Проклятията на България в свинско-бареков декор... И ние
- 02 Март 2013
Не бива да се лъже. Не е редно. Господ дори ни го препоръчва в заповедно наклонение. Така че този текст ще бъде посветен на истината.
Лошо е да се лъже. Грях е. Баба ми и дядо ми, даскалите, все това ми повтаряха, когато ми беше време да слушам и да попивам. Никога и никъде по света лъжата не е сътворила нещо светло и чисто. Лъжата ражда или чудовища, или илюзии. Не подценявайте илюзиите, понякога те са по-страшни и от чудовищата. Така че този текст ще бъде посветен на истината такава, каквато аз я виждам: нямам друга истина освен моята си.
Надолу ще има и много неизбежни обобщения. Нека редките изключения да не се засягат. Те затова са изключения – за да светят на ползу роду без обида и без награда. А накрая ще споделя надеждата си как бихме могли да сторим нещо хем истинско, хем практично, което да положи крехкото начало на някакъв постепенен процес.
И така – проклятията. Преди много години Иван Костов заяви, че Ахмед Доган е проклятието на България. Категорично не съм съгласен. Определителният член в българския език в случая води до илюзията, че Доган (или Сава, ако предпочитате) е единственото проклятие на България. А той не е и никога не е бил самичък насред тая сатанинска нива. Много е дребен за такъв пиедестал в царството на злото.
Проклятията са много и всякакви. И ще бъде честно да ги подредим, доколкото изобщо е възможна подредба, според мащабите и важността им. Нека ги подредим без злоба, без самоунищожителен гняв, без жажда за тъмна мъст. Нека ги подредим и без да се самозалъгваме, понеже извънредно често самозалъгването е по-опасно и от лъженето. Да ги подредим трезво и хладнокръвно. Повярвайте ми, самата им подредба, самата им нагледна схема извънредно улеснява всеки, който има смелостта и волята да се бори с родните ни проклятия. Улеснява избора му откъде да ги подхване, проклетите.
Безусловно най-голямото проклятие на България е държавата България, която всички съвременни починали и живи българи сътворихме от близо 70 години насам. От сума ти време пиша, че държавата ни, каквато е, не ни върши работа, ако следва да се изразявам най-меко. Бих дал мило и драго тази очевидност да подлежи на дискусия, да е спорна или поне недоказуема, но явно ще си запазя и милото, и драгото. По тоя въпрос, колкото и да е странно, в обществото ни има пълно съгласие. Сиреч, ние напълно открито приемаме и признаваме своя национален позор. И много добре правим, колкото и да е странно пак, обратното би било окончателната ни трагедия.
Огромно проклятие на България са нейните институции, създадени от самите нас. Като се почне от Народното събрание и онова нещо, наречено Президентство, та до последната брънка на най-забутаната местна власт. Всички институции – държавни, правителствени, граждански и „селски”, синдикални, общински, „независими” и откровено зависими, тайни и явни, всякакви. Трябва да има тук-там и със сигурност има читави институции според целите и природата си, но как да функционират те читаво в обкръжението на всеобщата проклетия!
По-конкретно две от най-зловещите институционални проклятия на България са нейният съд и особено прокуратурата ни. Те поне не раждат илюзии, а предимно чудовища. Каквото диво чудовище е липсата на елементарна и законова, и човешка справедливост, която липса неотвратимо превръща всяка държава в проклятие за гражданите й.
Безумно проклятие на България са нейните партии, създадени и подкрепяни от самите нас. Тук думите сякаш са излишни.
Безумно проклятие на България, разбира се, са и партийните елити и не само елитите, за жалост. Наистина отдавна вкупом непотребни станаха в съвременния си безчестен облик, но държа да подчертая, че мнозинството от тях и непотребни се пръкнаха в утробата на мрака. Още от оная утроба, 70-годишната. И елитите, и партиите им. И обратно.
Специално ще обърна внимание на все по-грозното, на все по-уродливото 70-годишно проклятие на България – българските медии като цяло. С риска да прозвучи кощунствено за политическите „естети” и сноби, ала мога да изредя печатни органи на ЦК на КПСС и ЦК на БКП от 60-те и 80-те години на миналия век, които не са стигали чак до такава морална низост, каквато откровено демонстрират цял куп продажни медии в страна, членка на Европейския съюз. Ако някой преди 30 или 40 години би ми заявил, че това е възможно да се случи, ако някой тогава би ме уверявал, че днес десетки и стотици – при това млади хора – могат да задминат в духовната робия обиграните медийни слуги на комунизма, щях да препоръчам на този някой да се обърне към психиатър. Оказа се, че може. Интернет не умива този днешен наш позор. Интернет го доказва. Мрежата обаче и отграничава подлогите и ибрикчиите, та отдалеч да ги заобикаляме от чисто санитарни съображения.
Страшно ме боли да напиша следващите слова, но моята си също толкова страшна истина ми е по-важна от болката ми. Грозно, безчестно проклятие на България е и нашата така наречена интелигенция в съвременния й вид, самосътворяван почти 70 години. (Напомням, че обобщавам.) В проклятието попадат и художествено-творческата (най-вече!), и мениджърската, и административната, и техническата, и каквито още там „интелигенции” съществуват под родното ни небе. Разни добронамерени хора се вайкат, че вчера-днес интелигенцията ни била предала улицата. Вчера-днес?! Все пак нека уточня кога какво се случи. Нашата така наречена интелигенция, тоест онази, която физически оцеля преди 60-70 години и идещата след нея, предаде преди всичко и преди всички себе си, като се продаде. И ако тогава, поне в началото, това все пак бе трагична беда, а не проклета вина, от 23 години насам извинение за предателството й и продажността й няма и не може да има. И тя, интелигенцията ни като цяло, може да се сърди само на себе си, че отношението към нея е досущ като към институциите и партиите. А можеше да е иначе, „ала пусто поминъче”, както тъгуваше мизерстващият самотник Радой Ралин.
Няма как да не спомена едно от най-злощастните и злотворни проклятия на България – вчерашният и днешният върховен клир на Българската православна църква и метастазите му надолу из епархиите. Колко светли душ£ погуби това проклятие, колко страдащи не бяха обласкани, колко объркани и блуждаещи не бяха приютени и утешени заради страха, подлостта, алчността, ревността, предателството, чревоугодието и мискинлъка на върховния ни клир и сподвижниците му – само Господ знае. Пред Него и ще отговарят за делата си и доносниците срещу пасомите си, и ролексаджиите, и линкълнаджиите, и цялата им сладострастна прислуга.
Съвсем умишлено ще пропусна безчет още едри и по-дребни проклятия, за да завърша безрадостния списък с улицата – отново и за кой ли път най-актуалното проклятие на България. Споменах, че е добре да се вглеждаме в себе си без злоба и гняв, та затова няма да споря с никого за ролята на улицата. Няма да споря дори с онези, които смятат, че улицата е донесла видими добри резултати поне през 1990-а и 1997-а. Аз бях тогава на улицата, аз бях улицата. И не само тогава. И си мисля, че я разбирам улицата. Колкото до резултатите, само се питам без злоба и гняв щяхме ли пак да сме на улицата, ако бяхме постигнали нещо видимо добро през тия 23 години...
Ако на някого му е дотежало, да не чете нататък. Понеже предстои най-тежката част, преди да премина към финала.
Хайде да поразсъждаваме заедно, търсейки поне късче от истината. Кой създаде държавата ни такава, че да се срамуваме от нея, а част от младите ни хора да искат да я сринат из основи? Кой създаде институциите такива ялови, а най-често и престъпни освен ялови? Кой се примири със състоянието на българския съд и българската прокуратура, като допринесе те да се саморазложат от повсеместна корупционна проказа? Кой ражда родните партии, кой им пълни касите, кой гласува за тях? Кой носи на ръце елитите им от откровени престъпници? Кой потребява продукта на продажните ни медии? На кого му е сладко от такъв продукт, от който би се погнусила и помийна яма? Кой поощрява и прощава безгръбначието на интелигенцията ни, неуморно попълвайки нейните редове с нови безгръбначни? Кой целува тежка доносническа владишка десница, кого ръси безбожната мека китка откъм линкълна? Кой пълни улицата, за да разпъва своите криминални кумири, на които доскоро е пяло осанна? Кой ги издигна тия криминални кумири, кой гласува за тях? И кой пак ще гласува за тях?
Ще ми се отговорът да е друг, но той е очевиден: ние, българите. Като цяло, като единна общност. Ние, българите, такива, каквито все още сме, а не бива да бъдем. Ние, българите, най-голямото и най-срамотното проклятие на България. Ние, българите, най-голямото и най-срамотното проклятие на самите себе си.
Така излиза.
Нека се озърнем без злоба и гняв и да видим онова, което буквално ни се набива в очите. Да забравим за малко грамадните и архитрудни за решаване проблеми, а да забележим по-дребното. Да не мислим временно за съотношението раждаемост/смъртност, за липсата на детски градини за сметка на изобилието на мутренски хотели, за разрухата в училищата и за блясъка на нощните клубове, да не мислим за безработица, за мизерни доходи, за режийни, за цени, за недоимък и глад, за всичките тертипи престъпност и за вездесъщата корупция... За потреса, който предизвикват сиро- и старопиталищата ни, за дереджето на гробищните ни паркове, ако щете. Да загърбим за малко грядущите трудности, а да се озърнем без злоба и гняв и да си припомним какво сътворихме всички ние само през последните десетина дни, когато като общество би следвало да се държим ако не по-отговорно, то поне малко по-сериозно, след като иде реч за собствената ни бъдеща съдба.
Ето, има няколко свободни места на балкона на националния ни театър. И то на първия ред! Ето, настанихме се. О, чудесно се вижда! Пиесата тъкмо начева от деня на оставката!
Ще предам в най-сбито резюме какво представлява десетдневната драма.
На сцената, изобразяваща парламента, а отзад като фон бучи улицата, излиза някакъв чичо, все още вицепремиер, и дълго говори несвързани глупости, докато отсреща 200 души в залата се държат като палячовци – всеки със своите си причини да се държи като палячо. Най-гръмогласно се лези и кълчи едно човекоподобно, известно на публиката в театралната зала със склонността си да се облекчава в общинските фонтани. Изобщо е много смешно в парламента, но иззад декорите нахлува ядосан потен мъжкар с бръсната глава, хвърля гневно оставката на правителството си и заявява, че едно от проклятията на България било го поръчало за убиване, вярно – преди години. Смут, истерия, нов бурен смях, преминаващ в кикот. Всички стават.
Завеса. Нов декор: грухтящи свине, блеещи овце, кудкудякащи щастливи кокошки, ръмжащи трактори, припадничави булки напират към поръчания за убиване, ручат гайди, Гочоолу, Дочоолу и Топачоолу водят кръшно хоро, а на Серсем Пеца копилето, подучван от Данко Харсъзина, тънко пищи, че не си дават курбан поръчания.
Завеса. Тв-студио. Бареков гневно се разграничава от бръснатия мъжкар, вече популярен сред театралната публика като „кръстника на свиневъдите”. В същото време еква камбанен звън: черквите тържествено обявяват новия брак на Бареков с поредната власт, която и да е тя.
Завеса. Болница. Кръстникът на свиневъдите, бивш потен мъжкар, лежи тежко болен, включен на системи. Току-що избраният патриарх на БПЦ смирено приближава ложето на болника, за да се благословят взаимно.
Завеса. Президентът пише декларации. Президентът се обръща към нацията. Президентът прави обществен съвет. Без резюме.
Завеса. Разни политически мекерета, изживяващи се като лидери, разни предизвикващи гадене клоуни и шутове, разни фюрерстващи смешници, разни вакли недоразумения на еволюцията на хомо сапиенс, разни всякакви, които мелачката на боклукчийският камион на историята вече е засмукала във фунията си, се надпреварват да обясняват какви момини сълзи са те и какви магарешки тръни са всички останали.
Завеса. Разни самовлюбени университетски сноби, разни „социолози”, размахващи стиковете си за голф в подкрепа на „тезите” си, разни пишманинтелигенти, които се самолюбуват, докато тънко намекват презрението си към улицата.
Завеса. Разни националноотговорни олигарси, разни загрижени гангстери, разни добротворни кадесари, всякаква смет, към която боклукчийският камион бързо приближава, неотвратимо тракайки с мелачката си.
Завеса. Улицата, от която всичко е почнало и която през цялото време беше фон, най-накрая остава самичка на сцената. Ревове, крясъци, кръв. Улицата с исканията си, които тя самата знае, че повечето са неизпълними, но се прави, че не знае, лъжейки самата себе си. Защото отколе й харесва да се самозалъгва. Улицата, която се прави, че не носи никаква отговорност за действието в скръбната национална пиеса, лъжейки самата себе си. Улицата, която се прави, че е забравила чии бюлетини сипеше в урните седем десетилетия. Улицата, която се прави, че е забравила собствената си биография. Така е, като ни харесва да лъжем и да се самозалъгваме.
Завеса. Ръкопляскания. Антракт.
Иде национален празник.
Да резюмирам за последно: идиотизъм, простотия, въпиюща некадърност, отвратителна наглост, безграничен цинизъм, подъл страх, подли предателства, подли трепети на мижитурки, подли надеждички за още келепирец, па макар и поорязан, вакханалия на безотговорността, омерзително дебелоочие, гнусно безсрамие, липса на каквато и да мисъл за добруването на събратята си...
Кой ни кара да гледаме този театър на абсурда? Някой принуди ли ни да си купуваме билети със собствените си пари? Кой ни бие по главата да издържаме със собствената си мизерия такава бездарна трупа? Кой плаща на сценаристите и ги търпи безропотно вече 70 години? Кой ръкопляска след края на всяко действие, когато едни бездарници сменят други бездарници, но само като изпълнители? Понеже репертоарът никога не се пипа!
Кой? Ние всички. Ние, българите, най-голямото и най-срамотното проклятие на самите себе си.
Ние, черкуващите се езичници, които все не успяваме да забележим гредата в собственото си око, но мира не ни дава сламката в окото на ближния ни, ако изобщо я има. Ние, на които все другите ни са виновни – и наблизо, и през девет морета в десетото.
И мнозина от нас си въобразяват, че за два месеца, до 12 май, ще се преборим със собствените си проклятия и ще заживеем поновому. Хм...
Разбира се, и аз се питам защо се самоизтезавам с този текст. Отговорът е простичък: и аз като всеки човек живея с вяра и надежда. И защото тук-там, слава на Бога, забелязвам искрици разум, защото тук-там проблясват лъчи на светъл разум, които искрици и лъчи бих искал да подкрепя с вярата и надеждата си. И с моята любов към тях.
Както обещах, завършвам с нещо хем истинско, според мен, хем практично, пак според мен. Няма да давам конкретни съвети и предложения. Мнозина добронамерени люде вече го правят, и то компетентно. Обръщам се към онези мои сънародници, които притежават добрата воля и чистото сърце да сторят нещо светло за събратята си по нашите земи. Обръщам се от позицията на човек с побелели коси, чийто живот премина през много илюзии, без да броим чудовищата.
Не се изкушавайте от русофилството. Пазете България от всякакво сближаване с империята на робството, разрухата и презрението към човещината. Послушайте Захари, Захари не лъже и не се самозалъгва. А тая сегашната империя е по-опасна от оная.
Не се изкушавайте от антиевропейските скудоумия на пишманпатриоти и платени с руски долари псевдонационалисти. Помислете колко милиона българи се хранят благодарение на европейските програми и от парите, които близките им изкарват из същата тая Европа.
Не се изкушавайте от псевдолевичари, от анархисти, от откровени фашизоиди, от цялата пяна, която е дълбоко неудовлетворена от себе си, заради което мрази всичко светло и благотворно.
Не се изкушавайте от насила свикани „велики” събрания и от набързо фабрикувани нови конституции. Натискът на гражданското общество може да принуди законодателя спешно да промени цял куп закони и наредби, които да решат крещящи неправди – на първо място част от уредбата на съда и прокуратурата; монополите; болничното законодателство; трудовото законодателство... Посъветвайте се с компетентни добросъвестни юристи, има такива. Те вече предлагат разума и сърцето си. Те знаят как следва да се процедира. Послушайте ги, за да постигнем всички някаква практическа полза.
Натискът на гражданското общество е способен да заплаши големите партии, които със сигурност ще попълнят следващото народно събрание, да не включват в листите си всички депутати от досегашните парламенти, всички министри от досегашните правителства, всички членове на политически кабинети и т.н. Натискът на гражданското общество е способен да изнуди партиите да го сторят под заплахата гласоподавателите да бойкотират партиите, които не се съобразят. Те естествено няма да се съобразят изцяло, но и наполовина да отстъпят, пак ще е от огромна полза. Вярно, неколцина читави хора, от които България има нужда, ще изгорят покрай камарата суха плява, но без такава своеобразна лустрация на прогнилия политически елит нищо добро не ни чака.
Натискът на гражданското общество е способен да свърши още много полезни за България неща през идещата година и по-нататък. Слава Богу, все още у нас има хора, които да го сторят, ако им дадем възможност.
Ще приключа с едно необходимо предупреждение към милеещите за родината ни, а ние сме милиони. Нищо от работата ни на ползу роду няма да има смисъл, сиреч всичките ни усилия ще бъдат напусто, ако всеки един от нас, милионите, които сътворихме и търпяхме проклятията на България, не намери няколко минути да поседне в самотен размисъл. Ако всеки един от нас не се запита с какво лично той допринесе родината му днес да е това, което е. И да си каже, че оттук нататък ще дири първо да променя себе си към по-добро, а заедно със себе си ще се старае да тегли и всичко наоколо му към по-добро. И не само да си го каже, но да го направи.
И тогава лека-полека, един по един и всичките вкупом, дето милеем за България, ще спрем да бъдем нейното проклятие.
Споделете
