук е тайната на неговото чудовищно дълголетие.
Така или иначе, ние сме орисани да се борим с него с нашите си човешки, нормални, християнски средства. И Бог да е с нас!
Докато пиша тези редове, светът пак е футбол, та и аз да си послужа накрая с футболна символика. Чудовището ни смаза от бой през първото полувреме. Сега е началото на второто. Може би то започна през 2007-а, когато все пак, макар и със зор, ни допуснаха до Европейското… Та на въпроса: след като свалим Чудовището от политическата власт, което е условие, без което не може, веднага, моментално, начаса трябва да направим едновременно три смени, ако искаме да имаме основателна надежда да спечелим мача срещу Чудовището.
Първа смяна: сменяме чудовищната ни кривосъдна система с нормална европейска правосъдна;
Втора смяна: сменяме чудовищната ни необразователна система с нормална европейска образователна;
Трета смяна: сменяме чудовищната ни нездравна система с нормална европейска здравна.
После можем да правим и още много и много смени, най-вече икономически и културни. Чудовището как сменя постоянно слугите си по всички части на терена!
Да свършвам. Най-вероятно моето поколение няма да доживее да види края на мача. Надявам се Господ да е милосърден да ни остави поне да се порадваме как този наш многострадален народ обръща играта, а оттам и резултата.
Дочувам и тихи молитви Съдията да е на наша страна, а защо не и да свири някоя несъществуваща дузпа за нас. Нека не се изкушаваме с невъзможното. Испокон веков Съдията е съвършено справедлив и безпристрастен, така че се налага сами да се преборим с Чудовището.
Първо в нас самите. Тогава всеки от нас ще почувства Божия мир и Божията радост да бъде свободен.
После и у дома си. Тогава всеки от нас отново ще има родина, а не тая държава.
Споделете
