И все пак е земен рай

596-388-planinaИскайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;

защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.

От Матея Свето Евангелие 7:7-8

 

Да уточня все пак, че да не се получи объркване. В заглавието визирам нашия химн в буквалния смисъл – родината ни, татковината ни е земен рай, а не държавата, която днес „имаме като такава”.

Този текст, разбира се, е за всички нас, но го пиша по-специално за младите хора между 18 и до около 40 години. Тези наши деца и внуци или не са били родени през 1989-а, или са били бебета, по детските градини и ученици в отделенията. Те не помнят нищо или почти нищо от 90-те години на миналия век. „Най-старите” днес са проумявали едно-друго в края на хилядолетието, но това е било осъзнаване детско и пубертетско. Хубаво е да знаят малко повече за предисторията на всичко това, което сега им се стоварва на главата. Хубаво е да прочетат още една гледна точка – в случая моята. Няма значение у нас ли живеят или в странство. Няма значение какви са политическите им предпочитания, ако имат такива. Няма значение дали са гласували през април и юли. Важното е да са по-информирани оттук нататък. Важното е да знаят повече и да го осмислят наученото, ако пожелаят.

Дочети...

Има такъв невежа

Става дума за моя милост. Кая се.

И така, преди има-няма седмица си лежа в болницата, току-що опериран като Кумчо Вълчо в „Червената шапчица”, възстановявам се един вид, чета. И попадам на текст, където се споменава за някаква много известна песен „Суит чалга ин тайм” (оригинално заглавие Sweet chalga in time). Ти да видиш. Пеели я новият месия на новото светло българско бъдеще Слави Трифонов (Учиндол, Плевенско) и други. Добре, но не мога да се засмея, защото болките в корема са режещи. Не мога и да ругая, да крещя, да скоча, да ръкомахам, пак по същата причина. Рекох си, каквото и да ми струва, ще видя аз – живот и здраве – каква е тая сладка чалга…

Дочети...

Още малко аритметика – съвсем без числа

ЕСРедовете по-долу са кратко допълнение към текста ми отпреди 2-3 дни.

Току-що минах през огромното изпитание, неречено „Симулатор за машинно гласуване”. Отне ми няколко секунди.

Цитирам „Алфа Рисърч”: „…притесненията от машинното гласуване… могат да се превърнат в потенциална бариера пред част от избирателите… Най-сериозно отражение би имал новият начин на гласуване върху избирателите на БСП, от които всеки четвърти и на ДПС, от които всеки трети изразява безпокойство от този вот.”

Азия или Европа. По-точно Северна, Североизточна и Югозападна Азия или нашата крехка българска Европа.

Дочети...

Малко предизборна аритметика с числа и без числа

корупПак идат избори. Какво да правя – не мога да не го напиша…

Мой много близък се закахърил, че един от Харвард-Йейлските ни читави министри бил казал, че за не знам си какво са раздадени на „наши фирми” 8-9 млрд. лв. За година време. Голям кахър, чудо голямо! Имали бол милиарди – раздали. И колко да са откраднати директно и безвъзвратно от тия 8-9 милиарда? Най-много 3-4 милиарда. Голям кахър, чудо голямо!

Виж, доста кахърна е аритметиката с брутния ни вътрешен продукт, откакто мнозинството от нашия народ реши, че Въвеждащият Ред в Хаоса е новият ни вожд. Ако вземем да посмятаме на едро и грубо, задачата изглежда така:

2007: БВП – около 44 млрд. лв.

2020: БВП – около 118 млрд. лв.

Средно на година – около 70-80 млрд лв.

Отделно получени от Европейския съюз – близо 50 млрд. лв. общо.

Така пише в Гугъл.

Отделно още приходни пера, дето нямам идея какви са.

Дочети...

Стокхолм, Дънинг-Крюгер и прочее сложнотии

Първо, да отбележа все пак, че съм изразил – публично и писмено – какво мисля за Бойко Борисов десетки, а вероятно и стотици пъти. Мнението ми е равномерно разположено в последните почти 20 години. Нямам какво да добавя, поне засега.

Второ: Румен Радев и Бойко Рашков са ми политически интересни и близки точно толкова, колкото са ми Бойко Борисов и Цветан Цветанов.

Все още ме вълнува какви ги върши моят народ. 

Дочети...

Разни работи

d32082e36b4eca7eb2ed62dd78cce483

Като всеки значим празник 24 май ни кани да се замислим над разни работи. Ето ви една такава „разна работа”. Наричаме я способност за различаване.

Никой българин не би спорил, че 24 май е професионален празник на Христо Ботйов Петков. Поет, писател, журналист, публицист, учител и най-важното – ученик, при това на Светлината. При това – отличник!

Мнозина българи биха спорили (без никакво основание), че 24 май е професионален празник и на редица видни публични дейци, които няма да изреждам поради липса на смисъл. Ще спомена само един титан – Бойко Методиев Борисов. Журналист и публицист (в съавторство с г-жа Арнаудова), учен, доктор на науките, автор на хиляди крилати максими и размисли (като Франсоа дьо Ла Рошфуко), учител на широките народни маси и отличен ученик и в училище, и в съответните академии, и на Тодор Христов Живков. Разбира се, ако уважавани социолози и голфъри ви попитат редно ли е на 24 май да се поставят имената на Поета и доктора на науките на една плоскост, вие ще отговорите, че това е ужас и кощунство. И така да е, но ужасът и кощунството не променят очевидния факт, че и двамата имат професионален празник. Както впрочем и голфърите, те също.

Дочети...

Елегия за „птички под дъжда”

shutterstock 48737956

Бележка: цитатът, който ми се стори подходящ за заглавието, е от филма „Зеленият път”. И една чудесна книга имаше едно време с подобно заглавие – на Александър Томов.

 

За всеки непредубеден разумен човек е очевидно, че децата не са приоритет за нашето общество. Много ги обичаме, много се грижим за тях – особено за здравето и образованието им, но с ръка на сърцето трябва да си признаем, че съществуват и по-важни проблеми от тях. Терзаят ни фундаментални въпроси, чието решаване не търпи отлагане, докато децата могат и да почакат. Какви въпроси ли? Що за проклети въпроси биха могли да стоят над добруването на децата ни! Ами стотици са. Ще дам примери, за да не ви звучи голословно. Коя е Мата Хари? Ето ви един първостепенен национален въпрос, а отговорът кара цялата ни държава да тръпне. Друг: колко карата са кюлчетата злато в чекмеджето и какви са им серийните номера? Или: какви точно са сексуалните забавления в оня затворнически клип? Или: кой скулптор ще се окаже по-òправен с културата – мултакът или „отровният” мускетар? Или: кой хубавец е най-красив с каскет: мъдреците на маркс-ленинизма Никита Хрушчов и Тодор Живков или все пак титанът в борбата с корупцията Иван Гешев? И още стотици такива тежки общобългарски въпроси. Децата могат и да почакат. Те се радват на щастливото си детство – какво тук значат десетина или двайсет години да потраят, докато ние си отговорим на питанията.

Дочети...

Homo sapiens и Хомо не съвсем


Хомо

 

 

 

 

 

 

 

Увод

 

Тези симпатяги на картинката принадлежат повечко къмто Homo sapiens. За Хомо не съвсем липсва илюстративен материал, така че всеки читател би могъл да се довери на въображението си. Накъсо: Хомо не съвсем си е моя измишльотина с агитационна цел.

Понеже текстът по-долу е именно предизборна агитация. Кратка, сбита, в две части – фентъзи и реалити. Пиша с ясното съзнание, че е безсмислено начинание. Чудя се дали е напълно или почти безсмислено. Защо безсмислено? Защото не мога да се отърва от твърдата си убеденост в две хипотези, ама доста sapiens хипотези.

Дочети...

Да теглим браздата

БелчоБях замислил да напиша този текст в началото на годината. Ала не можех и не можех да се заставя да го започна дори, камо ли да го завърша. Ето вече повече от три седмици. Така е трябвало очевидно, понеже доста неща се случиха и се поизясниха през януари. И текстът сега ще е много по-различен от този, който бих написал по-рано.

Това дотук като някакъв увод.

Първоначалните ми намерения бяха да споделя няколко думи само за предстоящите парламентарни избори. Но как да говоря за изборите, без да ги впиша във времето, което ни люлееше миналата година и досега. Е, да подкараме Белчо и Сивушка, да теглим браздата зад 2020-а и да се опитаме да погледнем отвъд синора – поне към пролетта на 2021-ва, която вече препуска по дистанцията си, за да ни отведе отново към избори. Всякакви човешки избори, включително парламентарните.

Дочети...

Идиотизмът като извор на национален оптимизъм

 

borisov djipka1Ще бъда съвсем кратък, че и на мен ми омръзна да пиша за нашенския тип идиотизъм. Ала каквото битието, такива и темите ни.

Целта на този текст е да представи въображаем диалог между три високопоставени длъжностни лица от национален мащаб. Ще стигнем бързо и до диалога.

Първо обаче за негово всепоглъщенство идиотизма. Като човек на преклонна възраст, която ми позволява (напоследък) дори да пазарувам по всяко време, аз си живеех със светлия си песимизъм. Той се изразяваше в надеждата ми, че идиотизмът ни вече обитава ако не мазето, то поне партера на идиотското мироздание, че ако не е ударил вече дъното, то поне а-ха да го докосне с пръстите на краката си. Че няма накъде повече идиотизъм. Или по-скоро – че има накъде, ама съвсем малко още. За жалост светлият песимизъм не избавя от наивитет – без значение възрастта. През изминалата седмица се оказа, че светлите оптимисти са прави и че идиотизмът по нашите земи все още си живее ако не на мансардата, то поне по най-горните етажи.

Дочети...

Стоян Михайловски

stoqn

Днес пак е 10 ноември. За 31-ви път. И пак ще се изпонапишат и изговорят милионите думи, които пишем и произнасяме всяка година. Същите думи. Само разочарованието и гневът, с които емоционално ги натоварваме, растат в геометрична прогресия.

По българските земи някога е живял наш сънародник, името му е Стоян Михайловски. Ние нищо не знаем за него, освен че е създал „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви…”И някакви басни. По-търпеливият читател, който ще се запознае с цитата по-долу, ще подразбере защо нищо не знаем. Впрочем ние почти нищо не знаем и за Левски, за Ботев, за Захари. Това обаче е друга тема, да се върнем на 10 ноември.

31 години вече се опитваме да си обясним защо нещо куца със свободата ни, защо все нещо куцо се получава с дарената ни през 1989-а куца свобода, защо едно, защо друго. Опитите ни никога не водят до общонароден смислен отговор, но пък имаме стопроцентов национален консенсус за едно: ние не сме виновни за качеството на свободата си, всеки един от нас; всеки един от нас не носи отговорност за качеството на свободата ни, носят отговорност другите.

Дочети...

Предатели и родолюбци

money moneyТекстът ми търпи десетки кавички. Включително и в заглавието. Предоставям на читателя тази неблагодарна работа. Слагайте си ги, където душата ви подскаже.

Мисля си за предателите на България. Не от онзи ден, откакто приеха многострадалната паневропейска резолюция, покрай която предателите се опозориха окончателно, а от години си мисля. И пиша от време на време на тази тема. За националните предатели. Не е трудно да се пише за тях, повярвайте ми.

Всичко е просто, а публиката у нас, както е известно, обича простотата, за да се разбира и помежду си, и с властта. Коя е родината ни? Правилно – Република България. Който не я харесва такава, каквато е, какъв е? Правилно – предател. А който я харесва и я брани от предателите, какъв е? Правилно – родолюбец, той и патриот. Предателите, слава Богу, са малцина, но няма да ги соча поименно, защото не заслужават такова усилие. А патриотите са мнозина. Родолюбци в сърцето на лицемерната Европа са Сашо Йорданов, Новаков, Слабаков и Джамбазки, които прославят Република България. А отсам границата се борят с предателите, които си позволяват да хулят на глас родината си, и така ни отсрамват в тази благородна битка изтъкнати родолюбци като Бойко Борисов, като Гешев, Цацаров, Тома Биков или Георги Марков – не писателят предател, дето закономерно го убиха, а депутатът от ГЕРБ, агентът на Държавна сигурност Николай. Те никога, ама никога не хулят родината си дори наум.

Виждате ли колко е просто да се пише на тази тема?

Дочети...

На живо от последното българско въстание


велико народно въстание 322 септември 2020, около 17:25. Национален празник. И 3-то „Велико народно въстание”. Хората са започнали да се събират около шадравана пред Археологическия музей, по стълбите на Народната банка. Приказват си, обсъждат едно-друго. Доста хора вече. Микрофонът е включен, уредбата работи, „водещият” приветства групи, дошли от провинцията, подгрява протеста.

След което от високоговорителите еква онова. Онова е запис с премиера на България, който говори с някого си. Пълно е с малки деца, доведени от родителите си, с пубертети, с юноши и девойки. Хората продължават да разговарят, да се смеят, да се разхождат. А над площад „Независимост” се леят псувни, ругатни, мръсотии, дивотии и простотии. Повечето „въстаници” едва ли и слушат, вероятно знаят „текста” наизуст. Покъртително е да наблюдаваш картината. Цялото това самоунизително кощунство. Няма нужда да се обяснява каквото и да било. Няма нужда да се викат Кафка и Йонеско на помощ. Няма нужда да се сравнява – примерно как парижани са се събрали около Триумфалната арка и равнодушно слушат записи как Макрон или премиерът на Франция псуват като каруцари и ръсят идиотщини.

Дочети...

Като цяло

jesus-4779548 960 720В този текст няма да има нито дума за протеста. Този път ще минем без икономика, без социалното ни дередже, без образование, здравеопазване, пенсионните ни мизерии и пр. Нека се опитаме да погледнем по-мащабно към нашата национална нива, да се издигнем – за кратко – над всекидневието и да обозрем по-нашироко и по-отвисоко как изглеждат националните ни „показатели” за онези висши ценности, за които се присещаме само когато говорим за смисъла на човешкия ни живот. И то ако изобщо се присетим. Тази картина – от висинето – ще ни даде много повече теми за размисъл, нежели кахърите ни за всички родни икономики, пенсии и вехти поокърпени конституции.

Не обичам да драматизирам. Стремя се да избягвам цяло семейство думи: винаги и завинаги, никога, всичко, всички, никой, нищо, никъде… Ужасно, страшно, безнадеждно; прекрасно, страхотно, фантастично, идеално… Няма да драматизирам и сега. Стига да не се налага, няма да употребявам плашещи думи или грозни обобщения. Просто ще изложа как ми изглеждат лично на мен „показателите” ни за някои обстоятелства или процеси, както и за споменатите по-горе висши ценности. Обстоятелства, процеси и ценности, които от населението да дадена територия правят народ или нация, ако повече ви харесва нация; които превръщат съжителството в национално съграждане и национален просперитет.

Дочети...

Точно 30 години по-късно

1914280Как се повтарят тъпите номера на негодниците. Лошото е, че макар и самите негодници да са негодни за нищо друго освен за престъпления или дивотии, номерата им често са годни да хванат в мрежите си нормалните доверчиви люде. А нашето племе е доверчиво на квадрат, нищо че се броим за хитри андрешковци и заклети томи неверници. Мнозина негодници обаче бяха наясно колко сме лековерни и се възползваха. Многократно.

И възнамеряват пак да се възползват.

През първата половина на 1990 година тогавашната българска комунистическа партия излъга българския народ и си остана на власт. Лозунгът им беше „Сполука за България”. Моя милост следеше от упор бурния цъфтеж на „сполуката” и до лятото написах малко сатирично книжле, което озаглавих „Сполука за Германия”. Отпечатах го самиздат, нелегално, така и се продаваше. Заради продължаващата „българска сполука” нямаше как иначе.

Във въпросното самиздатско книжле представих, цитирах, публикувах части от немски менте „документи”, намерени уж от мене в ролята ми на мним историк. Имаше интересни попадения в „архивите”, които „разкриваха” как германският фашизъм се е опитал да измами историята, но в края на краищата не му се е получило. Излагах „стенограми” как Хитлер се спогодява с другите негодници да го свалят про форма от власт, как първо му благодарят, а после уж го съдят, как „здравите сили” в лицето на Гьобелс и Рибентроп поемат ръководството на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП), как организират Кръгла маса и т.н., за да се стигне – малко преди войските на Сталин да влязат в Берлин – до логическата промяна на името на НСГРП, превърнала се в „Германска комунистическа партия (сталинисти)”, готова да посрещне своите идеологически братя пред Бранденбургската врата…

Майтапи. Черпех с шепи алегоричните майтапи от онова, което се разгръщаше пред очите ми у нас през 1990-а.

Дочети...

Малко четене, малко смятане – какво излиза при рисуването...

159655881683159Помилвал ме Господ да не съм български политолог, социолог или анализатор на българския политически живот. Като обикновен писател ме интересуват душевните нагласи на хората, какви са вътрешните им кипежи или мъртвила, на какво се надяват дълбоко в сърцата си и как си представят да осъществят надеждите си, в какво и кому вярват и защо.

Разбира се, стандартните социологически проучвания не могат да задоволят моя интерес. Те обаче ми дават храна за друг тип размисли. Ще споделя набързо какво извлякох от информацията, която ни предостави тия дни „Алфа рисърч”. Да спомена, че според мен това е единствената социологическа агенция, която досега не се е омацала до ушите с професионална подлост, с нагаждачество и алчност, с угодничество и всеядност. Затова и прогнозите им винаги са съвсем близо до реалните изборни резултати.

Дочети...

Нас червеното знаме роди ни

3b77e8d82ff2992778d00ca56d22c24f-KYO 2443 compress91 1

Ще кажа няколко очевидни за мен истини, понеже съм обезпокоен. Сигурен съм, че изразявам притесненията на голяма част от хората на площада и на още по-голям процент от онези, които по една или друга причина не са там. Тревожат ме опитите за размиване на протеста, за разпарчетосване на посоката и целите му, усещането за хаос във вътрешната му, невидима отвън „обмяна на веществата”.

Две думи за мафията. Протестът е срещу мафията, нали така? Тя пък откъде се взе? Да цитирам:

 

 

Нас червеното знаме роди ни,

нас не ще ни уплаши смъртта –

ние сме на всеки километър

и така – до края на света.

 

Ето това трябва да е (и де факто е) химнът на българската мафия независимо от „възраст, класа, пол, занятье” (и партийна принадлежност) на конкретния мафиот.

Да ме прости дядо Вазов, че го цитирам в такъв омерзителен контекст.

Дочети...

Няколко молби

imagesТози съвсем кратък текст е предназначен за младите хора, които следят сайта ми или профила ми във фейсбук. Моля, отделете 2-3 минути, може да ви е от полза.

1. Моля, поинтересувайте се какво става напоследък в Русия. Веднага ще забележите, че приликите с днешна България са повече от очевидни. Причината е, че огромното мнозинство от овластената мафия у нас много харесва какво става в Русия и се стреми да ѝ подражава. Между тях, ала не мнозинство, а 100 процента, са хората, които решиха да предложат Румен Радев да бъде избран за президент. А той се съгласи, понеже е точно като тези 100 процента и е част от тези 100 процента. Те и той много харесват съвременната Русия, това им е моделът, това им е образецът. Моделът е мафиотски и авторитарен, меко казано. И още много черти има този светъл „образец”, но и тези две стигат, за да се отврати всеки порядъчен човек и да прави-струва, но да го държи далеч от дома си.

Дочети...

„Най” и „най” на двата полюса на житейската геометрия


данаил-кирилов-бойко-борисов-1280x943Велика магия е животът! Винаги ни поднася такива негледни доказателства за процесите, които текат пред или зад завесата. Бих казал, геометрично идеални конфигурации, които да ни помогнат да се ориентираме, ако имаме някакви съмнения около същината на процесите. Друг е въпросът дали ние виждаме тази съвършена геометрия.

Така и тия дни.

На единия полюс – позитивното „най”. При всичките ми субективни симпатии, но и „претенции” към Христо Иванов, към неговата публична „теория и практика”, а не към личността му, не мога да се присетя за по-просто, ала същевременно убийствено ефективно действие – не приказки и лакардии – на десен политик през последните поне 15-ина години. Действие срещу омерзителната свинщина, царяща в и над България, която свинщина ние свързваме с аморфната пасмина политици, олигарси и всякаква друга обслужваща паплач и която наричаме за яснота мафия. Затова и си мисля, че актът на Христо Иванов и двамината му спътници е най-въздействащата върху социото постъпка от много и много години назад. Откликът на социото само потвърждава тази ми семпла констатация.

Дочети...

Притеснения около 4 юли


20110914144356За мнозина може да прозвучи странно, но си мисля, че случилото се тия дни в Русия не е от особено голямо значение за световния порядък и за глобалните процеси сред човечеството. Вярно е, че на 4 юли Русия официално се превърна в някакъв странен хибрид между псевдоконституционна монархия и православна джамахирия, ала тя си беше такава и преди 4 юли, макар и неофициално, не на книга. В този смисъл „промяната” не се отразява по никакъв начин нито на световния порядък, нито на глобалните процеси, разтърсващи човечеството. Съвсем друг въпрос е, че случващото се през последните 30 години в Русия има определено въздействие върху планетарния порядък и върху дълбинните процеси на човешката цивилизация, обаче това е друга тема, а не 4-юлска.

Притесненията ми този юли и тази година са за оттатък Атлантика. Защото оттатък Атлантика се развиват събития, които могат да имат съдбоносен отпечатък върху световния порядък, а оттам и върху хода на човешката цивилизация.

Дочети...

Black-White Lives Matter


images-зебраНе възнамерявам да се разпростирам върху идиотизма, който залива света под формата на расови противоречия. Ако някой досега и все още не е разбрал какво се случва, как и защо се случва, кой се възползва от целия този пандемиотизъм, конкуриращ по разпространение коронавируса, и най-вече докъде може да доведе развихреното расистко малоумие, от една страна, и лицемерие, от друга – аз съм безпомощен да му помогна на този събрат. Очевидно е доста недосетлив.

Очаквам в най-скоро време – без никакво преувеличение или заигравка от моя страна – находчиви модерни левичари или скучаещи до отчаяние от безделието си умници анархисти да им просветне, че е крайно време да взривят и Статуята на Свободата. Или да я обесят на мачтата на някой експроприирана богаташка яхта. Понеже кой друг е виновен за тази така непоносимо несправедлива и скучна човешка цивилизация, ако не Свободата?

Дочети...

Съвест и коефициенти

nSNDNAq9-720x340Дължа ви приятелско предупреждение. В този текст ще говоря за съвестта. Ще е доста скучен, предполагам. По необходимост ще употребявам отвлечени понятия, ще иде реч за престарели истини – вярно, неглижирани и постоянно забравяни истини, които заслужават малко по-добро отношение от наша страна. Тъй или иначе – суха материя, при това нематериална. Идеализъм. Нещо като пунта мара, ако едва-едва поизнасилим нещата. Е, поне ще се опитам текстът да е поносимо дълъг.

Две задължителни уговорки. Първо, почти всичко надолу се отнася за съвестта ни по отношение на (към, спрямо) държавата и обществото, иде реч за социалната ни съвест, така да се изразя; съвестта в личните ни отношения не е моя тема тук. И, второ, няма да търся, камо ли да анализирам причините за съвременното състояние на българската социална съвест – и индивидуалната съвест на всеки един от нас спрямо социото, и националната. За тази цел (ако да бих посмял) ще са ми необходими няколко години къртовски труд и два-три тома обем (сбит и пестелив обем). 

Дочети...

Слаб ум – висок пост – големи беди

 

павлова-цачева-гешев-борисов-радевНай-напред да обясня защо подбрах тези снимки. Откликвам на призива „да изберем българското”. Иначе всеки землянин би могъл да си сложи своите снимки: англичанинът – английска, руснакът – руска, китаецът – китайска.

На темата.

Последните няколко месеца ни показаха и доказаха, че цяла армия слаби умове се е добрала до много отговорни и дори до най-отговорни позиции из целия свят. И чрез избори (в демократичните страни), и другояче – в авторитарните и тоталитарните „джамахирии” (може и без кавички). Причините са също цяла армия и са сложни. Те не са моя тема сега. Ще го кажа така: Господ знае защо и как се развихри тази глобална пандемия от високопоставени слаби умове. Бог си има някакви основания да ни праща такива слабоумни лидери едновременно и на много места – особено по време на такива тежки изпитания като с коронавируса. Всевишният ни тества със своите си неведоми нам тестове.

По-долу ще се опитам да обрисувам накратко, напълно схематично и с най-едри груби щрихи образа на слаб ум, достигнал до най-отговорни постове. Този портрет предпоставя и пътя към логичния край на слабоумника.

Дочети...

Страх – паника – депресия – безумие и мракобесие

 

Ще се опитам да представя съвсем накратко и по най-достъпния начин проблем, за който се е1480943 460 писало и се пише постоянно. И ще се пише, защото той ще си остане с нас – въпросът е да не съсипва до такава степен живота ни, както го прави сега.

Бог ни е създал със способността да изпитваме страх. Ясно е защо. Съществуват обаче страх и страх. Нашето злочестие се оказа общосветовната ни предразположеност да живеем в ирационален страх, в страх, който не „се обработва” и „преработва” от разума ни, който не е подложен да логическа „карантина”. Ето такъв страх преживяха и все още живеят с него и в него милиарди човеци от Калифорния през Ню Йорк до Лондон, София, Китай и чак до Хаваите, Мексико и Бразилия.

Дочети...

Благодарности и така нататък

25895Ще го напиша по-най-простия начин, по най-достъпния. Без мъдрувания, без сложни интелигенщини.

Този на билборда е китайският най-голям началник. А благодарностите са от нашите балкански братя сърбите, защото техният „брат” – въпросният китайски най-голям началник – им е дал нещо за защита от коронавируса. Та тази снимка ме преследва вече 2-3 седмици комай станаха. А вчера ме „настигна” някъде из международната преса, че „Китай бил на път да загуби доверието” на света. На път!

Значи: онзи от билборда си седи в кабинета, работи. „Служи” на милиард и половина свои сънародници, а е свръхважна фигура и в световните дела. Докладват му в лош час, че лоша зараза е полазила един от многомилионните му градове, а и наоколо лази. Той не реагира. Тоест реагира, като им заповядва на докладвалите да си мълчат, а не да се оповести тутакси целия свят и целият свят заедно да предприеме мерки срещу общопланетното бедствие. Заповедта е изпълнена, заразата си лази, но китайският най-голям началник е комунист, веднъж, и маоист, дваж. Това означава, че човешкият живот не го брои за нищо, веднъж, и че е свикнал да лъже от мъничък, още от червените си пелени, дваж.

Заразата обаче си лази. Тя – за жалост – не е маоист, та да спре да лази от идеологически съображения.

Дочети...

Някои впечатления и съответните размисли

 

Този текст включва някои впечатления от живота, на който съм свидетел и в който съм пасивен участник. Позволявам си да разсъждавам, но не и да „анализирам”. Няма да откриете никакви мъдрости от рода колко лош е коронавирусът (КВ), колко важно е да имаш добра здравна система и всеотдайни лекари, както и „откритието”, че светът утре няма да е същият. Ще ви спестя моите медицински „оценки” и мнения: аз съм лаик в медицината. Нито дума не ще прочетете за всякакви конспиративни теории и теореми. Нито едно име (и презиме) на жив българин няма да споменавам. Само ще споделя несистематизирани все още (и подредени не според важността им) впечатления с единствената цел евентуално да помогна на някого от вас да систематизира малко по-добре своите.

Дочети...

Златният телец и коронавирусът

 

Кой каквото прави, а аз все си цитирам Конкордия Евгениевна Антарова, ще станат вече 15 години. Гениалното си е гениално.

 

„Два живота”, 2007, т. 1, гл. 23:

„Чудесно помня как той ми каза: „Придобитото с кръв и страдание, с кощунство и грабеж не само няма да донесе щастие и власт, но носи робство, отрова и смърт на самия собственик. Ако чистата целувка на състрадаващо сърце не пресуши сълзата върху бузата ти – краят ти ще бъде страшен!” Тогава не придадох никакво значение на тези думи и му се смеех в лицето. А сега се сбъднаха.”

Дочети...

30 години срамота

 

Отлетяха кръгли 30 години от падането на Берлинската стена. Толкова са и от началото на нашия „преход” от онова тогава към това сега. Сякаш беше вчера, нали?

Отдавна обмислях този безрадостен (както ще се стори на мнозина) текст. Реших обаче да поизчакам. Хем да отмине „светлата” годишнина, хем да се ориентирам какво мислят пишещите и говорещите известни и неизвестни сестри и братя за живота ни от 10.11.1989 насам. Прочетох, чух, видях. Сега ще кажа и аз какво мисля, като ще отмятам настрани не само всякакви подробности и дреболии, но и доста едри парчета плът от българското ни общо близко минало. Ще оставя най-основното, онова, което по мое мнение се вижда чудесно и от космоса, ала ние кой знае защо не го виждаме. Или пък се правим, че не го виждаме, макар че го гледаме от упор.

Дочети...

Асоциации, аналогии

 

Мина време от повторния „избор” на г-н Гешев. Страстите се поуталожиха, всеки отишъл си ден „лекува” уж законните противобългарски безобразия на онова нещо, което се нарича Висш съдебен съвет. За онези, които са гледали поне част от второто „обсъждане”, остават възприятията и спомените от видяното и чутото. А те, поне при мен, породиха и все още пораждат доста асоциации, събудиха и все още събуждат аналогии. Сега, докато пиша, очакваната развръзка се осъществява при президента. Тъкмо е сгода да споделя съвсем накратко някои от тези асоциации и аналогии.

Дочети...

Памет

 

На днешния ден преди 102 години (25 октомври по стар стил) в тогавашна Русия се е случило събитие, чиито последствия са живи и до днес. Не само в днешна Русия. Милиарди пълнолетни хора по света нямат дори и повърхностна информация за какво иде реч. Стотици милиони със сигурност не са и чували за болшевишкия преврат, който донесе неописани от никого – понеже са неописуеми – беди на човечеството. Такава е човешката памет: къса е, повърхностна е, дрипава и скоротечна е. Понякога си мисля, че е и за добро – иначе как се живее с подобна мъка в душата.

Никой никога не е успял да обозре, никой никога няма и да научи поне приблизително колко са преките и косвените жертви на така наречената революция, при това „велика”. Жертвите, покосени в различни страни или региони, разположени на различни континенти. Само в Съветския съюз и Китай са над сто, а вероятно и над двеста милиона. Говоря за убити и за загинали от глад, студ, мъчения, непосилен робски труд… Броят пък на репресираните, на преследваните, броят на съсипаните човешки съдби няма чет.

Да, ние хората не можем да променяме нищо в миналото си. Даден ни е обаче свободният избор да помним и да се учим. За нас, съвременните обитатели на благословената ни планета, тази памет и тези уроци са от жизненоважно значение. Така че да помълчим днес, всеки насаме със себе си, поне за минута. Нека постъпим като порядъчни люде и почетем жертвите на трагичните ни експерименти със самите себе си.

„Избори” и избори

 

Това нещо миналата и идещата неделя наричаме избори само по навик. Нека му сложим кавички, за да се приближим поне малко до истината. Или да го назовем с по-точното – гласоподаване. Или с още по-точното: пускане на най-разнообразни бадева похабени хартии в прозрачни кутии с прорез отгоре.

Изборите в смисъл на осъществяване на една от най-демократичните процедури са нещо доста различно от „изборите” у нас, без значение от какъв тип са. Да не говорим за житейските ни избори, за общочовешкия смисъл на способността ни и правото ни да избираме, която способност и което право иде от небето през душата, та до разума и закона. Където има закон. Да, да не говорим за всекидневните избори, които прави човешкото същество, когато има между кого и какво да избира, а то винаги има, всеки миг има. И съвсем да не отваряме дума за житейските избори, които осъществяват човешките същества в свободна европейска България.

Дочети...

Мародери

 

Оказа се, че от доста време подсъзнателно съм се опитвал да намеря една дума, която да обхване отношението ми към огромна част от политическата каста у нас. И не само политическата. Да обхване същността им на тия хора, манталитета им, начина им на мислене, всекидневното им поведение, публичните им и тайните им деяния, както и тяхното пък отношението към мен и милионите ми сънародници извън тези касти. Е, тия дни резултатът от работата на подсъзнанието ми внезапно изплува до съзнанието. Бях учуден донякъде колко е оголена истината. И за пореден път възхитен колко ясно става всичко наоколо ни, когато го назовеш с точната дума. Една единствена дума.

Дочети...

Невежеството. Едно единствено общо съображение-апел

 

Ако е живот и здраве, скоро ще поговорим и за някои конкретни аспекти на невежеството.

А в този текст да започнем с добрия стар възрожденец Найден Геров Хаджиберович, светла да е паметта му. Дори да забравим многобройните му заслуги към отечеството ни, какъвто си ни е адетът да сме късопаметни, многотомният му речник пак ще остане в историята ни като пример за родолюбиво дело. Да отворим първия том на фототипното издание. Красота! „Рѣчникъ на блъгарскъiй язъкъ с тлъкувание рѣчи-тъi на блъгарскъi и русскъi“. (Забележка: тук пиша „i”, а у Геров липсва точката отгоре; сред шрифтовете си в компютъра нямам тази пръчица, прилична на малка цифра едно.) Няма да търсим „невежество”, а обратното: „вѣждь”. Да видим „тлъкувание”-то на думата на български. (Втора забележка: по-долу думата „занаiaтъ” е с йотирано „а”, тоест между „i” – без точка отгоре! – и „a” има късо тиренце, но и тази буква липсва сред шрифтовете ми.) Четем:

Вѣждь, пр. неизм. Вѣщий: 1) Който отбира отъ нѣчто; 2) Който знае нѣкакъвъ занаiaтъ хубаво; искусенъ на нѣчто; 3) Който знае.

Дочети...

Разни данни, разни идеали или скудоумия, глупости, заблуди

 

То бива, бива демагогия, ама чак толкова да бива, не бива.

* Крали Марко от Банкя бил спечелил сам българските избори за европейския парламент. Мигар? Както обикновено спечелиха нашенската апатия, безразличие, примирение, глупост, завист, алчност, алъш-веришлък, шуро-баджанакизъм, страх, страх, страх и робска мижутурщина, облечени в байганьовско сиво-черно.

* Комунистите, те и родолюбци, те и русофили, те и модерни социалдемократи, те и пазители на корени и грудки, били загубили заради оная кръшната мома, дето си я избраха за лидер, лице и други части на тялото. Дрън-дрън. Загубиха заради нашенската апатия, безразличие, примирение, глупост – да не ги изброявам до края, само че сиво-черната простотия е със стотина-двеста хиляди повече от кървавочервената.

Дочети...

951 думи за мъдростта на народа

 

Все си мисля напоследък за народа. За моя народ. За мъдростта на моя народ. И неизменно се сещам за вуйчо ми, който обичаше да повтаря с неприкрито възхищение: „Няма нищо по-мъдро от народа.”

Бях малък тогава и му вярвах. После попораснах и на същото ме учеха в училище. А и вуйчо ми си беше жив и здрав и продължаваше тържествено да повтаря веруюто си. Накратко – каквото мисли, каже, направи народът, то е истината от последна инстанция. И аз вярвах. Все още вярвах. Струваше ми се доста правдоподобно, понеже и живеех в народна република. Ако преведем от латински – в „народно народовластие”.

Дочети...

1000 думи за особеностите на националното ни всекидневие

 

Опитвам се да осмисля онова, което видях и чух последните около две седмици. Онова„скандалното”. Продължавам да гледам и да слушам. Интересуват ме „скандалните” факти, инсинуации и измислици, които виждам и чувам. Интересува ме още повече и най-вече какво опитва да скрие зад тях злото. Престъпните, подлите, несръчните, бездарните му опити. Споделям „на глас” част от осмисленото.

Дочети...

548 думи за футболното словотворчество

 

Обичам футбола. Гледам мачове по телевизията. Първенствата в Англия, Германия, Испания, от време на време и български „дербита” с участието на някогашния ми любим отбор. Разбира се, следя националните ни „лъвове”, тимовете на Европа, световните и европейските първенства.

Цяло изпитание е да слушаш младите и старите момчета, които е прието да наричаме коментатори. Изпитание и предизвикателство. Опитвал съм да гледам с изключен звук, но без да чуваш атмосферата на стадиона, мачът е половин мач. Така или иначе, свиква се и с коментаторите.

Дочети...

892 думи за духовния разврат

 

Написах този текст вчера и бързам да го публикувам. Целта ми е да се появи преди „развръзката”, преди височайшата „летучка” в генералния щаб на гражданите за европейското ни развитие, където командващият Борисов ще реши съдбата на ЗКПЧ-то Цветанов. Понеже каквато и да е съдбата му, той ще си остане овластен лакей. Както и командващият. И понеже единственото чувство, което изпитвам около тази апартаментна сапунка, е омерзението.

И тъй, това ли ни е дертът с Ц.Ц. – къде ще живее? И с какъв асансьор ще стига до луксозната си бърлога? Ужасно обезсърчително е повсеместното неразбиране или нежелание за разбиране на основния ни общобългарски проблем с приятелската милиционерска двойка Борисов – Цветанов, а той е: сеенето на чудовищен духовен разврат и в българската политика, и в още по-прискърбен мащаб – в националната публичност.

Две думи за корените (при Ц.Ц. ) на разврата. Корените смучат от родовата простотия и беднотия. За разлика от милионите читави, достойни и порядъчни хора, произлезли от беднотията, на други им се отразява пагубно. Генчо Цветанов, таткото, шофьор и съответно лакей на началника на Държавна сигурност Григор Шопов, е дал тон за песента. И не искам да мисля нито за миг как е възпитавано и на какво се е нагледало от най-ранна възраст детето Цецко, превърнало се в монстър. Монстър с „вишо” по физкултура, при това вече и офицер.

Сега малко по-подробно за духовния разврат – материалния го оставям настрана. Дори човек с бедно въображение лесно би могъл да си представи какви хора е подбрал и подбира „човекът-оркестър” за кадри на ГЕРБ от среден, по-едър и най-крупен калибър. По какви Ц.Ц.-ови критерии. Заради какви човешки качества се спира на X, а не на Y или Z. Какви схеми ръководят обвързаността на Х с Ц.Ц. Как Х се отблагодарява на Ц.Ц. за „доверието” в човешките му на Х подходящи според Ц.Ц. качества, а именно: чудовищен гьонсуратлък, архиподлост, непробиваема простотия, незадоволима алчност, пълна некадърност, безусловно подчинение, отвратно лакейство, стигащо до ибрикчийство, готовност да продадеш и най-милото си заради сменящите се по пет пъти на ден прищевки на командващия Борисов, сиреч на „капо ди тути идиоти”… И много още качества откъм тъмната страна на хомо сапиенс.

Всички тези хора властват в България (разбира се, заедно с другарите си от БСП, ДПС и – с извинение – патриотите) на местно и централно ниво, те законодателстват и изпълняват собствените си закони според качествата си, одобрени и те, „кадрите”, и качествата им от Ц.Ц., а де юре и де факто – и от Б.Б.

Това е огромната беда, която съсипва днес родината ни – духовният разврат. За жалост, малцина го разбират. Алтернативата е Нинова с нейната шайка лакоми бандити, гнусни лакеи, простаци и пълни некадърници. Алтернативата на ГЕРБ е другата, червената част от зловещата двойна трансмисия на унищожителната за България грозна машина-човекотрошачка, родена от БКП и наследила БКП. Такива са ни нагласите. Такъв ни е националният избор.

Една необходима вметка: слава на Бога, най-работливата и най-предприемчивата част от народа ни реализира членството ни в Европейския съюз и НАТО по най-добрия за себе си и за България начин. Тъкмо затова и заради тези хора, а не заради некадърните корумпирани лакеи, икономическите ни показатели на национално равнище са добри, има ръст, има тук-там добри и много добри доходи, някакво очевидно раздвижване, някаква проходила вече европейска цивилизация. Това го има безспорно въпреки некадърните корумпирани лакеи. Ала у нас няма (заради некадърните корумпирани лакеи) правораздаване, няма здравеопазване, образование, градоустройство, инфраструктура и т.н. А без тях няма държава в истинския обем на понятието. (Без да говорим за демографските ни проблеми.) Много малка част от нас обаче си обяснява разумно това привидно противоречие между имането и нямането. Затова и мнозина умни люде вярват или им се иска да вярват, че все пак нещата са повече добре, нежели зле. Че все пак „нещата вървят”. Няма сега да дискутирам този казус. Само ще припомня какъв икономически статус е имала Германия преди 1939 година, как и там „нещата са вървели” много добре и как това е надделявало над „онова” в съзнанието на милиони немци. Да, нашето „онова” е съвсем различно, но типът национално мислене (тоест немислене, самозаблуда и самоуспокоение) е сходен. Държавите загиват или търпят страховити крушения от „онова” – без значение дали е нацизъм, духовен разврат или нещо друго от този порядък. И забележете – при прилични или чудесни икономически показатели.

Ето така. А ние се занимаваме къде живее Ц.Ц. и че бил използвал служебното си положение и да си купи по-евтино жилище покрай разни други „използвания”. Просто е: слугата се е нагледал и наслушал още от дете как баща му слугата откарва чичовците болшевики по просторните им апартаменти и резиденции и оттогава е замечтал за същия лукс и същия разкош. Такава е психиката на лакеите, станали новобогаташи. Но това не е проблемът ни. Проблемът ни е, че лакеите си построиха по свой вкус своя лакейско-престъпна България, в която ние сме принудени да живеем. И още: принудени сме и да им изкарваме парите, да им произвеждаме благата, с които те дерибействат.

Дано греша, но ми се струва, че почти цялото население на  България – умишлено не пиша народ – сякаш се е примирило с това статукво. И се надява на чудо нещо да се промени към добро, в което чудо обаче категорично отказва и да участва, и да го подкрепи. Да, почти цялото ни население.

Е, да продължим да се надяваме, „че ще стане вълк овцата”, както казваше мъдрецът Христо Ботев. При всички положения надеждите ни няма да траят повече от целия ни живот. Личен и национален.

892 думи за духовния разврат

 

Написах този текст вчера и бързам да го публикувам. Целта ми е да се появи преди „развръзката”, преди височайшата „летучка” в генералния щаб на гражданите за европейското ни развитие, където командващият Борисов ще реши съдбата на ЗКПЧ-то Цветанов. Понеже каквато и да е съдбата му, той ще си остане овластен лакей. Както и командващият. И понеже единственото чувство, което изпитвам около тази апартаментна сапунка, е омерзението.

Дочети...

867 думи за синдрома Гинденбург/Примакова

 

Напълно наясно съм, че това, което ще напиша, в крайна сметка ще е безсмислено: нищо няма да се промени към по-добро. Е, поне да съм „обърнал вниманието” ви към проблема. А той постепенно (но бързо) се превръща в чудовище. Ние от своя страна не само мирно съжителстваме с чудовището, а и го храним, радваме му се, че дори и другаруваме с него.

Ето ви два цитата от руски текст, преведен на български в наш сайт. Преводачът е анонимен. Не е важно кой е текстът и къде съм го прочел тези дни, всеки може да си го намери.

Дочети...

Ало, дебили!

 

Това е най-краткото определение, което мога да дам на военно-мутренската генералска гротеска във връзка със събитията във Венецуела. Гротеска или пък може би трагикомедия, достойна за „Швейк” и „Параграф 22”. Дебилите, разбира се, сме ние. Както обикновено. Всичко е за сметка на България и на нас, българите. Както винаги. Последствия и отговорност няма да има, както си му е отколе редът по тия географски ширини.

Дочети...

На вниманието на г-н президента: три предложения за Съвета за стратегическо развитие (ССР)

 

По-надолу ще се майтапя (доста злъчно и недобронамерено). Сега нещо съвсем сериозно. Не вярвам на нито една дума на президента Р.Р. Дори когато говори истината. (Не му вярвам още от първия ден, когато падна толкова ниско, че се съгласи да бъде издигнат за кандидат-президент на БСП.) Една от най-гнусните манипулации, която използват непочтените хора с несъразмерни на моралния им ръст амбиции и с нечиста съвест, е да смесват истини с нагли лъжи, надявайки се (с основание), че ще заблудят за намеренията си мнозина. Още по-гнусно е, когато се казва някаква нищожна част от истината, а се премълчава останалата част: оная истина, която всички вменяеми знаем много добре и която разкрива кой роди и грижливо си отглежда рожбата, която представлява съвременна България. Р.Р. щедро се опита да се възползва и от двете гнусотии.

Дочети...

Размисли за порядъчните хора и òмразите

 

Рамките на баба ми за понятието порядъчност бяха извънредно тесни. Излезеш ли (дори само веднъж) извън тези рамки менгемета, тя те отписваше от категорията „порядъчен човек”. Ще трябва да имало немалко порядъчни люде в малкото градче на оная несъществуваща вече България, понеже баба ми сърдечно общуваше с доста хора и бе видимо благоразположена към тях. Странно. Не само броят на порядъчните хора обаче е донякъде изумителен (за 15-хиляден градец тогава, през 50-60-те на миналия век!). При това хора, отговарящи на такива строги критерии. Чудя се и как не съм се замислял за това толкова много десетилетия. Странно е, учудващо е, но е извънредно приятно на зрели години да осъзнаеш, че ранното ти детство е минало сред порядъчни люде.

Дочети...

998 думи за „воровете в закона” и за нас

 

Някои от по-младите читатели вероятно не са чували руския израз „вор в законе”. Пояснявам, цитирайки Уикипедия: този тип човекоподобно е „крадец, заемащ висше положение в елита на престъпниците”. Да уточня: тази висша мутра в „закона” на организираната престъпност е типично и единствено руска мутра (вижте им мутрите в Уикипедия), мутра отколешна – дореволюционна, съветска, а днес пак руска, самата „титла” е само руска, да си „вор в законе” е най-високото бандитско стъпало, което може да се заеме в бандитската руска йерархия онзи ден, вчера и днес. А „воровете в закона” ги обвързва, ръководят се от и се подчиняват на своя си „воровски закон”. Руският уникален „воровски закон”. Да подчертая: „воровският закон” е извън официалния, държавния, съблюдаващия правото закон, той е нелегален, така да се каже, той е неписан, той оперира подмолно, насочен е срещу държавния закон.

Дочети...

Клета Матер, сиротна Алма

 

Възнамерявах да напиша този текст малко по-късно и да го публикувам на 1 ноември. Да, именно, в Деня на народните будители. Премислих, току-виж някой по-буден направи разни неправилни асоциации. Пък и по-добре по-рано – още е хубаво времето. Ей-сега ще разберете какво общо има меката есен.

В предишния си текст („Журналистика и проституистика”) споменах, че често обикалям из центъра на София, включително и край Университета. Сега добавям – минавам и през двора на Университета, такъв ми е най-прекият маршрут. Благодарен съм на Господ, че два-три пъти седмично влизам през тунела откъм „Царя”, поглеждам към входа на филологиите, славянските имам пред вид, преглъщам, вглеждам се в лицата на студентите отпред, пак преглъщам, понякога срещам колега отпреди 40-45 години (задължително професор, ЕГН-то ни е такова), запознавам внук си с професора/професорката, отминаваме, хайде вляво преди Университетската библиотека, хайде вдясно след библиотеката, след малко е бариерата. Стоп. Тук ни е работата.

Дочети...

Журналистика и проституистика

 

Никога не съм писал за проституцията, поне като основна тема. Отчитам този пропуск.  Проституцията е дълбоко уважавана професия, затова и заслужава словото за нея. Уважава я и руският президент, както знаем отскоро, уважава я и американският президент, както знаем отдавна. Да я уважа най-после и аз, макар че ще пиша за доста по-специфична форма на проституирането.

Отварям Уикипедия. Има нещо красиво в достъпната простота, с която там се подхожда към простосмъртния читател, каквито сме почти всички ние. Обясняват ни се сложни материи в подходяща за нас форма. Така и трябва за такива като нас, та да разбираме лесно и бързо.

И тъй, що е проституция?

„Проституция е продаването на сексуални услуги […] срещу пари или друг вид материални облаги.”

Ама само сексуални услуги ли? Отговарят ни веднага:

„Лицето, продаващо сексуалните услуги, е проститутка, вид сексуален работник. В по-общия смисъл на думата за всеки, който продава услуги за кауза, която се смята за недостойна, може да се каже, че проституира.”

Дочети...

За гуменките и хората

 

26 март 2017, избори. Действието се развива насред пъпа на европейска България. Основно училище насред пъпа на европейска София. Внук ми учи там, първокласник е. Семейството ни обаче не е информирано, че пред избори е добре да си прибереш всичко ценно, което иначе си държиш в ученическата стая. И след изборите внук ми остана без гуменки и една празна тетрадка.

Бележка: много от учебниците и ученическите му тетрадки също бяха там под чина му, но не са пипнати, понеже не представляват търговски интерес.

Средна възраст на живеещите в нашия квартал насред пъпа на европейска София – минимум 50-60 години. Средна възраст на членовете на нашите квартални секционни комисии и на застъпниците на българските божем партии – около 50-60 години и те. Доколкото разбирам, това е идеалната средна възраст да крадеш от децата и внуците си гуменките им за физическо и неизползваните им тетрадки. (Това само от внук ми.)

Бележка: преди избори е добре да се информираш от интернет какво споделят хората, които имат малки деца ученици в училищата, където се провеждат избори. Информирайте се от патило, не само от старило.

Някои следизборни изводи:

1. Народ, който краде от децата и внуците си ученическите им гуменки и тетрадки (и всичко останало, годно за продажба), на избори неотвратимо избира да победи безбожието и бездуховността, а да загуби дори и най-малката проява на светъл дух и светъл разум.

2. Народ, който краде от децата и внуците си ученическите им гуменки и тетрадки (и всичко останало, годно за продажба), на избори неотвратимо избира да победи безнравствеността във всичките ѝ гнусни ликове, а да загуби дори и най-малката проява на порядъчност и честност.

3. Народ, който краде от децата и внуците си ученическите им гуменки и тетрадки (и всичко останало, годно за продажба), на избори неотвратимо избира да победи простотията и продажното бездарие, а да загуби дори и най-малката проява на кадърност и оправност.

Бележка: сборът от избраните на изборите, избиращите и обслужващия изборите персонал (те също и избиращи) прави българския народ. Та какъвто сборът, такива и изборите, и избиращите, и избраните.

Такава и съдбата на гуменките с тетрадките.

А на децата и внуците ни?

На лъжата краката са дълги

 

Де да беше така, както твърди една от най-популярните поговорки, ама не е така. И по света, и у нас на лъжата краката не са къси, а дълги, често ужасно дълги. И нямат никакво намерение да окъсяват от самосебе си. Има обаче решение на дълокракия проблем. Някои мъдри народи още преди векове са избрали да решават проблема си и къде по-добре, къде по-зле се справят.

Ако не възразявате, ние да си поговорим как е у нас. Най-напред бегъл поглед към безрадостната ни лъжовна картина. Цитирам:

„Република България е безбожна държава, където справедливостта е пленена отдавна, а лъжата и лицемерието се разхождат на воля, явяват се на избори, печелят ги и я владеят републиката не само по оста жълти павета-отсрещни жълти павета-и пак жълти павета, а и по всички вертикални и хоризонтални оси, да не говорим за такива жизненоважни и животоопределящи координатни системи като здраве, образование, публично слово, култура, накратко – лъжата и лицемерието царуват и пируват, никому не робуват, а ум патки пасе. Българският ум.”

Дочети...

O tempora, o simplicitas! О mores, о sancta demographia!

 

Идеята на този текст е семпла, сиреч проста: да напомни простата истина, че всичко е едно. Всичко на този свят. А също и всичко на този свят с всичко на оня свят.

Сигурно сте чували метафората за паяжината, опъната над Земята. Дърпаш паяжината в Нова Зеландия – нещо се случва в Исландия. Да я допълним: нещо правиш на Небето, то отеква на Земята. И обратно, особено обратното. Всичко е свързано и всичко е едно.

Грехопроизводството, скверноделието и злотворството, откъм страната на мрака, и покаянието, откъм светлата страна, също са едно, също са неразделна част от голямото „едно”.

Дочети...

На русофилски теми

 

Странни връзки между сходни съдби се заплетоха в моя живот на читател. Преди няма и месец руски публицист, когото уважавам, заяви, че книгата на дисидента Владимир Буковски „И возвращается ветер…”, 1978, трябвало да бъде поставена на най-видно място, да бъде четена от младите люде, да се учели пасажи наизуст и т.н. Не бях чел тази книга; сега я чета бавно, много бавно. Напълно подкрепям думите на руския публицист. Съдбата на „лудия” дисидент Буковски пък ме заведе до „лудия” философ Пëтр Яковлевич Чаадаев и неговите „Философические письма”, които също не бях чел. Сега чета и тях бавно, много бавно. Обикновено чета по три-четири книги едновременно, но досега не бяха ми се събирали двама „луди” автори наведнъж. При това единият обявен за луд от император (Николай І), а другият от генерален секретар (Брежнев). В Русия винаги е било пълно с луди, които не харесват властта.

Дочети...

Елегия за деца и възрастни

 

Налага се да повярвам как лети времето. Минаха два месеца и половина, откакто публикувах „Видиотяването: погибел или изход?”. В средата на март написах своеобразното продължение: „Топ 10 на най-големите публични лъжци в България”. Оттогава не съм се обаждал с нито думичка за идиотизма нашенски. Гледах го идиотизма ни, измервах го на сой, на бой, на вой, на лой и на бицепс – и се борех (всуе) с потреса си. Сега да кажа каквото се е насъбрало. То ще е един вид трета част, трета поред елегия. И ще е само частица от насъбралото се.

Дочети...

Надежда Савченко и уродливата нашенска проститутка

 

Уродливата нашенска проститутка има различни имена, известна е и с популярни псевдоними, но нека обобщено я наречем „Български медии”.

На темата. Седмицата мина под знака на две събития: атентатите в Брюксел, извършени от диваци ислямисти; и финала на съдебния позор в Русия, сътворен от диваци путинисти, завършил с 22-годишна присъда за Надежда Савченко.

За ислямския тероризъм и „начина му на употреба” от родната проститутка няма да говоря. Ще кажа само няколко думи как родната проститутка отрази присъдата над Надежда Савченко.

Дочети...

Топ 10 на най-големите публични лъжци в България

 

Преди време публикувах в сайта си „Видиотяването: погибел или изход?”. Струва ми се, че краткият текст по-долу може да се приеме като продължение.

Малко предистория. Във „Видиотяването: погибел или изход?” (краят на февруари) отделих място на някои принципни разсъждения за „царството на лъжата и несправедливостта”, демек за родината ни. На 8 март Бойко Борисов даде пространно интервю за „Медиапул”: „ГЕРБ е балансьорът в този парламент”. Прочетох го и реших да напиша пространен обзор за лъжата в България, базиран на това интервю. Отказах се почти веднага, понеже мнозина коментираха лъжите на интервюирания, а някои дори забелязаха каква концентрация на лъжи в единица текст е постигнал господин генералът – почти 100%, което си е рекорд, както и да го погледнеш. И негов личен рекорд, и изобщо за страната на лъжците.

Дочети...

Видиотяването: погибел или изход?

 

Зимата си отива, а беше и продължава да е богата на събития и на уроци зима. Ще споделя нелицеприятна, но честна моя си равносметка на житието-битието ни напоследък.

Заявявам го директно: нещо се случи тази зима и видиотяването вече безпределно и всеобхватно властва у нас, като все повече розовее, дебелее и щастливее от тази пълна власт. Да го кажа ясно: не иде реч за някакъв коварен преврат на видиотяването, за някакъв изригнал идиотски бунт или „велика идиотска” революция, за нещо внезапно, изненадващо и затова непредвидимо в идиотизма си. Напротив, иде реч за последователен, логичен и неотвратим завършек на онзи бавен, еволюционен процес, в който послушно живеехме и живеем и който успешно приключва пред очите ни с видиотяването на нашия народ като цяло, като смазващо мнозинство. Видиотяване и като ценностна система на националния ум и разум, и като манталитет на националния организъм, и като посока на националния живот. Видиотяване – за жалост – всеобщо като мащаб и почти пълно като „човешко покритие” на населението.

Дочети...

На театрални теми

 

Няколко въвеждащи думи

Последната постановка на Теди Москов („Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело) е в Народния театър на голямата сцена. Защо споменавам сцената? Защото режисьорът ни предлага топло сценично решение. Публиката е разположена на няколко реда върху сцената, отзад е просторният тъмен и пуст салон, а отпред на метър разстояние – фуниеобразна пресечена пирамида, ама полегнала с „глава” към дъното. Там, във фунията, играят артистите.

Представете си горе-долу по същия начин друга пиеса, нашата пиеса. Нашата пиеса обаче е мегапиеса. Тя се разиграва на много-много голяма сцена – примерно сред огромна стесняваща се долина, разделена на три несъразмерни дяла. Откъм най-тясната част на долината е невъобразимо просторната сцена с актьорите, до тях плътно – пак на сцената – е скупчена публиката, а зад нея се е ширнал грамадният празен „салон” на долината. Ама не е долина, представете си го, театрален салон си е, но гигантски, няма такъв друг на тая земя. Публиката е към 4-5 милиона пълнолетни вменяеми граждани и селяни, както и доста непълнолетни граждани и селяни, пак вменяеми. Артистите пък да са около 10-20 хиляди във всеки един момент.

Дочети...

Уроци за домашно

  

Документалният филм се нарича „Народен дом на терора”. В рамките на един час режисьорът Стойчо Шишков разказва историята на пустеещата, рухващата днес сграда на „Лъвов мост”, която е била седалище на Дирекцията на полицията до 9 септември 1944 и съответно на Народната милиция след това. Сграда, която помни много зло, неописуемо зло, българско зло. Говоря за следдеветосептемврийското зло под възторжения напев на балалайки и частушки.

Можете да видите филма в кино „Одеон”, да си излезете мълчаливо с поглед, забит в земята, да поразмислите върху някои кадри или някои думи и да го забравите. Можете да сторите и друго. Въпрос на избор.

Дочети...

Избор

 

 Вместо „Имаме поща. 2”

 

Публикувах „Имаме поща”преди месец. За този месец дебилите наистина ни затрупаха с дебилните си послания. Бях написал: „А посланията валяха, валят и ще валят всекидневно, а ще има дни – и всекиминутно. И все по-дебилни, и все по-дебилни. И така на всеки километър. И до края на света.”

Изобщо не беше трудно човек да предвиди обема и качеството на пощата им. Какво да ги правиш – дебили. Само да напомня (виж „Редебилизация сега”), че освен тъпите дебили има и умни дебили, които обаче „са такива дебили заради алчност, егоизъм и болно самолюбие, че режат клона, на който седят”.

Това бе уводът, минавам към изложението.

Дочети...

Имаме поща

 

Тези дни дебилите ни изпратиха две важни послания. Не схващайте посланията като някакъв – как да кажа? – странен творчески акт, неприсъщ при дебилите. Разбира се, дебилите като цяло не сътворяват послания, те не осъзнават, че произвеждат послания. Те просто дебилясват, а резултатът от въпросното дебилясване ние възприемаме като послание. Понеже той си е послание.

Послание първо.

Дебил дебилу око не вади. Може и по-различно: дебили от всички породи – съединихме се от векове и за векове. Може и така: сговорни дебили планина съсипват. Може и така: аз дебил да се наричам, първа радост е за мене. Или така: роди ме мамо дебил, пък ме хвърли на смет. И други може, но няма смисъл.

Значи: ако си се родил дебил и си имал шанса, сиреч първостепенната радост да се съединиш с други родни първосортни дебили, можеш да хилиганстваш, да псуваш, замеряш, буйстваш, биеш когото свариш, включително полицаи, да инспектираш данъчно, да инспектираш художествено, пак да псуваш, биеш, трошиш и да се разпищолваш. Индулгенцията ти е, че си дебил от нашите.

Дочети...

Редебилизация сега

 

Да си призная най-искрено: ако ангел небесен долети ей-сега отгоре, седне до мене зад бюрото и ме попита защо пиша този текст, честно ще му отговоря, че не знам защо го пиша. За тоя, дето духа най-вероятно. Ще му заявя обаче, че не мога да не го напиша, колкото и да е безсмислено да вършиш нещо, за което предварително знаеш, че няма да донесе никакъв резултат. А ангелът небесен ще въздъхне и ще си иде. Какво да каже горкият за нашите земни български дела!

Почнах това писание пред три дни и спрях. Отложих го, за да понаблюдавам величието и размаха на родната дебилизация, в случая под пагон и без пагон. Да видя на живо как се доразрушава и без туй паянтовата ни държавност, докато униформени в цивилни дрехи го играят апокалипсиса „на по кафе”, докато висшите етажи на властта се правят на гламави насред апокалипсиса „на по командировка”. Апропо, още отначало си мислех да има „апокалипсис” в заглавието. Някаква игра на думи с филма на Копола. Нещо такова: „Апокалипсис днес и занапред. Или редебилизация сега?” Тежко обаче щеше да звучи. Щях да натоваря текста още от заглавието с много окови. Затова реших да карам направо и по-набързо. И без това всичко комай е ясно.

Дочети...

По-кротко с „предателите”

 

Пак се почна. Ако изобщо е спирало.

Изборите наближават и отново загърмя „братският” огън. Огънят вътре вляво никак не ме интересува, те да се оправят. Имам предвид досадата, настъпателността, арогантността, много често агресията на (уж) дясноориентирани избиратели към хора със сходни (уж) политически нагласи по повод неучастието в изборите. Тази агресия се повтаря вече, кажи-речи, 25 години. От едната дясна страна са добрите граждани, ориентираните, отговорните, едва ли не граждански праведните, които твърдо гласуват, като при това голяма част от тях винаги правят правилния избор (например за царя, с извинение, или пък за охранителя му, пак с извинение). Да наречем тези хора групата А или накратко – А. От другата дясна страна са онези инертни, нерешителни, заблудени, а често проклети в претенциите си люде, които са решили да не участват във вота или се колебаят дали да го сторят. Да ги наречем групата Б или накратко – Б. Какво наблюдаваме всеки път? А по-рядко търпеливо и спокойно, а най-често гневно и дори яростно напада Б, ругае, случва се и да ги проклина, понеже според А тъкмо Б са виновни за онова, което се случва на и след изборите. Дума да няма, аргументите на А за участие в изборите са добре известни и няма разумен човек, който да не се съгласи с логиката им. По света и у нас. Аргументите на Б (у нас) по правило не се приемат от А, ако изобщо Б представя аргументи и ако А изобщо ги чува, а много често, почти винаги, накрая се стига до лепенето на етикети от А върху Б, един от които неизменно е „предатели”. Любопитното е, че година след година и вот след вот всеки отделен член на А (примерно гражданинът В) е сигурен, че ако хората от Б, които ругае, биха гласували, то задължително ще пуснат бюлетина тъкмо за кандидата или кандидатите на В. Впрочем може и да не е кой знае колко любопитно.

Дочети...

Хора

 

Прибрах се в София, включих телевизора и нет-а, гледам и чета какво се е случило тия един-два месеца и пак почнах да се питам сред какви хора живеем.

Никога не съм ходил на Бузлуджа. На оная Бузлуджа, тяхната, с чинията и кюфтаците под чинията. Ходил съм на Бузлуджа, моята, където е гробът на Хаджи Димитър. Описал съм го във „Визитацията”. Питам се какъв човек трябва да бъдеш, за да подкараш отново и отново (като предшествениците си) тези нещастни хорица по на 60-70-80-90 години в най-лютата жега под палещото слънце, да ги качиш на такава голяма надморска височина, за да се пържат и гинат от инфаркти и инсулти, а ти да им говориш гнусни лъжи и откровени идиотщини, знаейки идеално въпреки собствената си тъпотия и хроничен алкохолизъм, че говориш гнусни лъжи и откровени идиотщини. Какъв човек трябва да си, какви хора трябва да са тия, дето така линчуват клетото си престаряло паство?…

Дочети...

Историята – голяма, географията – малка

 

Ще разкажа набързо за Виктор, голлиниите и за спестовниците.

Виктор ми е съселянин. По-точно аз съм му съселянин, когато съм на село. Виктор наближава осемдесетте, все още кара колело, пие от сутрин до вечер и пее. Понякога пее дори когато кара колелото си. На времето трябва да е бил майстор по това или онова: което не знам, не знам. Аз го познавам като майстор на улуци. Преди 25 години той ми слагаше улуците на новопридобитата прастара къща – улуци втора употреба за къща пета-шеста употреба. Помня как треперех да не падне от покрива, понеже той нали пие от сутринта. Помня и песничката му с простичкия текст от четири думи, която си тананикаше, преди да се провикне волно и щастливо към небето: „Историята – голяма, географията – малка!” И пак тананикане, и пак рев откъм стряхата. Много пъти го питах какво означават четирите думи, които така си беше харесал, но Виктор само се смееше и ме гледаше с оня много щастлив, малко изцъклен и съвсем малко идиотски поглед на човек, който е постигнал истината. Според него.

Дочети...

Вярата. 1990

 

 Разказ с елементи на примирение

(Забранено за седмокласници и по-малки!)

 

Не, нямаме памет. Нямаме памет не само за далечното минало, а и за собствения си живот вчера, онзи ден.

Съвсем умишлено изчаках да минат 7-и и 10-и юни. Както и очаквах, 25-годишнината от синия митинг на Орлов мост и от изборите за Велико народно събрание мина като през пустиня. Стана 11-и юни. На днешния ден преди четвърт век студентите окупираха Университета. Скоро след това се появи Градът на Истината. Хубави времена бяха, вярвахме в урбанизацията.

Сега, когато текат други времена, отново и отново се питам какво бъдеще очаква във времето народ, който упорито отказва да се учи дори от уроците на собствените си погрешки, подлости и престъпления. И който тегли от битието си не поуки, а митологеми.

Текстът е част от книгата ми „Извънвремието” (подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”), 2002. Писан е през 1997-а година.

 

Всеки, който е бил на седми юни 1990-а на Орлов мост, би могъл и да не чете тези няколко странички. С изключение може би на последните, където ще споделя гласно какво ни се случи на нас, на милиона присъстващи. Какво се случи по-късно, след митинга. Ще доверя какво се случи с нашите вери. Ще разкрия колективната ни, така да се каже, грозничка тайна, която криехме толкова ревниво от деня, когато се събудихме с прояснен разум и просветлено съзнание, от деня, когато паметта ни се върна и разбрахме какво се бе случило с нашите вери. Дълго не помнехме какво се бе случило. Нямахме памет. После дълго криехме своята грозничка тайна. Реших обаче да я споделя с всички, понеже тя вече не е никаква тайна. Но това ще бъде накрая. За останалите, които не бяха дошли на грандиозния, ама действително грандиозен митинг на синята тогавашна опозиция, ще разкажа съвсем, съвсем накратко как беше, и то само по моите лични, откъслечни вече и вероятно неправдоподобни в много отношения спомени.

Дочети...

Преразказ с елементи на разсъждение. 2.

 

Трябва наистина да си голям сухар и завършен мизантроп (а защо не и българофоб?), за да не ти се свие сърцето от властимащата мъка, която тия дни щедро се лее или пък свенливо простенва. Въпросната мъка расте като пирамидална грамада покрай завръзката и началото на кулминацията на КТБ-ейската драматургия. И на мен ми се сви сърцето, каквато съм си мекица, като видя човешко страдание, па било то и властимащо страдание и с горчив пирамиден привкус страдание. Реших обаче да стисна зъби, да преглътна сълзите и да напиша какво виждам.

Виждам следното: вчерашни и днешни първи, втори и по-сетнешни държавни мъже (и дами) се надпреварват да скачат пъргаво от пирамидоидното грозилище, да отупват ръце от талка по пръстите си, сръчно броили допреди малко банкнотите, да потапят същите ръце в легена, поднесен моментално от пречупения в кръста слугинаж, да подсушават току-що измитите пръстета в служебните пешкири, да разперват публично кунките, та всички да видят какви са им чисти, и да декламират като добри ученици непреходните слова на своя пръв и последен учител и духовен водач Пилат Понтийски: „Невинен съм…, вие му мислете.”

Дочети...

Извънпразнично

 

Ако се доверим на американското списание „Тайм”, че руският президент Владимир Путин е най-влиятелният човек на планетата, следват много изводи, сред които два основни:

1. Нещо не е наред с планетата ни.

2. Нещо не е наред с разума и морала на обитателите на планетата ни.

Очевидно не е точка 1, понеже планетата ни си е съвсем наред въпреки обитателите си.

Очевидно е точка 2 въпреки прекрасните условия за живот на планетата ни, които Господ е предоставил на обитателите ѝ – включително за развитието на разума и морала им.

Очевидни са и още две истини. Само Господ ни пази от най-влиятелните „човеци” на тая планета. Както и от разума и морала на повечето от нас.

Бате Боре и бат` Сали

 

Предупреждение: Макар и кратък, този текст е изключително манипулативен и крайно популистки. Писателите по правило пишат манипулативно, но популизмът е тежък творчески грях. Поемам го и коректно предупреждавам да не четете по-надолу, ако ви е писнало от популистки манипулации.

Ако е останал някой читател, да му споделя как седнах да пиша за бате Боре – Борис Гуджунов, и за народния представител Александър Методиев – бат` Сали. Преди няколко месеца – може и да е било в края на миналата година – по вечерните новини на някоя от гледаните телевизии видях два репортажа, заради които побеснях. Единият репортаж показваше днешното житие-битие на певеца Борис Гуджунов, а след няколко минути другият репортаж ни представи дома на дупнишкия сенатор Александър Методиев, който дом не се наемам да опиша дори с една дума. Тогава – още побеснял – съчиних наум гневна изповед, в която излях цялата си болка от това, което царува и бесува по тия земи.

Дочети...

Преразказ с елементи на разсъждение. 1.

 

Иван Вазов. Тъмен герой (Разказ из смутните времена)

 

Бележка на автора: Този текст ще наблегне повечко на преразказвача, почти никак на елементния, да не кажа елементарния, разсъждавач, а най-много ще наблегне на дядо Вазов, което и му се полага по право и по уважение. Целите ми са няколко. Най-напред ми се ще да свалим шапка на провидеца, на пророка дядо Вазов. По-сетне ми се ще да свалим шапка на честния правдив писател дядо Вазов, който не се изкушава и не се заиграва да ласкае народа си, а просто го обича такъв, какъвто му се е паднал. После ми се ще да се запитаме като какво се е променило в манталитета ни за 122 години. И накрая бих се радвал, ако се замислим какво ли пък толкова лошо или трагично ще ни се случи всенародно, ако пак така всенародно решим да променим малко от малко манталитета си след 122 години.

Дочети...

Тихо като през пустиня

 

Много е тежко да се пише за идиотизма. Особено когато идиотизмът е от общонационален мащаб и е с пълно национално покритие и обхват. Не че е трудно да се пише, а тежи. Не ми е за първи път, не ми е и за десети – и пак тежи. Затова от време на време ще викам на помощ моя стар приятел, пастир и спасител Христо Ботйов Петков.

Последните десетина дни бяха доста поучителни лично за мен. В безбрежните пясъци на българската идиотщина се случиха разни важни неща, но три от тях минаха и заминаха извънредно тихо. Поучителното лично за мен дойде от печалното съвпадение: тези три тихо изнизали се случки бяха свързани с три от най-страшните и най-пагубните и за нашето общество, и за нашата идиотска държава проблеми. Защото тези проблеми, които ни „висят със страшна сила”, не само не се решават, но и почти никой измежду нас, дето трябва да ги решаваме, не го е еня, че не се решават.

Ако не възразявате, да реанимираме за малко тихата миграция през българската пустиня.

 

Дочети...

Да луднеш или да не луднеш – това ли е само въпросът?

 

Де да беше само това! Моят избор впрочем е да не лудна. Засега. А мнозина мои събратя – разбирам ги и уважавам решението им – предпочетоха и предпочитат да луднат. Вероятно е по-комфортно оттатък. А и нещата се опростяват, предполагам.

Преди лудването обаче напират още много въпроси, които би трябвало да вълнуват всеки, който се опитва да запази някакво човешко приличие на тази наша територия между Тимок и Странджа. Аз ще споделя накратко само два, които не дават мира поне лично на мен.

1. Какво да изпитва нормален (все още) човек, когато се сети, че е български гражданин?

Труден въпрос, нали?

Не съм ги броил, но няма как поне десетина-двайсет пъти на ден да не се сетиш, че си българин. Или греша, по-често е? Така или иначе, аз се сещам постоянно. С горест. Признавам, напоследък Волен Сидеров ми дойде в повече. Не искам да имам еднакво гражданство с този индивид. Изпитвам огромен срам да съм сънародник с този негодник. Изпитвам етнически позор, ако съществува такъв позор. Изпитвам гнус. Изпитвам гняв. И други изпитания. Напълно достатъчно ми е, че съм сънародник по лична карта и задграничен паспорт на още цяла банда отвратителни индивиди и индивидки. Съзнавам, че причината е моята зряла възраст, но мога да изредя поименно най-малко две, три, четири хиляди отвратителни индивиди и индивидки, членове на въпросната отвратителна банда. Най-покъртителното и най-обезсърчителното е, че огромна част от тях малко или повече е позната, приета, търпяна, подкрепяна, ръкопляскана, обичана и обожавана – поименно! – от впечатляваща част от хората, които притежават българска лична карта. Тъй то.

Дочети...

Минска нощна музика в Пут-мажор

 

И друг път съм имал сгода да пиша за така наречените победи или загуби в политиката и не само в политиката. Повдига ми се, като чета и слушам как Путин бил победил, а Меркел била загубила. Или обратното. Сякаш някой знае какво ще се случи в бъдещето и какво ще отсъди някога историята за това предстоящо бъдеще. А ако някой толкова пък напира да знае още днес мнението на историята, желая му късмет. Има много мъдри люде – и западни, и руски, и наши, които вече написаха достатъчно смислени анализи, дано те помогнат на по-припрените и любознателните.

Моята скромна задача е друга – да привлека за кратко вниманието на читателя върху поведението и зле прикритите послания на чудовището, което днес властва над Русия. Към някои натрапващи се впечатления от дейността или бездействията на чудовището. Към някои неизбежни логически изводи за същността на чудовището. И целта ми е скромна: колкото повече хора у нас, а и навсякъде по света, престанат да тънат в илюзии за природата на чудовището и за практиката на чудовището, толкова по-голям ще е цивилизационният натиск върху него, толкова по-реален ще е шансът на човечеството да се отърве от него. От Путин.

Дочети...

Ехидство и завист с червеногъз привкус

 

Понякога е много трудно да осъзнаваш, че си съвременен българин. Болка е.

Аз обичам Гърция. Мога да споделя и защо. Заради Платон преди всичко и преди всички. Заради Омир и Казандзакис също. И заради онова заливче с белите камъни, където преди години имах щастието да поседя няколко часа. И заради още много неща, които свързвам преди всичко със стара, но и с по-нова Гърция. И въпреки често драматичната ни съседска история.

Гърция... Просто ме е срам да гледам, да слушам и да чета как ѝ се нахвърлихме.

Преди много десетилетия бабата на един моя бивш приятел ни поучаваше така: никога недей да гледаш тези пред теб, а гледай само онези отзад. Никога… Само…

Дълги години това напътствие ми се струваше автентична народна мъдрост. Възприемах го и едва ли не като част от християнския морал. Разбирах го еднозначно: да не завиждам, да не надничам в паницата на този, който има повече от мен, да не хленча и да не съм недоволен от положението си, защото съществуват други хора – онези отзад, които са по-зле от мен, имат по-малко от мен в паничката си и трижди повече от мен бива да се оплакват от своето си дередже.

Дочети...

Сървайвър 1-3

  

Тест за проверка на реформаторските ви нагласи

 

Настъпи време реформаторно. Реформаторно и разделно.

Истината е, че тестът ми, състоящ се от три прости казуса, бе написан преди три дни. Не ми се щеше да го публикувам. Написах го за собствена разтуха, за собствено горчиво забавление, като шега такава някаква тъжна и самонараняваща. Сетне промених решението си да не го публикувам, понеже прочетох в kafene.net следното заглавие: „РБ търси подкрепа от социалистите за съдебна реформа”. Заглавието привлече вниманието ми, тъй като аз знам, че РБ означава Реформаторски блок. Хм, рекох си, та аз гласувах за РБ, демек аз също един вид търся подкрепа от социалистите за съдебната реформа. Сиреч РБ я търси подкрепата и мое име. И се зачетох, за да прочета следните думи на Радан Кънев, шеф от РБ: „За дълбока реформа на съдебната система е необходимо да започне сериозен конституционен разговор, а за тази цел подкрепата на БСП е ключова. Що се отнася до подкрепата на ДПС, тя дойде принудително.”

Дочети...

Автоинтервю с пишманвампир

 

Аз1: Благодаря, че прие да поговорим на глас.

Аз2: Заглавието обаче ще е мое.

Аз1: Така да е.

Аз2: Заглавието е „Автоинтервю с пишманвампир”.

Аз: Мили Господи! Дотам ли я докарахме с тебе! Защо точно пишманвампир?

Пишманвампирът (Пв): Ти пък какво се правиш на ударен? Именно пишманвампир, защото и аз като мнозина почнах да вампирясвам в тая вампирясала несъществуваща държава. Боря се уж, махам с ръце, ритам с крака, уж аха да се изскубна, но лека-полека все пак вампирясвам. Усещам лекия привкус на първоначалното натрупване на вампиризма. Не е вкусен този привкус, ей Богу! От друга страна – какъв вампир съм аз, та дори и начинаещ, та дори и насила, принудително начинаещ? Смешник, а не вампир! Палячо, мухльо! Да бях вампир като хората, та да литна като Маргарита Николаевна, да се развихря над София, да си взема примуса и заедно с Бегемот и Коровиев да посетим някои адреси, да свършим някои неотложни…

Аз: Бегемот и Коровиев не са вампири.

Дочети...

14 декември 1989

 

Днес се навършват 25 години от две събития, които имат огромно значение в моя живот, а със сигурност и в живота на мнозина съвременници. Преди четвърт век нова България бе прекършена и полуубита от предателство, което се нарежда между най-подлите и най-гнусните дела на българското измекярство през последните 70 години. На тази дата почина и един велик човек – Андрей Сахаров, без когото светът стана различен. По-долу публикувам два текста. Първия написах точно преди 25 години за тогавашния вестник „АБВ”; вторият е писан около 1992-1993-та, бе допълнен и подготвен за печат в началото на 1997-а и представлява глава от книгата ми „Извънвремието” (Хроника на неродилото се бъдеще), София, 2002.

Вероятно е излишно да споменавам, че не съм променил нито една дума.

Дочети...

Вместо есе

 

За вулгарността и елементарната порядъчност

 

Миналата седмица имах благото намерение да напиша кратко есе за вулгарността и за липсата на елементарна порядъчност във всички сфери на публичния ни живот. (Не „пренебрегвам” личния ни живот. И не че нямам достатъчно наблюдения. И не че именно вулгарността и липсата на елементарна порядъчност в личния живот на мнозина водят до вулгарността и липсата на елементарна порядъчност в публичния ни живот. Не ми се пише обаче роман или трилогия на такава гнусна тема.) Та имах разни благи творчески намерения и дори си бях избрал с кого да илюстрирам, така да се каже, с кого да онагледя краткото си есе. Стори ми се извънредно подходящо мои герои да са госпожа Анита Мейзер (тя и госпожа Анита Желева), известна като „Мисис България”, както и господин Бойко Методиев Борисов, известен като Бойко. Дори си бях измислил и заглавие за есето: „Тя и той”. Дори им виждах портретите един до друг. (Представяте ли си?!)

Дочети...

Петъчни размисли

  

„The only thing necessary for the triumph of evil is for good men to do nothing.”

„Единственото нещо, което е необходимо, за да триумфира злото, е (хората на) доброто до не прави нищо.”

 

Отново ми попадна известната мисъл на английския политик и философ от 18 век Едмънд Бърк, която пък ме наведе на друга мисъл.

През последния месец порядъчните хора у нас (хората на доброто) се разделиха на две части в съотношение, за което не се наемам да гадая. (Говоря за истински порядъчните хора, а не за предрешените в бяло черни и сиви нечестивци.) Едните, следвайки Бърк, решиха, че е по-добре и за обществото, и за тяхната съвест да правят нещо добро, борейки се със злото, макар и в съдружие с най-разнообразни по цвят (и мирис) нечестивци и видни представители на злото. Моите почитания към избора им. Другите смятат, че ако злото и безчестието са ти другари в работата, тази работа не може да има добър резултат, значи твориш всичко друго, но не и добро. И предпочитат да правят нещо добро, борейки се със злото, но и категорично дистанцирайки се от него. Моите почитания към избора им.

Дочети...

Цивилизационен избор и парламентарен вот

 

Много се надявам до 5 октомври повече да не ми се наложи да пиша текст, свързан по какъвто и да е начин с така наречените парламентарни избори. Сега, отрано, ще споделя нищожна част от онова, което имам да кажа за предизборната ситуация в България – и толкова от мен.

Безспорно, у нас стана доста сложно. И не защото наистина е сложно. Ние го възприемаме като сложно, а и цяла армия усложнители нали с това се занимават – да ни е сложно. Не, не бива да им се сърдим: колкото по-сложно е при нас, толкова по-добре е при тях. Такъв е общественият договор, който си спретнахме сами и който все още търпим. Така че нека се опитаме да опростим нещата. По-долу ще се опитам да направя картината по-достъпна, по-прегледна.

Моята теза не е оригинална и е съвсем лесна за разбиране. Предстои ни избор, а не предсрочни избори. Предстои ни поредният по-значим национален цивилизационен избор, а не някакви парламентарни избори. Предстои ни поредната по-едра крачка в нашия постоянен, всекидневен, незаобиколим и от нищо и никого неотменим национален цивилизационен избор, а не някакъв почти предизвестен като резултати парламентарен вот. Това е главната тема на моя текст: какъв е днес общият ни национален цивилизационен избор (оттук нататък – НЦИ) в контекста на предстоящия вот.

Дочети...

Да се завърнеш в бащината къща

 

Бащината къща не е нито бащина, нито е къща, да уточня. И не се завръщаш, а по-скоро се прибираш. И вечерта не гасне смирено, и тихите пазви в тихата нощ ги няма никакви, и изобщо нищо не е като при Димчо Дебелянов. Като образ обаче, като метафора, поне като заглавие за долните няколко абзаца ми се струва подходящо.

Както и да е, завръщаш се в бащината къща. Слава Богу, за кратко. Понеже е лято, благословено лято. След час вече си пуснал телевизора, включил си компютъра, някой е оставил някакви вестници с донякъде втора прясност. Гледаш, слушаш, четеш, четеш, четеш за бащината къща. Минават ден-два. Отдавна си загасил телевизора, отдавна си захвърлил вестниците върху купа безполезна хартия, отдавна си прегледал сайтовете, които горе-долу следиш, а и още доста други.

Не, нищо не се е променило в бащината къща. Нито преди, нито след като си се завърнал в нея. Което, разбира се, не е никаква новина, нито пък е изненада. Все същото е. Без значение кой говори – политик ли е, публицист ли е, журналист, анализатор, наблюдател, експерт, специалист по едно-друго, който и да е – почти цялото публично войнство все така продължава се дели на три огромни групи.

Дочети...

Три стъпки и три опорни точки

 

Ето каква излезе тя. Засега.

 

Стъпки:

1. Главатарите на няколкостотинте криминални престъпници, които управляват България, разграбвайки я и ограбвайки ни, тайно се договарят за новия дележ на плячката.

2. Законово упълномощените представители на няколкостотинте криминални престъпници, които управляват България, разграбвайки я и ограбвайки ни, публично се споразумяват за правителство на съгласието. При което лаконично вметват, че ако не се съгласим със съгласието, ще ни спретнат правителство на спасението, че тогава да видим.

3. Законово упълномощените представители на няколкостотинте криминални престъпници, които управляват България, разграбвайки я и ограбвайки ни, декларират, че оттук нататък няма да допуснат никакви митични зли сили да клатят банковата ни система. При което обявяват, че скорошният разгром на митичните зли антибанкови сили ще бъде първият плод на съгласуваното съгласие между криминалните престъпници.

Дочети...

В навечерието на политическата мъдрост с марка „Правец”

 

Поводът за тези редове са предстоящите така наречени консултации между така наречените политически сили за парламентарните така наречени избори. Добър повод да се върнем малко назад към времената, когато по нашите земи властваше мъдростта, а после да обобщим какво се крие зад и около така наречените консултации.

Дочети...

Интелигенция и позор

 

Изповед в бялата зала

  

Няколко предварителни думи.

Този текст няма нищо общо с евроизборите. Той е замислен преди тях, те са само поредната подробност и поредното обидно свидетелство за позорния пейзаж.

Тук няма да се упражнявам що е интелигенция. Нека приемем най-безболезненото тълкуване: огромна група хора, които често използват главата си за мислене, а обикновено и работят предимно и на първо място с нея. Така че включвам не само творческата и научно-техническата интелигенция, разбира се, но и преподавателите и учителите, медиците, политическата класа, средната и висшата администрация, бизнеса, мениджмънта и още много други. У нас вероятно ще се съберат поне милион-два редовно мислещи люде.

Дочети...

Избори и личен избор

 

Този текст вероятно ще се чете предимно от интелигентни хора. Затова ще бъда пределно кратък.

Темата е предстоящите евроизбори. Изразявам позицията си на гражданин, която освен че е дълбоко лична, не предявява претенции някой да я споделя. Допускам обаче, че мнозина от нас имат нужда от време на време да си сверяват с някого другиго размислите, раздвоенията и най-вече тревогите. Аз поне имам.

Макар че ще изглежда малко схематично, ще си послужа с няколко „опорни точки”. Модерно е, а и носи прегледност. И така, какво не подлежи, струва ми се, на съмнение за никого измежду интелигентните люде?

Дочети...

Голата маха

 

Емоцията е главният източник на всичко, което става осъзнато. Без нея не може да има превръщане на мрака в светлина или на апатията в движение.

Карл Густав Юнг

 

Не се наемам да опиша Голата Истина. Вероятно дори и Гоя би се затруднил да я нарисува как ми махаше. Разбира се, тя изобщо не приличаше нито на жена, нито пък на мъж. По-скоро напомняше някаква мека светлина, която трептеше. Да си призная, не съм и съвсем сигурен дали Голата Истина махаше все още. Толкова се бе отдалечила вече, едва я виждах как бързо навлизаше в първия остър завой на времето. Ето – скри се, отиде си моята лична Гола Истина за 2013-а, пое и тя по пътя си.

Дочети...

Залагане на мръсниците

 

Едва ли щях да преведа тази глава от книгата „Россия в концлагере” на Иван Солоневич, ако не бях прочел следното изречение: „Това е тип човек с мозък на овен, с челюсти на вълк и моралното чувство на протоплазмата.” От поне 30 години търся с какво да оприлича моралното чувство на определен тип двуноги и най-вече на болшевишкия апарат. Твърдя, че протоплазмата е изключителна находка. А в светлината на актуалните ни днес великобългаризми, пишманпатриотизми и милата напоследък ксенофобофилия – протоплазмата се превръща в безценен помощник.

Дочети...

Какво ви става бе, хора?

 

Опитвам се да следвам един проверен в житейската ми практика принцип: въздържам се да коментирам текстовете на колеги. Дал Бог други теми за коментиране, ако ти се коментира. Така че пак няма да коментирам (почти), а само ще цитирам. Поводът за подборката цитати по-долу е текст, който е извън представите ми за елементарна коректност, да не споменавам почтеността. Струва ми се, заслужава си да се вгледаме за поне няколко минути какви ги вършим.

Дочети...

Домашното на един лаик в смятането

 

Две топновини с разлика по-малко от две денонощия ме подтикнаха да се върна в трети или може би във втори клас. Тъй като иде реч за любимия ми предмет „Смятане”, сърцето ми се сви тъкмо както се гърчеше и преди половин век, но стиснах зъби и се заинатих да се опитам да си реша домашното. Обръщам внимание, задачата не е от най-леките.

Дочети...

Кому?

 

На стената зад гърба ми виси голяма снимка на паметника на Христа в Рио де Жанейро. Има я и в Гугъл: копирайте последните думи от горното изречение, вижте илюстрациите, тази е вляво малко по-надолу. Прекрасна снимка, направена вероятно от хеликоптер в слънчев ясен ден. Спасителят е заснет в профил, откъм лявата му ръка.

Дочети...

Литературни сантименти

 

Родителите и изобщо семействата, които имат седмокласници, вероятно знаят, че точно тия дни децата изучават „Немили-недраги” на дядо Вазов. Така е по учебната програма. Да си припомним и ние накратко, ако не възразявате, частица от патриотичната повест на българския литературен патриарх.

Дочети...

Грешка

 

И това е песъчинка от „169”. 

 

Наскоро ми попадна новата книга на Ричард Бах „Живот под хипноза”. На страница 85-а прочетох ето това: „Всеки човек по света с всеки изминал ден навлиза все по-дълбоко в собствения си транс, всеки има своя лична история, в която вярва.”

Великолепно!

Каква е разликата между умния човек и неговата противоположност?

Дочети...

Горкият аз, горките ние

 

Да направя първо уговорката, че пиша този текст без никаква връзка със 7-и ноември: днешната дата отдавна не означава нищо за мен. Освен повод за огромно състрадание към жертвите на болшевишкото безумие.

На темата. Не познавам човек, който да не потъва в състоянието „горкият аз”. Поне понякога и най-малкото някак автоматично всички пропадаме в черната дупка.

Дочети...

Опит за пълзене

 

Сега ще се опитам да пълзя. Ще се опитам да се поставя на мястото на едни особени хора. Ще се опитам да ги разбера поне малко от малко. Не знам какво ще излезе: импровизирам.

И тъй, ще си представя, че съм влечуго, пълзящо насекомо, мекотело. Че съм змия или гущер, че съм хлебарка или попово прасе, че съм охлюв, включително плужек.

Дочети...

Страх

 

Страхът не ми излиза от главата дни наред. Сблъсках се челно с него. Не, нищо не ме е уплашило. Просто стигнах до него в личните си духовни търсения и бях сериозно разтърсен от истината, която за първи път ясно осъзнавам и която за първи път успях да облека в обикновени думи. А истината лежеше съвсем на повърхността и със сигурност е лежала там от памтивека.

Дочети...

Идиотизъм

Днес се случи нещо извънредно важно и добро. Част от съвременните български студенти решиха, че е време активно да се включат в сътворяването на съвременната българска история. Вече ги подкрепят техни колеги. Сигурен съм, че подкрепата ще нараства като лавина – така и е редно да бъде с добрите, със справедливите дела.

Дочети...

Уродус булгарикус

Пиша вече втора бележка към този текст, който отново публикувам в сайта си. Което никак не ме радва. „Уродус булгарикус”не е обида, не е самоунижение, не е и обобщение. Приемете го като вирус, като бацил. При определени балкански условия допускам, че е смъртоносен, ако го оставиш да се развихри, както само той си знае.

Боя се, че мнозина от събратята българи не желаят или се боят да приемат уродщината у нас в пълния ѝ облик, тоест в пълния ѝ ужас. Сигурно ги е страх от онова, с което неизбежно ни предстои да се преборим, ако искаме да оцелеем. Разбираемо е. То си е за страх. От друга страна, свикнахме с уродщината си. Какво пък толкова… И затова ни се струва, че оная румънска госпожа Моника Маковей малко-много се изсилва. Дебалканизирала се е. Поевропейчила се е госпожата и се изсилва. Госпожа Маковей може и да е професионалист в справянето със севернобалканските вируси и бацили, но явно ѝ убягват някои специфики на централнобалканските. Иначе нямаше да заяви така лекомислено: „Не губете време, намерете смел човек и започвайте!” Сякаш не иде реч за уродус булгарикус.

Ние обаче няма защо да се изсилваме, понеже нали „панта рей”… И най-вероятно пак ще оставим времето да си тече. То тъй или инак си тече, ала ние с какво се променяме във времето? И накъде?

Да спомена пак: написах „Уродус булгарикус” на 8 ноември 2012 г., Архангеловден. Тогава и е публикуван за първи път в „Кафене.нет”, после и другаде. Част е от книгата ми с миниатюри „169”.

Изтече три години и половина време.

Горе главата. Панта рей.

Дочети...

Околодеветосептемврийски размисли или Живо ли е още Чудовището

 

А се бях зарекъл да не чета такива книги. Не до живот, ама поне дълго-дълго. И го правех. Почивах си от Чудовището. Както и да е, по горещата препоръка на мои близки прочетох не една, а две от ония книги – при това дебели, при това тъкмо през почивката си. Не съжалявам, заслужаваше си.

Тези размисли са породени от въпросните две творби: Едвард Радзински, „Сталин” (не намерих информация да е преведена на български; оригиналът е достъпен в мрежата, ако се напише Эдвард Радзинский. „Сталин”); Виктор Суворов, „Тя се казваше Татяна” с подзаглавие „Хроника на Великото десетилетие”, Факел Експрес, 2013.

Дочети...

С половинмесечно закъснение

 

Напоследък живях в села, където липсва интернет. Затова публикувам с половинмесечно закъснение почти всички свои отговори на въпросите, които журналистката Станислава Цветкова от студентския блог „НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА” ми зададе. Цялото интервю (заглавието е на г-ца Цветкова) можете да прочетете тук.

 

 

Спомняте ли си кой беше първият текст, който написахте?

Разбира се. Дори си ги пазя онези три-четири несръчни юношески разказа в две тънки тетрадки. Сигурно ще ви прозвучи странно, но само преди месец ги препрочетох, което не бях правил поне петнадесет години. Имах нужда да си сверя часовника с онова момче какви ги е мислело и възнамерявало в дълбоката древност. Особено чувство е да си сверяваш часовника с някого, когото едва помниш. Ала е било чисто момче, това е безусловно според написаното. И аз имах такъв топъл спомен за него, ама си е друго да го прочетеш черно на бяло.

Дочети...

Поколения

 

Като гледам какво става с моя народ през последните месеци, години и десетилетия – вече почти седем десетилетия, мисля си, че е прекрасно, дето човеците все пак сме функция от времето. В смисъл че не сме способни да продължаваме едно и също идиотско, безумно и самоубийствено дело до безкрайност. В смисъл че всеки идиотизъм, всяко безумие и най-накрая всяко самоубийство завършва със смърт, нали? Та къде сме ние по тоя нерадостен път?

Дочети...

Реч на Чарли Чаплин от филма „Великият диктатор”

http://www.godlikeproductions.com/forum1/message1920779/pg1

 

I’m sorry, but I don’t want to be an emperor. That’s not my business. I don’t want to rule or conquer anyone. I should like to help everyone if possible- jewish, Gentile, black men, white…

We all want to help one another. Human beings are like that. We want to live by each others’ happiness, not by each other’s misery. We don’t want to hate and despise one another. In this world there is room for everyone. And the good earth is rich and can provide for everyone. The way of life can be free and beautiful, but we have lost the way.

Greed has poisoned men’s souls; has barricaded the world with hate; has goose-stepped us into misery and bloodshed. We have developed speed, but we have shut ourselves in. Machinery that gives abundance has left us in want. Our knowledge has made us cynical; our cleverness, hard and unkind.

Дочети...

Всеки, влязъл в партията на Бог, е грешник – няма съвършени в Божията партия

Разговорът ни с Румен Леонидов е публикуван във факел.бг

 

Да хващаме направо бика за рогата. Какво мислиш за ставащото в България?

Да го хващаме. Няма обаче да се разглаголствам за конкретни политически решения. Изобщо ще се постарая да бъда далеч от политиката в тесния смисъл на понятието. Каквото имах да кажа, съм го казал многократно и отдавна.

Дочети...

Аналогии

 

Обичам аналогиите. Обичам ясните аналогии, обичам и далечните. Обичам дори комплицираните, дори най-обърканите аналогии. Не мога да си представя света, цивилизацията, живота ни без постоянното търсене, намиране, анализиране на аналогиите. И без поучаването ни от аналогиите, без тежките и благословени уроци, които аналогиите всекидневно и ежеминутно ни поднасят.

Тази ми любов трябва да е родителят на друга – любовта ми към Швейк, към ако не най-великия и най-мъдрия, то безспорно най-симпатичния аналогист и аналогизатор в световната литература.

Дочети...

Пак следизборно и много позитивно (без да се брои послесловът)

 

Уморих се от обругателства и оплювания. Ей Богу! И то от страна на умни и добронамерени хора. Уморих се от негативизма им.

Тези няколко реда по-долу са плах опит да се вслушам в мъдрите съвети на Сергей Станишев. Мъдрият ръководител на ПЕС и БСП мъдро зове за позитивен прочит на народното волеизлияние – в по-общ план, и на новата управленска структура, родена от народното волеизлияние – в по-конкретен план. Тъкмо така и ще сторя. Ще последвам мъдрите указания на мъдреца и ще се взра съвсем накратко, но пък много позитивно в очарователната пъстра картина, която се роди на и след 12 май. Я да видим!

Дочети...

Следизборно

 

Нека не преживяваме толкова многострадално какво правителство следва от разпределението на мандатите. Какво друго да следва освен следствието на разпределението? А разпределението е: БКП (престъпната вещица с черната утроба) – 84 мандата; и черните й отрочета (по реда на абортирането): БКП (етническото каиново кадесарче) – 36 мандата; БКП (наглото фашизоидно комплексарче) – 23 мандата...; БКП (ояденото гангстерско дебилче) – 97 мандата. Общо мандати: 240. От тях за БКП: 240 мандата.
Та някои хора, при това интелигентни на външен вид – журналисти, политолози, социолози, наблюдатели (те са ми любимите), кахърно питат и се самозапитват като какво ли ще е следващото правителство. А отговорът е простичък, по ленински простоват: на БКП. Понеже такива са всенародните надчетирипроцентови симпатии.
Между другото, една от най-тъпите, демагогски и зловредни поговорки сред многото, в които човечеството словоблудства с името Господне, е „глас народен, глас Божи”. Трябва действително да си голям дебил, за да приемеш, че гласът Господен и БКП могат да имат нещо общо.
Ала Бог има чувство за хумор и вероятно доста се забавлява с идиотщините ни…

 

Или ментето, или ние! Среден път не съществува!

 

Написах този текст в първите дни на тази година, публикуван е на 4 януари в „Кафене.нет”. Написах го преди референдума, преди изненадващите протести, преди ментето, в което се гърчим, съвсем да обезумее. Сега ще го предложа отново, без да променя нито една дума. Нямаше и никаква необходимост: нищо съществено не се е променило оттогава, което, мисля си, е твърде печално. Поовъргаляха ни с малко пикантерии, удавиха ни в нови смехотворни обещания, тук-там някой професионален дупедавец си извъртя дирника към по-перспективна манафско-капутска компания, а от вчера пък изръмжа и нещо спиращо дъха: страховита и даже зловеща организирана престъпна група подслушвала банкянския нужник, имам пред вид помещението.

Каквото и да си приказваме, знам, че стотици хиляди мои събратя се колебаят как да постъпят на 12 май. Мъничка част от тях ще прочетат написаното по-долу. Ще съм наистина честит, ако поне на неколцина успея да помогна да бъдат по-малко объркани.

Прочее, изпуснахме пролетта. Пилците ще се броят наесен. Искрено се надявам, че ще е есента на тази година.

Дочети...

По-кротко с Едвин Сугарев, ако обичате!

 

Ама и каква помия се излива върху главата на Едвин Сугарев!

С пълното съзнание, че едва ли някой от изливачите (впрочем част от тях са професионални помияри!) ще ме чуе, все пак ще призова да го дават малко по-кротко с този човек. Божи празници са все пак.

Дочети...

Слава Богу, че има Бог

 

Страстна седмица е. Зло да ни забрави. Ама то не само не ще, но и се е настървило, сякаш не си живее живота по тия ширини. Изнаглява, искам да кажа.

Каквото и да правя, както и да се опитвам да се измъкна от менгемето на натрапчивите предизборни обстоятелства, все се връщам към „Бог. Морал. Аритметика”. Не е никак чудно: Бог е всичко, а моралът и аритметиката са едни от Неговите най-действени инструменти да ни научи едно-друго.

В този кратък текст ще им обърна поредността. Първо повечко предизборна аритметика, после едно изречение за морала, а накрая малко и за Господ Бог.

Дочети...

Сантименталността като кретения

 

Със сантименталността трябва да се внимава. Сантименталността е извънредно коварна: по най-дребен повод припълзява потайно в сърцето ни и някак незабележимо, преди да се усетим, то се изпълва с онази тиха нега, с онзи сладък копнеж, с онзи ведър блян, обърнат назад към миналото, от който слънчев блян хем боли, ама малко, хем ти става едно такова топло, мило, задушевно, че така ти се приисква да превъзмогнеш проклетото време и да се върнеш далеч-далеч назад в миналото, когато…

Внимание! Когато какво?

Дочети...

Клоносекачи

 

Изумявам се как е възможно цял един народ с такава лекота да реже клона, на който седи. И нерядко дори да се радва, дори да ликува колко чевръст клоносекач е и какъв му е остър трионът.

Народ без най-умните си хора, без мислещите си хора, народ без интелигенция (в най-широкия смисъл на понятието) е като човек без вода и храна. Ала глупаците и не съвсем глупавите, но пък отказващи да мислят – всички те, които гонят умните и мислещите или вън от България, или в черна вътрешна емиграция, всички тези безхаберници няма как да осъзнаят, че скоро ще заприличат на човек без вода и храна. Те нерядко дори се радват и ликуват, когато гонят сънародниците си, които могат да ни спасят – всички нас – и от нищетата, и от глупостта, и от самите нас донякъде.

Дочети...

Отчужденост

 

Все по-популярен у нас става странен израз: отчужденост от собствения си живот. Казвам странен, но всъщност нито изразът е странен, още по-малко пък самото явление. Умни хора са го забелязали явлението, говорят, пишат за него, безпокоят се, страдат. И се чудят как да се справим с него, сиреч със себе си.

Нека го изразя пределно ясно. Нито политически, нито икономически, нито финансови, нито демографски, нито етнически, нито никакви нашенски субективни дивотии, обективни проблеми или общосветовни предизвикателства – нищо от тях не е толкова страшно и толкова стремително връхлитащо, че да ни унищожи като индивидуалности и като нация, както го прави бързо и безпощадно отчуждеността от собствения ни живот. И от личния, и от националния.

Дочети...

НИЕ. ТЕ. ДРУГИТЕ

 

Започна се. Започна голямото пролетно опрашване. Кресливи прости мутри с пагони и без пагони; кресливи оправни хитреци току преди първия милион или далеч отвъд него; кресливи лицемерни умници със и без академични титли вече се надпреварват, а от утре още повече ще се надпреварват да лъжат и да демагогстват. Боят настана. Целта е по-големичко парче от баницата. ТЕ и ДРУГИТЕ наричат общонационалното благо баница. Сбърках – наричат всяко благо баница. Вероятно за да им е по-лесно: благо и баница започват с „б”, по-леко е за за запомняне.

Дочети...

Горгони и медузи

 

Този текст е писан преди година и половина по повод рахата на горгони и медузи, виреещи върху благодатната тор на синьото „единство”. 18 месеца по-късно общонационалният избор отново е само между горгони и медузи. Без да броим „единството” и дребосъците.

Времето ли спря? Или ние съвсем обезумяхме? Ама съвсем без ум живее ли се в общонационален мащаб? Е, щом сме живи...

Дочети...

Любов. Любов. И пак Любов! или Струва ли си да опонираме на апостол Павел?

 

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува.

Първо послание на свети апостол Павла до Коринтяни 13:1-3

Дочети...

Бесовете им чувам

 

А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи.

Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави.

От Лука Свето Евангелие 8:32-34

 

5 март 2013 година. 60 години от кончината на един от най-големите злодеи в човешката история, Сталин. 11 часа сутринта. Слънце, студено. Автобуси са докарали хиляди миньори в София. Протести.

Дочети...

Проклятията на България в свинско-бареков декор... И ние

 

Не бива да се лъже. Не е редно. Господ дори ни го препоръчва в заповедно наклонение. Така че този текст ще бъде посветен на истината.

Лошо е да се лъже. Грях е. Баба ми и дядо ми, даскалите, все това ми повтаряха, когато ми беше време да слушам и да попивам. Никога и никъде по света лъжата не е сътворила нещо светло и чисто. Лъжата ражда или чудовища, или илюзии. Не подценявайте илюзиите, понякога те са по-страшни и от чудовищата. Така че този текст ще бъде посветен на истината такава, каквато аз я виждам: нямам друга истина освен моята си.

Дочети...

Бог. Морал. Аритметика

 

І. Бог

 

Да си го кажа още отнапред: Господ е прекрасен. Господ е самото вълшебно съвършенство. И животът, сътворен от него, е прекрасен. Земният – също. Включително у нас. Изумително, съдбовно щастие е да си жив. Включително у нас. Съвършено прекрасен е животът. Радост за душата, сърцето и очите.

Дочети...

Клетите български мракобесници

 
Ще напомня велика истина, свидна истина, която е добре позната на всеки, който се интересува от взаимоотношенията между светлината и мрака. А тя е: когато светлината (доброто) помръква, помръкне или бъде почти задушена (само външно, само на очевидния, физическия, тленния план), мракът (злото) започва да се самоизяжда и продължава да се самоизяжда въпреки „победата” си.

Дочети...

Клиника на целия етаж

 
Гледате ли? Четете ли? Слушате ли? „Казусите” били много объркани. Обстоятелствата били подлежали на „нееднозначен прочит”, каквото и да значи това. „Процедурите” създавали институционален хаос. „Тълкуванията” следвало да бъдат многопосочни. „Изводите” пък се налагало да бъдат противоречиви. Изобщо ситуацията у нас била много, ама много сложна.

Дочети...

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn