Издателство: Изток-Запад

първо издание, 2010 г.

меки корици, 296 стр.

 

Главен герой на романа „И рече Бог” е Господ Бог Иисус Христос. Всеки, докоснал се до светлото послание на тази книга, ще усети, че е станал по-добър, по-смирен, че е благословен с повече упование в Доброто и Справедливостта, тоест с повече упование в Христа.

 

 

Малко странно се получи. Господ Бог Христос и роденият на Рождество Христово Христо Ботев се поразходиха из България. Нека добавя: Спасителят като еманация на добротата и смирението издържа цели осем месеца – от Разпети петък до Коледа. Това в рамките на шегата. Двата романа наистина имат сякаш сходна основа, но са съвършено различни не само заради начина, по който бяха написани, но и заради думичката „слиза”, която Вие употребихте. Ботев, макар и във въображението ми, слезе, докато Христос никога не слиза – в действителност.

 

Духовното послание на моята книга е, че той никога не си е тръгвал от нас, той е тук, духът му е между нас. И не само духът му. Христос е между нас, включително и във физически облик. Христос е в почти всички нас, у нас има частица от Христа. Цялото духовно откровение на книгата е да вдъхне вяра у хората, които вярват в Христос, а и не само у тях, че доброто съществува, че доброто е между нас и у нас, че доброто, светлината ходи между нас – само трябва да отворим очите си, тоест душата си, за да го разпознаем, за да му помогнем да направи чрез нас този свят по-добър, по-красив.

 

 

Опитвам се да проследя срещите на Христа както с най-обикновени хора, така и с някои доста висшестоящи, чак до върховете на държавата. Навсякъде той проявява своята неизменна любов и вдъхновяваща мъдрост. Привлича 12 души – умишлено използвам библейски контекст, с които контактува по-отблизо. Всякакви хора – като професии, възраст, различни са и според духовното си развитие. Те са осенени от срещата с него. Създава се по-широк кръг от единомишленици. Те стават нещо като носители и проводници на Христовата светлина.

ОТКЪС

 

 

 

Васил Пекунов

 

О, Господи, погледни ме!

 

Тук съм и смирено моля за Твоята искрена песен към мен. Погледни ме, прати ми музика от ритмите на любовта, прати ми пламъка от огъня на живота и ми изпрати милостта на очите Ти – най-добрите очи! Казват – необятен си, казват – в мравката си даже, казват, че си земя и небесен свод, чудото на природата и енигмата на висшето съзнание!

 

Но Ти си, Господи, в жуженето на пчелата, в гукането гърлено на гълъба, в молитвата, изтръгната от майчините сълзи, в синьото на очите на детенце, плакало след ужаса да бъде само. Ти си, Господи, в червеното на пулсиращото от сърцето ми, в раната от мъката по загубата на нематериалното и в силата на чувствата, преливащи в граала на душата. Ти си онова, което не усещаме с пипане, не пробиваме с мускули, не печелим с пари. Ти си в звънването на искрата, запалила красотата на утрото, на всяка любов и всяка усмивка. Моля Те, усмихвай ни се винаги – тихо и смирено, както само Ти умееш, защото, не виждайки Те, ние сме способни само да те чувстваме. Тогава съществуваш.

 

Амин!

 

 

 

Мъжът седеше смирено в ъгъла на огромния храм. Не биеше на очи нито с външния си вид, нито с облеклото си. Молеше се безмълвно, благодарейки на Христа за любовта му, добротата му, за милостта му. И за търпението му. Навремени молитвата сякаш заглъхваше и сетне прекъсваше някак от само себе си. Тогава побелелият мъж отместваше погледа си от иконата на Спасителя и наблюдаваше дългата опашка, която се виеше в късния следобеден час навръх Разпети петък. Хората чакаха, за да оставят имената на близките си, които да бъдат споменати в Опелото Христово. В този Божи храм тарифата за едно име бе определена на петдесет стотинки, но до десет имена накуп се плащаше два лева. Така пишеше на табелата пред жената, която приемаше листчетата с имената.

 

Опашката вървеше извънредно бавно.

 

Притихнал на стола си, беловласият мъж пак се молеше със сключени длани, но този път със склопени очи. Когато прогледна, видя същите хора пред себе си, пристъпили само няколко крачки. Вдясно от него бе табелата с ценоразписа, право отпред – голямата икона на Исус, закрита от опашката само до главата му, така че молещият се можеше да потъва в прекрасните мъдри очи на Спасителя. Над голямата икона точно над портичката на олтара той виждаше чудесно и друга, по-малка икона, изобразяваща Тайната вечеря. Вляво от стола му двама свещенослужители раздаваха китки здравец на богомолците от друга опашка. Вярващите целуваха ръка на отците или благодаряха кой шепнешком, кой по-високо. Мнозина пускаха пари в специално поставената касичка. Повечето от онези, които целуваха ръка и пускаха пари, се провираха под пасхалната маса, а останалите я заобикаляха.

 

Беше сравнително тихо и сравнително почтително. Ако човек не обръщаше внимание на разнообразния звън на неизключените джиесеми и гръмогласните тук-там разговори, бе горе-долу почти почтително. И донякъде все пак благоговейно.

 

Белокосият мъж отново се молеше вглъбено. Молеше се за Божията благословия окончателно да припознае пътя си и да го обикне. Чувстваше, че най-после бе намерил пътя си, че бе поел вече по него. Цялото му същество бе преизпълнено и със светлата увереност, че бе обикнал пътя си. Ала неистово желаеше да го обича без капчица съмнение в душата си. Да го обича чисто и всеотдайно, както се обича правия, верния път. Неистово жадуваше да обича безрезервно пътя си оттук до сетния си дъх. И смирено благодареше за Господния отклик.

 

Не усети как младият мъж с изсветлялата брада приседна до него.

 

- И на мен ми е досадно – рече тихо непознатият, след като търпеливо го изчака да отвори очи и да го забележи току до себе си.

 

Молителят се вгледа внимателно в младежа. Сърцето му трепна болезнено, сви се за кратко, претупа набързо, сетне полека запрелива от внезапно обхваналото го блаженство. Може би блаженството бе и причината да не се учуди ни най-малко, че чудесно разбра какво имаше предвид странникът. Не обърна внимание, че не се учуди.

 

- Не е необходимо да събират пари по определена тарифа – добави непознатият все така полугласно. – Можеха да оставят вярващите да пускат в касичките според повелята на душата си. И повече пари щяха да събират, истина ти казвам.

 

Възрастният кимна, без да откъсва взор от съседа си. Умът му работеше някак по-бавно, но съвършено съсредоточено и ясно. След секунди бистрият му ум просто отбеляза, че странникът не му е никак странен. След още миг-два вече знаеше кой е събеседникът му. Дори не се запита откъде знае. Знаеше. А сърцето му нито трепна болезнено, нито претупа.

 

Младият мъж му се усмихна. Усмивката му бе мека, кротка, но малко сякаш игрива в благата си топлина. Мълчеше.

 

- Ето, това е – обади се след малко. – Случи се.

- Случи се... – продума беловласият.

- Животът обаче продължава – добави весело младият мъж.

- Да...

- Не е нужно да пишат имената – засмя се изведнъж, кимайки към опашката пред тях. – Аз знам имената на всинца ви. И за какво са ви списъците? Всички вие, всички без изключение, всички до един имате нужда да ви споменават в литургиите.

 

Побелелият слушаше, а умът му кристално ясно съобразяваше кой му бе дал познанието за личността на събеседника му.

 

- Толкова ми е... приятно – рече спонтанно, поклони се с ръка на сърцето. – Аз съм Петър...

 

И жестът изглеждаше малко нещо абсурден при стеклите се обстоятелства, и тривиалните думи прозвучаха малко глуповато, и представянето бе напълно излишно, но въпреки това изпита усещането, че е постъпил така, както трябва и е редно.

 

- Добра среща, Петре – отвърна младежът, но не каза името си.

 

То нямаше и защо.

 

- Добре стори, Петре, че послуша жена си да дойдеш в храма – премести се още по-близо младият мъж. - Имаше нужда да поседиш тук, да попремислиш, да ми благодариш в молитвата си. Да, тръгна ти вече по пътя си, провидя го най-сетне, обикна го от все сърце. Нали? И уж си щастлив, уж стъпяш уверено, уж любовта ти е всеотдайна и беззаветна, ама все се оглеждаш я настрани, я през рамо назад да не би да си кривнал погрешно, да не би да си пообъркал малко от малко посоката. Сякаш край пътя ти има друг някакъв ориентир освен трепетът на сърцето ти, освен блаженството в сърцето ти!

 

Петър лекичко се попритисна до младежа, не отвори уста. Господ му беше свидетел, че в очите му нямаше никакво учудване.

 

- Сега като се прибереш, вече няма да се озърташ. А пътят ти ще се изправи, пътят ти дори ще се разшири, така че ще ти бъде още по-трудно да носиш задачите си. Ти, ти така поиска обаче.

 

Младият мъж се взря в очите на побелелия, кимна му.

 

- Слушай жена си, Петре. Виж как хубаво се получи днес при тебе. А Пилат не послуша своята и тръгна по страничен път.

 

Възрастният едва-едва настръхна.

 

- Много пъти съм се замислял – отрони.

 

- Да, ти помниш какво е написано. Жена му прати хора да му кажат да не ми прави нищо, защото насъне бе много пострадала за мене. Праведник ме бе нарекла пред мъжа си, но той не я послуша. Уми си ръцете, мислейки си, че така няма да слезе от пътя си. Заяви пред народа, че е невинен за кръвта ми, нарече ме и той праведник, предупреди ги те да му мислят. Схващаш ли колко беше нелепо?

 

Петър пое дъх.

 

- Не става тя с умиване на ръцете. А жена му го предупреди... Той пък предупреди тях да му мислят, но те също като него не помислиха добре. Не добре, изобщо не размислиха. Оставиха се първосвещениците и стареите да ги надумат. Ама нали и водачите им са част от същия народ. Истина ти казвам, онзи народ никак не размисли, а веднага закрещя кръвта ми да бъде върху тях и върху чедата им. Нека, рекоха, нека да бъде. А толкова им приказвах за молитвите, напътствах ги как и за какво да се молят, предупреждавах ги каква мощ, каква страст, каква съдбовност се крият зад думите „нека” и „да бъде”. Кратки думи, страшна сила. Предупреждавах ги, че такива думи могат да носят неземна благодат, но и да се превръщат в див, в ужасен звяр. Е, така решиха.

 

Младият мъж прегърна топло съседа си, продължи да шепне в ухото му:

 

- И Юда не помисли, и той пропадна. Ти обаче не смятай, че нямаше да се изпълни предвиденото за изпълнение. Щеше. Ала и Пилат, и Юда, и онзи народ щяха да имат съвсем друга съдба. И колцина още люде, и колцина още народи.

- Как щеше да се изпълни?

Петър, побелелият възрастен мъж, се чу как задава въпроса и едва тогава осъзна, че го е задал.

 

- Няма как сега да ти обясня, но всичко щеше да се изпълни. – Младежът свали полека ръката си. – Отецът ни винаги има начини, винаги намира пътища да изпълни предначертанията си... Я виж! – посочи с глава към свещениците, раздаващи здравеца.

 

Млада майка държеше момиченце на ръце и изчакваше прислужника, който бе донесъл на единия от отците още здравец. Детето бе красиво като фея, с руси косици и огромни светли очи. Не беше на повече от три-четири годинки, ала очите му гледаха някак неестествено умно, будно, съобразително – по нищо не се различаваха от очите на някои от възрастните. Момиченцето следеше внимателно как прислужникът прехвърли останалите няколко китки по дъното на предишния кашон в новия препълнен със здравец кашон от банани, как ловко го постави, та да е удобно на отеца да раздава, как кимна и бързо се измъкна между хората, без да пречи на никого. Свещенослужителят подаде китка здравец на майката. Детето почака още мъничко, докато тя целуне ръката на отеца, и чак тогава я побутна по рамото, като й посочи касичката с парите и иконата до нея. Майката не разбра веднага. Дъщеричката търпеливо се наведе през ръката на майка си, изпъна се надолу и почти докосна с пръстче касичката. Сетне едва-едва се извърна и целуна нежно иконата. Майка й я подхвана и с другата си ръка, за да не падне, нагласи я добре, извади пари, пусна ги в процепа. Детето не промени израза на лицето си, очите му продължаваха да наблюдават всичко наоколо все така умно, зорко, без учудване, без възторг, без страх...

 

- Красиво – продума възхитен младият мъж.

 

Петър тихо въздъхна.

 

- Сега върви! – стисна лакътя му младежът. – Прибери се, запиши всичко. Дотогава ще си дошъл на себе си. Опиши всичко. Какво чу и видя тук, какво усети – всичко. И отсега нататък описвай всичко, каквото чуеш и разбереш за мен. И каквото видиш. Не се страхувай. Намини в този храм, когато почувстваш вътрешен подтик пак да ме срещнеш – аз ще съм ти го дал. Тогава вече ще си приел напълно чудото и ще си готов да поговорим. А може би ще си готов и да ме последваш. Върви, върви сега!

Възрастният се изправи, засуети се, попипа лицето си, приглади бялата си брада, погледна смирено надолу.

- Благодаря – рече тихо и се прекръсти.

 

Младият кимна.

 

- Помилуй, Господи – пошепна Петър и пак се прекръсти.

- Така да бъде! Благословен да си!

 

Христос се взираше в очите му и ласкаво му се усмихваше от стола си. Внезапно протегна благословилата го длан, хвана го за ръката.

 

- Излез навън и търпеливо си запали свещите – заговори кротко. – Те ще угаснат, ти пак ги запали. И не вземай присърце ругатните и мръсотиите. Несъвършени сте хората, слаби сте – често не знаете какво думате и вършите. Ама ти нали току-що за това ме молеше – да ти дам силата да приемаш, силата да се смиляваш и смиряваш, за да носиш прошката винаги в сърцето си! И ми благодареше, понеже вече я усещаш прошката, носиш я, в сърцето ти е вече тя. Хайде, върви!

 

Господ пусна ръката на човека. Ръката гореше. Петър отмести очи от ясния топъл взор на Христа, прекръсти се с изтръпнали пръсти и бавно пое към изхода.

 

Навън под колонадата се бяха струпали десетки и десетки богомолци. Покрай стената на храма бяха подредени множество свещници, около които се тълпяха вярващите. Неколцина възрастни и млади прислужници в черни престилки стояха между стената и редицата свещници, суетяха се, гасяха по-буйните огънчета от сплетените на гроздове свещи, събираха в черни мръсни гюмове от сирене онези свещи, които се изкривяваха и клюмваха, подвикваха си, бутаха се, пресягаха се един през друг, пречеха си.

 

Говореха единствено те.

 

Петър запали втори път угасналите си свещи – и за мъртвите, и за живите. Бе застанал най-открая, където колонадата свършваше и се надвесваше над площада. В този момент един от възрастните прислужници започна да крещи и да ругае вярващите, че му било писнало вече, нямало ли да има край тая навалица, по цял свят почитали Възкресението и палели свещи, ама такова чудо така да се палят планини от свещи имало само тук... И все в тоя дух.

 

Другите прислужници се закискаха, подхвърлиха му шеги, а той все така сквернословеше.

 

Абсолютно никой измежду богомолците не се обади. Хората палеха свещите си, нагласяваха ги някак уж вятърът да не ги гаси, но той ги гасеше, доста жени безмълвно се извръщаха и бързо си тръгваха.

 

Прислужникът млъкна, настъпи пълна тишина, в която се чуваха само вятърът и припукването на горящите огънчета. Тогава някой откъм вярващите, скупчили се под стряхата на Божия храм, най-вулгарно изпсува на висок глас. И пак никаква реакция, и пак пълна тишина.

Петър дори не се извърна да погледне натам. Вярваше на ушите си. Много, много пъти бе идвал тук. Много, много пъти бе ходил в други църкви и в този град, и в страната си, и по Божия свят. Никога и през ум не би му минало, че е възможно да стане свидетел на такова светотатство, ако току-що не бе предупреден и не го очакваше. Преглътна, размърда се, погледна за последен път свещите си, които вятърът междувременно бе угасил отново, когато чу ясен глас вътре у себе си: „Не забравяй, Петре, че никога не съм ви напускал. Винаги съм бил у вас и с вас. Испокон веков съм бил при вас и у вас. Испокон веков върша каквото е по силите ми и край вас, и у вас. Тук съм, с вас съм. Ала изборът какви да сте и какви да бъдете винаги е ваш. Винаги е бил и винаги е единствено ваш. И ще бъде. Това не го забравяй! Върви, върви, нямаш повече работа там.”

 

И Петър послушно тръгна към дома си.

 

 

 

Малко преди обедните часове пазарът беше претъпкан. Причините за стълпотворението бяха съвсем простички, а и блъсканицата беше обичайна за този ден. Повтаряше се всяка година и затова не правеше никому впечатление. Пазарът не само нямаше никаква конкуренция на цените си, заради което бе известен като народния, женския, евтиния пазар. Освен ниските цени той предлагаше огромно изобилие и същевременно богато разнообразие – особено пък напролет. И това не се отнасяше само за храната, но и за второкачествените дрехи, обувки, стоки за домакинството, за всичко, всичко, от което непретенциозните хора имаха нужда, за да живеят телата им. Втората простичка причина за гъмжилото бе ежегодната съдба на Христос. Спасителят бе разпнат вече, бе погребан в пещерата, след малко повече от дванадесет часа щеше да възкръсне от мъртвите, а живите вече можеха да похапнат най-после блажничко и каквото Бог дал покрай блажничкото. И тези, които усърдно бяха постили според канона и в момента тримиряха, и онези, чийто пост не беше съвсем строг, и най-накрая всички, които не бяха постили изобщо – и едните, и другите, и третите се редяха на опашки за агнешко месо, за агнешки дреболии, с които да пълнят агнетата, за ориз, за плодове, за зеленчуци. За алкохол, разбира се. За козунаци, разбира се. За хляб. За всичко, което раждаше напролет тукашната благословена земя. Благословена от Господ Бог.

 

Младият мъж стоеше прав, облегнат удобно на страничната стена на някакъв дюкян. Не пречеше на никого. Наблюдаваше с жив интерес множеството наоколо си. Наистина имаше места, където игла не можеше да падне – толкова свежи бяха зеленчуците или толкова ароматни наредените в тавички топли козунаци. Никой естествено не обръщаше внимание на младежа. Никой естествено не забелязваше, че той изобщо съществува под синьото априлско небе. Никой не се впечатляваше дори от босите му крака. На пазара и около пазара преживяваха достатъчно много босяци, бедняци, скитници, бездомници, просяци, пияници, алкохолици, наркомани, безпризорни слабоумни и умопобъркани, всякаква градска нищета, така че босите крака бяха станали привична гледка дори и в такова прохладно време.

 

За босите крака на младежа обаче в никакъв случай не можеше да се каже, че са привична гледка. Само да биха се вгледали в тях, мнозина биха се поразили от вида им. Да, краката му бяха боси, но съвършено чисти. Бяха с тънко очертани пръсти с грижливо изрязани, също абсолютно чисти нокти. Бяха с красиви стъпала и някак грациозни, източени, но здрави глезени под малко късите крачоли на вехтия му, изпран наскоро панталон, в който бе пъхната стара и избеляла памучна фланелка с къси ръкави – и тя съвсем чиста, спретната, излъчваща някакво пристойнство, някакво смирено приличие, макар и да не скриваше възможната бедност или недоимък. А може би простичката фланелка излъчваше това спокойно приличие именно защото не скриваше вероятната бедност или евентуалния недоимък.

 

Няма да е справедливо, ако се допусне, че никой измежду людския мравуняк не би заподозрял нещичко за младия мъж край дюкяна, че не би усетил нещичко, не би потреперил вътрешно от някаква необяснима, странна, но сладка, сладостна, блажена тръпка. Поне един човек от стотина, а защо не и даже двама биха почувствали трепета и неведомото благоговение, ако биха обърнали нарочен взор към младежа, ако биха поспрели, утихнали, ако биха обходили с поглед фигурата му от босите чисти крака до прекрасното лице с острия нос, с високото чело, с меката дълга коса и къдравата изсветляла брада, която още повече подчертаваше волевата брадичка с дълбоката трапчинка под фино изваяните устни. И ако – най-последно – биха потънали в пъстрите бадемови очи на непознатия млад мъж, в дивните, неземните очи, чийто дълбок ведър израз сякаш те подтикваше да подгънеш безсъзнателно крака, да коленичиш неволно, машинално да се прекръстиш, а устата ти инстинктивно сама да продума: „Господи, Господи...”

 

То се знае, никой не измежду стотиците, е измежду хилядите люде, които течеха в двете посоки покрай младежа, нито го поглеждаше, нито поспираше, нито утихваше. Ако някой поспираше, то бе за да се нареди на някоя от късите опашки пред сергиите и дюкяните, а не за да коленичи и да се прекръсти.

 

Само младият мъж си знаеше откога стоеше там, за да наблюдава обедната навалица на Велика събота. И може би щеше още дълго да стои така насред народния пазар на големия град почти две хилядолетия след Христовото разпятие на Голгота, ако бедно облечена престаряла женица не бе привлякла вниманието му, докато се нареждаше да почака за великолепните салати отсреща, за сочните репички и тънкия пресен лук.

 

Младият продавач на сергията работеше изключително сръчно. Бъбреше и с пълничката девойка до него, и с клиентите си, като същевременно пълнеше найлоновите пликове, прибираше парите, връщаше ресто и дори успяваше да се провиква колко му е хубава стоката. Което пък обясняваше защо момичето в съседство почти нямаше работа, макар че предлагаше абсолютно същите салати, репи и лук. Възрастната жена да беше почакала не повече от две-три минутки, когато редът й дойде. Тя си купи зеленчуци точно за два лева, подаде на търговеца банкнота от десет лева и бавно нагласи плика в ръката си, така че да й е удобно да поеме рестото и да го прибере в чантата си. През това време бабанкото успя да й хвърли преценяващ поглед и бързо да вземе решение. Сетне бръкна в брезентовото си портмоне, висящо на колана над анцуга му, щипна две банкноти по два лева, дръпна обратно ципа, порови в плоската кутийка от маргарин, откъдето веднага извади две монети по един лев и ловко тупна парите в отворената длан на женицата. Цялата операция от преценяващия поглед до връчването на рестото му отне шест-седем секунди. Тя погледна парите, помисли може би миг-два и докато ги пъхаше в старомодната си чанта, притеснено се отдръпна настрани, та да не пречи на мъжа зад нея и той да си купи хубави сочни салати, репи, лук. А след още миг-два уморено заситни към далечния край на тържището.

 

Младият мъж с босите крака не помръдна от мястото си, въпреки че бе проследил цялата печална сценка. Не се намеси нито докато здравенякът мамеше старицата, нито когато тя тръгна по пътя си. Стоеше си все така незабележим край стената на дюкяна и търпеливо изчакваше мъжагата да остане за малко без работа.

 

- Насам, насам! – проехтя след минута откъм сергията. – Три за лев! Салатки един път!

 

Неколцината клиенти обаче предпочетоха околните сергии. Бабанкото се ухили на закръглената мома до себе си, която на свой ред беше заета в момента, и реши да си запали цигара. Запали я, смукна с наслада дълбоко-дълбоко, мина отпред да напръска с водичка стоката си, напръска я, пак дръпна от цигарата, пооправи картончетата с цените и тъкмо да се върне на мястото си отзад, усети мека длан на рамото си. Извърна се рязко, измери с набито око младия мъж насреща си. Веждите му едва-едва се приповдигнаха, когато погледът му се задържа на босите, но чисти крака, вдигна глава, втренчи се от упор в непознатия. Не, не миришеше на алкохол. Не беше просяк. И ръката на рамото му, и особено очите на педя от лицето му вече го притесняваха някак болезнено.

 

- Кажи, брато! – рече обиграно, като че ли самоуверено, но прозвуча хем извънредно престорено и фалшиво, хем и Бог знае защо някак дръзко.

- Ще кажа, братко мой - проговори тихо непознатият.

 

Мъжагата чу, тутакси някаква сила го стегна отвътре, стисна го, назори го да стори нещо, да се размърда, да се измъкне някак си от тази примка, която го задушаваше. Машинално приклекна, освободи се от ръката на рамото си, бързо заобиколи и застана на мястото си, така че между него и босоногия вече се издигаше защитният вал на салатите, репите и лука с чесъна. Поолекна му май, сега дишаше по-свободно.

 

 

- Колко салатки? - поокопити се съвсем.

 

Поокопити се уж, видимо живна уж, но вещият му многоопитен търговски нюх веднага улови колко необичайна, причудлива е ситуацията наоколо му. По съседните сергии отново се трупаха къси опашки, а зад босоногия странник не само не се нареждаше никой, но и цялата пазарна навалица някак го заобикаляше, без дори да погледне към отрупаната с великолепни зеленчуци маса. Умът на здравеняка не стигаше да разбере какво става. Той не се и опитваше впрочем. Нямаше как обаче да не разбира, че се случва нещо странно, неестествено, плашещо. И нямаше как да не усеща, че постепенно го изпълва див, пещерен, праисторически страх, някакъв абсолютно необясним парализиращ ужас. Тъкмо тогава босоногият му клиент се усмихна: усмивката му досущ наподобяваше слънцето, когато се показва между черните, но вече изсивяващи облаци, след като бурята е преминала. Точно така премина и тъмният ужас, точно така – като проливен пролетен дъжд – се оттече пещерният страх, цялото вътрешно напрежение изчезна, стопи се, бабанкото пристъпи от крак на крак върху дървената скара, въздъхна облекчено, усмихна се и той.

- Преуморих се напоследък – рече доверчиво.

 

- Защо го направи? – попита ясно босоногият.

 

Търговецът понечи да се престори на чалнат, но нещо го ръчна отвътре, спря го. Слънчевата усмивка на странника се бе скрила, заменена от две пронизващи очи, които чакаха отговор.

 

- И аз не знам – промърмори здравенякът.

- Знаеш. Произнеси го гласно!

- Все пипат, опипват, пазарят се, мрънкат...

 

Мъжагата отмести очи. Бе проумял, че машинално се бе подчинил на нареждането.

 

- Когато си беден, пипаш, опипваш, пазариш се, мрънкаш.

- Аз да не съм богат!

- Не си, но не си и беден! Подъл си и алчен си на дребно. Рядко си подъл. Често си алчен на дребно.

 

Никой не ги слушаше, никой не им обръщаше внимание. Цялото гъмжило наоколо бе залисано в покупко-продажби, бързаше, шумеше, нервничеше.

- На много ли такива клети старици отмъщаваш?

 

Непознатият млад мъж с огнените мъдри очи леко се бе надвесил над сергията. Другият не отвърна нищо.

 

- Знаеш ли кой ден е днес?

- Събота.

- Каква събота?

- Великден.

- Великден е утре. И в понеделник, във вторник също. Днес е Велика събота.

 

Продавачът само кимна.

 

- Спечели два лева горница на Велика събота. Какво смяташ да правиш с тях?

 

Бабанкото отново отмести очи.

 

- Как смяташ да ги изхарчиш?

 

Онзи премълча.

 

- Бих искал да знаеш, понеже не на мен, а на тебе ти трябва да знаеш, че това бяха почти последните й парички. Така е с тези хора, преди да си вземат поредната пенсия. Баба ти не ти ли е споделяла?

 

Търговецът гледаше надолу, но слушаше.

 

- Сега ме чуй внимателно, защото след малко пак ще имаш много работа и така ще е чак до надвечер, когато ще си продал цялата си стока. Погледни ме!

 

Мъжагата послушно го погледна. В очите му можеше да се различат гняв, злоба, болка, тъга, обида, срам, елементарна хитроватост, надежда, униние и вероятно още много противоречиви настроения и чувства, но в никакъв случай не и страх.

 

- От днес включително всеки ден връщай два лева повече на някоя бедна женица по твой избор. Прави го незабелязано за нея, ти умееш. Давай двата лева с радост. Иначе не се и опитвай. Ако даваш насила – нищо няма да си направил, както трябва. Ако имаш уши да слушаш, слушай. Давай парите с радост и с леко сърце. И ще ти бъде простено за тоя тип грехове.

 

Здравенякът целият се изопна, настръхна, очите му се окръглиха, ала нямаше сила на тоя свят, която можеше да ги откъсне от магнетичните очи на босоногия странник.

 

- След четири дни, в сряда, одевешната старица пак ще се появи при теб. Ще й се зарадваш, ще просияеш, ти си майстор на преструвките, ще й се извиниш, че си сгрешил, ама си забелязал по-късно, та не си могъл да я догониш, и ще й върнеш двата лева. Тя ще разбере за какво й говориш, понеже от днес до сряда всеки ден ще си преброява паричките и ще си смята покупките, чудейки се къде е изгубила двата лева или кой й ги е откраднал. Ти й ги открадна.

 

Продавачът шумно пое дъх.

 

- Стори така, както ти заръчах, и ще ти бъде простено. Лично аз ще ти простя, задето очерни светлия празник на клетницата.

Търговецът спря да диша.

 

- След около месец – продължи тихо Христос – ще усетиш, че повече не е нужно да даряваш по два лева на някоя старица. Аз ще ти дам знак, че повече не е необходимо. Ще го почувстваш посланието ми, ще го разпознаеш и оттам нататък ще помниш, че ти е простено за стореното дотук, но само дотук. И само за маменето на бедни и безпомощни. А ти сам решавай как да постъпваш в грядущите дни.

- В кои дни? – обади се сипкаво бабаитът.

- В бъдещите. Я ела насам, ако обичаш!

 

Онзи неуверено излезе пред сергията.

 

- Чуй ме сега още по-добре – заговори почти на ухото му Господ. – Истина ти казвам, заради такива като тебе милиони други все още не живеят в Царството Божие. Такива като тебе – а вие сте легиони – пречат земята ви да се превърне в Царство Божие. Как мислиш, справедливо ли е?

 

Бабанкото стърчеше като истукан – сгърбен, с увиснали рамене и наведена глава.

 

- Повече не искам да виждам, че тормозиш котката на съседите си – пошепна Христос. – А аз виждам всичко. Какво ти е виновно животинката, че често си пиян или озлобен? Почни отнякъде да се променяш, нямаш никакво време. Почни от котката и от двата лева. С радост.

 

Мъжагата съвсем примря.

 

- Ние с теб сме едно – зашепна му още по-бързо Христос. – Аз съм в теб и ти си в мен. Недей се чуди какво ти казвам сега. Между нас няма огромна разлика, аз просто съм те изпреварил. Ала ти можеш да стигнеш там, където съм сега. И ще стигнеш, наистина ти казвам, и ще пребъдеш в Царството Божие. Но за да стигнеш, знай и това, трябва да тръгнеш, а после да продължиш. Тръгни днес, сега, продължи утре и по-сетне. И когато ти стане трудно, понеже често ще ти бъде трудно, тогава само ме призови и аз ще откликна. Ти само ме извикай в съзнанието си такъв, какъвто ме виждаш в момента, и смирено речи: „Господи, помогни ми!” А още по-добре кажи ето така: „Благодаря ти, Господи, за помощта!” Защото аз вече ще съм ти помогнал. Запомни ли?

 

Здравенякът леко помръдна с рамо.

 

- Вдигни глава!

 

Онзи вдигна глава, а Христос се поотдръпна крачка-две, за да може новоосененият добре да го огледа. Наблюдаваше угасналите очи на щастливеца, който все още изобщо не проумяваше какъв благословен щастливец е, и когато видя в тях, че всичко, което биваше да се изпълни, вече е изпълнено, отново му се усмихна с оная слънчевата усмивка, която отваряше сърцата и зовеше душите. След което изчезна за миг, сякаш буквално бе потънал в земята. А след още мъничко пред сергията се бе заформила немалка опашка за свежи зеленчуци.

 

Най-отзад на опашката се бяха наредили две възрастни женици, облечени бедно, но прилично.

 

 

Студентите бяха седмина и вече поглеждаха часовниците си, понеже големият часовник над черната дъска не работеше. В най-старото висше учебно заведение в страната цареше тишина. Часът бе започнал преди три минути, ала асистента още го нямаше. Студентите харесваха и него, и начина, по който той водеше упражненията си. А и философията на историята се оказа една от най-интересните за тях области на познанието, в което младите хора навлизаха. Ако ли пък не измежду най-интересните, то със сигурност философията на историята бе сред най-предизвикателните, най завладяващите материи, които оживяваха пред тях за трите им години досега в университета.

 

Асистентът им никога не закъсняваше и бъдещите философи решиха да изчакат още пет минути, преди да заседнат в някое от околните кафенета, да се разходят нанякъде или каквото там им хрумнеше да правят през щастливо отворилите им се два свободни часа. Разбира се, никой не съжаляваше, че ще изпуснат упражнението си, но не се и радваха особено – просто си приказваха тихичко и поглеждаха часовниците си, които показваха, че изтича шестата минута от началото на учебния час.

 

- Добър ден, колеги – поздрави ги приветливо непознатият.

 

Внимателно затвори вратата и със същия спокоен маниер застана отпред и се вгледа за кратко в очите на всяко от трите момичета и четирите момчета.

- Моля да ме извините за закъснението – произнесе ведро, - но едва-що узнах, че ми се удава възможност да заместя преподавателя ви.

- Какво му се е случило? Болен ли е? – обадиха се няколко гласа едновременно.

- Нищо тревожно. На него внезапно му се наложи да замине заради неотложни семейни ангажименти, а аз ще имам щастието да си поговоря с вас.

 

И им се усмихна.

 

Седмината младежи реагираха различно. Момчетата едва ли обърнаха специално внимание на усмивката му. Трите момичета обаче бързо се спогледаха, като едното – най-хубавкото и сякаш най-разкрепостеното – дори леко наклони глава и кокетно я поклати; явният й жест бе малко по-дързък, отколкото диктуваше приличието, но бе толкова мил и грациозно-закачлив, че не изглеждаше невъзпитан. Може би затова и заместникът на титулярния им преподавател се усмихна още по-широко и даже развеселен. Той явно успяваше да следи не само красноречивите погледи на девойките, но и действията на младежите, които бъркаха в чантите си да вадят бележници и химикалки, понеже им направи знак с глава, че няма нужда, и те доволни се заизтягаха удобно в столовете си.

 

- Не сме ви виждали из факултета – рече едно от момичетата и поприбра гъстата си руса коса.

 

Прозвуча галантно, някак дори светски.

 

- О, виждали сте ме, но не сте ме разпознавали – рече заместващият.

 

Студентите се усъмниха, разшумяха се.

 

- И не само из факултета – добави той.

- Няма как човек да ви види и да не ви забележи – заяви високо хубавата кокетка.

 

Младият мъж бързо я погледна.

 

- Аз пък ви казвам, че има как – произнесе хем весело, хем и скръбно като че ли.

 

Младежите така и не разбраха шегува ли се или не.

 

Лицето му продължаваше да грее, а искрящите му очи гледаха все така топло, добронамерено, разбиращо. Наистина беше невероятно красив с меката, свободно пусната дълга коса, с добре подстриганата брада, с тия изгарящи очи. Млад, сравнително висок, обут в някакви странни леки обувки, наподобяващи мокасини, с модерни дънки и модерна зелена риза, падаща отвън върху дънките. Да, действително беше прекрасен, беше пленителен този появил се Бог знае откъде в малката аудитория непознат.

 

- Как се казвате? – попита тихо третото момиче, брюнетка с къса коса и тъмни очи.

- Христов – отвърна веднага преподавателят. – Христо Христов.

- Христо Христов – повтори игриво-замечтано флиртаджийката и впи очи в неговите.

- Хайде да започваме, колеги – рече той и възседна първата банка в средата. – Надявам се, не ви смущава, че съм малко по-нависоко, но така ще мога да ви виждам добре всичките.

 

Ни най-малко не ги смущаваше.

 

- Имате ли нещо против днес да се измъкнем от философските дебри на човешката история, да се разтоварим от бремето й и просто да си поприказваме?

 

Естествено нямаха нищо против, дори едно от момчетата предложи да изтича за няколко кутии бира.

 

Насмяха се, нашегуваха се, млъкнаха.

 

- Предлагам ви вместо за философия на човешката история да поразсъждаваме съвсем импровизирано, съвсем свободно за смисъла на човешкия живот – произнесе ласкаво гост-асистентът Христо Христов. – Такава тема устройва ли ви?

 

Не стана много ясно дали темата ги устройва, но така или иначе я приеха.

 

- И нека се ограничим в по-тесни рамки – добави учителят. – Ще оставим за друг път абстракциите, обобщенията, висшите космически материи и ще се концентрираме върху вас днес и тук, върху смисъла на вашия конкретен живот.

 

Студентите се отпуснаха. Така комай щеше да е много по-лесно, а и вероятно по-забавно.

 

- Предполагам, че бива да бъдем по-пестеливи с времето. Нека всеки от вас сподели кой е най-главният, основният според него смисъл на човешкия живот. - Христо Христов отдавна вече не се усмихваше широко, ала очите му продължаваха да искрят все тъй нежно и добротворно. – Само един аспект, само най-важното. После ще размишляваме върху вашите идеи и възрения.

- А вие? – сети се някой.

- Ще стигнем може би и до мен, но засега аз ще се въздържа, понеже съм стар и старомоден и моите представи за смисъла на човешкия живот ще ви се сторят смешни и даже налудничави.

 

Още преди да довърши, взеха да протестират весело и с много чувство за хумор.

 

- Е, сърцето ми подсказва, че вие ще сте първа – посочи той кокетката хубавица.

 

Избухнаха в смях, атмосферата съвсем се разведри. И в тази вече приятелска атмосфера студентите изобщо не забелязваха, че се е случило нещо извънредно странно: всички без изключение вече имаха все още неосъзнатото чувство, че познават младия мъж върху първата банка в средата не от няколко минути, а отдавна-отдавна, че му гласуват пълно доверие и ей сега без натиск, без принуда, а с удоволствие, искрено и чистосърдечно ще му споделят най-съкровения си идеал за смисъла на собствения си живот.

 

Момичето без никакво притеснение заяви, че смисълът на живота й е любовта – голямата, истинската, единствената, онази, с която ни разделя само смъртта.

 

- Знаех си аз, че сте романтична – произнесе напълно сериозно младият мъж. – От все сърце ви желая да откриете, спечелите, задържите и бъдете безкрайно щастлива с голямата си любов. Да бъде!

След малко му се наложи да вдигне ръка, за да спрат да се смеят и закачат.

- Прекрасен, величав смисъл на живота – обобщи. – С една малка ремарка: смъртта няма нищо общо с раздялата. Смъртта не разделя, а понякога даже събира. Колкото до любовта, нищо не е способно да раздели любовта от любовта. Любовта е неразделима.

 

Отново се разшумяха, закоментираха, а хубавата девойка замислено го изгледа.

 

- Не, няма да го обсъждаме – рече твърдо учителят. – Разбирам естествената ви склонност към философстване – извиси леко глас, за да надмогне смеха им, – но това е дефинитивна истина. Просто приемете, че любовта е неразделима, а още по-добре – и запомнете тази истина. Ще ви потрябва.

 

Красивата девойка сведе очи. Цялата сияеше, озарена от някаква вътрешна светлина.

 

- Вие – кимна Христо Христов към русото момиче.

 

То намираше смисъла на своя живот не толкова в личното благополучие, колкото в създаването на здраво семейство и възпитаването на деца и внуци, с които да се гордее в заника на дните си.

 

- Визия на чисто сърце и прекрасна душа – рече учителят. – Да бъде!

 

Девойката леко се изчерви и пак заприглажда косата си.

 

Тъмнооката брюнетка смяташе – може би малко изненадващо за съвсем млада жена, - че смисълът на човешкия живот е в спечелването на признанието и най-вече на уважението на околните – и в семейството, и в работата, и навсякъде.

 

„Да бъде!” – каза учителят и меко отбеляза, че тя се е насочила към извънредно труден и много трънлив път, достоен за малцина. И едва-едва й се поклони.

 

Първото момче сподели, че смисълът на живота според него е в това да се опиташ да сториш нещо велико – гениално научно откритие, гениално философско прозрение, някакъв друг безценен принос към човешкото знание или човешката практика. Другото е живуркане.

 

Второто момче заяви, че смисълът на човешкия живот е в опознаването на тоя свят, на Земята, където си се родил, в пътешествията, в насладата от красотите и величието на природата и не само на природата.

 

Третият студент с известно неудобство довери, че за него не е особено важно дали ще остави нещо значимо след себе си, а още по-малко го интересува дали ще го уважават или признаят - смисълът на живота се криел в усилията да откриеш талантите си и да ги развиеш максимално, за да покажеш на самия себе си какво можеш и докъде можеш да стигнеш по пътя нагоре.

 

Четвъртият младеж предложи с безобидна приятелска ирония към колегите си да заземи малко разговора, понеже не обичал да се изхвърля, както той се изрази. Смисълът на живота за това момче бил да си го изживееш в удоволствие и удовлетворение, да си поживееш, без да се лишаваш от нищо и без да се ограничаваш за нищо, като се подразбирало от само себе си, че не бива да вредиш на околните, че е добре да работиш здраво и с полза... и така нататък.

 

Учителят пак направи съвсем кратки коментари след отговорите и на четиримата младежи. Думите му към тях бяха също така добронамерени, окуражителни и ласкави, както и към момичетата. И още четири пъти произнесе неизменното: „Да бъде!”

 

Той помълча, слезе от банката, застана прав пред тях.

 

- Изключително съм впечатлен от мечтите ви – проговори доста тихо, оглеждайки ги един по един. – Ще си позволя само да ви напомня нещо, което вие като мислещи хора и като бъдещи философи несъмнено знаете чудесно. Не забравяйте, винаги дръжте на светло в умовете си, че мисълта предхожда енергията. Физическата енергия имам предвид. Първо мисълта, после енергията. Първо намерението, после осъществяването. Нали така?

 

Студентите мълчаливо го слушаха. Никой не реагира.

 

- Така че насочете цялата си мисъл към мечтите си, за да създадете необходимите предпоставки за реализирането им. Енергията ще тръгне след мечтите ви. А докато ги реализирате, ще се сбъдват тъкмо идеите ви, възренията ви за смислен живот, както всеки един от вас го разбира.

 

Поприказваха още на тая тема, всички се включиха, разгорещиха се, питаха, спориха помежду си, уточняваха едно-друго в детайлите.

 

- Боя се, че няма да имаме много време – прекъсна ги младият мъж. – Нека поразсъждаваме малко върху някои същностни проблеми. – Той бавно закрачи, като от време на време за кратко ги поглеждаше. – Как мислите, кой същностен въпрос пропуснахме досега?

 

Младежите мълком следяха движенията му. Нещо в тясната аудитория се бе променило. Те усещаха, че предстои нещо важно, голямо, нещо може би величаво, нещо съдбовно за тях, но усещането им бе някак смътно, неопределено и те все още не разпознаваха предстоящото като величаво или съдбовно.

 

Не можаха да отговорят точно и какво същностно са пропуснали досега – движеха се наслуки, догаждаха се.

 

- Никой не спомена с какви средства ще осъществява смисъла на живота си – помогна им учителят.

 

За минута-две в залата бяха произнесени едновременно стотици думи. Странно, но момчетата бяха по-бързоречиви от момичетата.

 

Преподавателят вдигна ръка.

 

- Всичко, което предложихте, е правилно и много вероятно голяма част от него ще ви бъде от полза през идните години, но ми се струва, че средството е едно-едничко.

 

Втренчиха се в него. Очите им бяха напрегнати, някак дори обезпокоени вече, тръпни от все още неведомото вътрешно предчувствие.

- Любовта – рече простичко младият мъж, усмихна се едва-едва. – Няма как да постигнете идеала си за смислен живот, без да познаете любовта и без да я приложите. Всеки колкото може и докъдето му стигат силите да я познае и да я приложи.

 

Аудиторията избухна шумно, по младежки.

 

- Веднага възникват два ключови въпроса – продължи равно учителят и те начаса утихнаха. – Откъде, от кого ще припознаете в пълна степен любовта? И още – към кого да я прилагате? Аз лично бих отговорил така на тези два въпроса.

 

Стана извънредно тихо, понеже той бе спрял точно в средата на залата и ги гледаше някак особено, много особено, неописуемо особено.

 

- На ваше място аз бих познал любовта от Бога, а бих я дарявал на братята си човеците, служейки им. На ваше място аз бих взимал пример за висша любов от подвига на Христос. Пак от подвига на Христос бих взимал пример и за висша служба на събратята си. На ваше място аз не бих търсил по добро рало за оране и по-добра нива за оран.

 

Да, всичко в малката аудитория се беше променило буквално за секунди. Децата седяха утихнали, смирени. Христо Христов отново седна на първата банка, за да е по-близо до тях. Седеше и слушаше как бързо, умно, съобразително работят главиците им.

 

- Ще добавя още – обади се след мъничко, - че дори да намираш смисъла на живота единствено в личното самоусъвършенстване или в личните постижения, подвизи, удоволствия, ако щете, то пак трябва да реализирате тези идеали сред хората. Иначе щяхте да се родите другаде, а не тук. Тук човек се ражда, за да живее сред човеци. Ако добре се замислите, това се отнася с пълна сила и за отшелниците, и за схимниците, и за пустинниците...

 

Внезапно протегна ръка, погали по главата най-близкото момче, онова, дето мечтаеше да обикаля света, да го опознава и да се любува на красотите му. Прибра ръката си, долепи длани пред гърдите си.

 

- И тъй – заговори топло, доверително, - Божията любов, любовта, дадена ни от Бога, е средството, с което можем да постигнем смисъла на живота си, а хората са средата, полето, попрището, където осмисляме живота си. А ето и моя отговор. Да бях на ваше място, смисълът на живота за мен би се съсредоточил в усилията ми да се слея с Бога. Да се превърна в любов и да се слея с любовта на Бога. И повярвайте ми, нито вашите седем мечти, нито мечтите на останалите шест-седем милиарда човеци няма да преминат. Истина ви казвам, те ще са се осъществили всичките до една, преди всеки един от вас да се слее с Бога. Понеже вашите най-висши мечти и най-чисти представи за смислен живот са само спирки по пътя на вашата любов към сливането с Божията вездесъща любов.

 

Учителят замълча и учениците решиха, че е свършил. Не знаеха обаче нито как да осмислят току-що чутото от него, нито какво да правят със себе си.

 

- Ала какво да правя със себе си – продължи той тихо-тихо със сключени длани пред себе си – по този благословен път, докато полагам свещените усилия да се слея с Бога на сърцето си? Нищо сложно не бива да вършите. Само се озърнете и се вгледайте внимателно в братята си. И ще прогледнете, че Бог е във всеки един от тях. И ще прогледнете, че най-прекият път да се слееш с Господа Бога е да се слееш с братята си, служейки им с любов и без корист. Понеже и Бог, и всички вие, и всичките ви събратя сте едно.

 

Сега като че бе свършил.

 

Хубавкото момиче кой знае защо тихо хлипаше, без изобщо да се крие. Плачеше обаче без сълзи. Момчето, на което му се искаше да си поживее и да се порадва на земните удоволствия, се бе загледало навън през прозореца. В печалните му очи се четеше разочарование и някаква дълбока, болезнена покруса.

 

Христо Христов отиде при него, положи ласкаво ръка на рамото му и оттам пак заговори:

- Аз ще помогна на всички ви да намерите смисъл в живота си. Няма добри и лоши мечти, щом човек възнамерява да не вреди на братята си и да работи. Има различни мечти и аз ще ви помогна да ги осъществите, каквито и да са те, стига да не вредите на другите и да се трудите според силите си на общата нива. Ако пък изберете по-висшия и затова много по-трудния път – пътя на служенето, ако в светлина и радост изберете да служите на братята си, служейки по този начин на Бога, тогава разчитайте на мен за всичко, уповавайте се на мен за всичко, вярвайте в мен за всичко и скоро ще се срещнем в моето царство. Истина ви казвам, така ще бъде.

Сега наистина бе свършил.

 

В малката зала цареше пълна, абсолютна, вселенска тишина.

 

Господ Бог Христос погледна часовника си и рече:

 

- След шест секунди ще бие звънецът. Починете си и след петнадесет минути ще продължим.

 

Звънецът зазвъня, той им се усмихна и бързо излезе от аудиторията.

 

***

 

Само Господ знаеше колко души се бяха събрали в тясната зала. Не бяха по-малко от стотина, а вътре имаше не повече от трийсет стола. За петнадесетте минути на междучасието мълвата за странния заместник на титулярния асистент бе обиколила всички етажи на това крило на старата сграда. Едновременно начаса бяха заработили мобилните телефони, по които трескаво бе препредадено на приятели и познати от останалите факултети, разположени в другите части на университета, че въпросният, изникнал сякаш изпод земята философ, бил заявил, че ако служат на събратята си, могат да разчитат на него за всичко, да се уповават на него за всичко, да му вярват за всичко – и тогава скоро ще се срещнат в неговото царство. Това първо. Второ, бил наговорил куп още страхотни неща – шепнеха обезумели момичета в модерните си джиесеми и бързаха, бързаха, понеже междучасието изтичаше, - но най-важното, най-подлудяващото в целия купон било, че той бил красив като бог, наистина, не се будалкаме, ония от философския се кълнат и се кръстят, че бил фантастично красив, все едно Христос е слязъл на земята...

 

Разбира се, мнозина проявиха любопитство, мнозина нямаха важни лекции или упражнения, мнозина имаха важни часове, но предпочетоха да се забавляват, вместо да учат, мнозина бяха без работа и без задължения... След десет минути в коридора пред тясната аудитория се беше образувало вавилонско стълпотворение, чиито коментари само го увеличаваха откъм бройка и шум, привличайки вниманието и на неколцина преподаватели. Когато би звънецът за поредния час, най-малко осемдесет момичета и двайсетина момчета се бяха натъпкали вътре и чакаха мистериозния Христо Христов, като му бяха оставили малко местенце пред дъската.

 

Той дойде с втория звънец, пропусна пред себе си най-нетърпеливите и жадните за сензации момичета, които нервничеха от любопитство навън, затвори вратата, огледа пренаселената аудитория без никаква изненада, кимна им с разбиране и отиде най-отпред. Не, нищичко не бяха преувеличили трите момичета от философския факултет – действително бе красив като бог, като Бога.

 

Той все така мълчеше, вглеждайки се в тях, мислеше нещо, преценяваше и съобразяваше нещо, което не би могло да е достъпно за младежите наоколо му.

 

- Колко се променихте напоследък – проговори тихо.

 

Младите хора мълчаха и чакаха.

 

- Още се колебае – рече той високо в тишината. – Скоро обаче ще е тук. Ваши учители са чули за какво сте разговаряли отвън, докладвали са му. След малко ще реши, че е по-добре все пак да види с очите си.

- Кой, кой? – разнесе се отвсякъде.

- Един от заместниците на декана ви. Имам пред вид философите измежду вас.

 

Зашумяха още по-високо.

 

- Мили мои, запазете тишина! – вдигна той изящната си ръка. – От кои други факултети сте ме удостоили?

 

Сред смях и подвиквания се разбра, че е пълно с прависти, педагози, филолози, географи...

 

- Е, благодаря ви. По-тихо, моля! – Утихнаха. – Сами съобразявате, че няма как да проведем нормално занятие. – Погледна бегло часовника си. – Току-що реши – съобщи им. – Сега ще проведе кратък личен разговор по джиесема си. Веднага след това ще изпрати важен есемес от три думи. – Съвсем се умириха: гласът му меко звънтеше в тясната заличка. – Ще прескочи до тоалетната и ще си измие ръцете само с вода. Страшно ще се ядоса, защото там пак нямате сапун. Разполагаме с по-малко от пет минути.

 

Сто чифта млади очи бяха втренчени в неговите.

 

- И какво, като дойде? – обади се наперено момче.

- Сами ще видите след малко по-малко от пет минути – отвърна Господ Бог. – А сега, ако не възразявате, да оползотворим времето си така: аз ще ви задам един-единствен въпрос, а вие ще ми отговорите колективно, искрено и кратко.

 

Изчака съгласието им.

 

- Всички знаете поговорката „каквото повикало, това се обадило”. Има я на стотици човешки езици в хиляди човешки варианти. В буквалния смисъл на вашия тукашен вариант се градят отношенията помежду ни. Както ме повикате, така ще се обадя, така ще постъпя. Както пожелаете, така ще сторя.

 

И им се усмихна с божествената си искряща усмивка.

 

- В рамките на моя ресор, разбира се, в рамките на доброто и любовта – добави.

 

Усмивката пламтеше.

 

- Въпросът ми е следният. Смятате ли, че сте готови да ме посрещнете? Как мислите, готово ли е човечеството като цяло да ме посрещне заедно с моите ученици и ваши Учители, за да установим Божието Царство на многострадалната ви земя? Според вас призивът на човечеството към мен силен ли е? Това ли е преобладаващото му желание? Това ли е първостепенното му копнение – създаването на царство на любовта и справедливостта? Накратко – как преценявате вашия повик, та да бъде моят отклик адекватен?

 

Студентите бяха започнали да се споглеждат още докато ги питаше, а сега зашушукаха, забърбориха шепнешком, озъртаха се, ръкомахаха като в някаква полуняма пантомима.

 

- Остават ни минута и половина – обади се ясно Христос.

 

Дочуваха се вече тихи реплики, откъслечни думи, но никой не проговори гласно.

 

- Разбирам ви – заяви високо Господ Бог. – Да ви кажа тогава как отсъждаме ние горе. Ще трябва още да ви почакаме – така отсъждаме. Ще трябва повикът ви към нас да стане по-многогласов, по-силен и по-чист в силата си, за да задействате нашия отклик. И обратното, ако се каже, пак ще е вярно: вашият отклик на небесната ни любов, вашият отзив на Христовата ми любов следва да стане по-масов, по-мощен, но и по-фин, за да задвижите ответните действия. Прочее, дерзайте, чеда мои, вършете добрини всеки каквото го бива и доколкото може. Мир вам.

 

В притихналата аудитория нахлу напорист около четиридесетгодишен мъж, мигом се ориентира, както той си въобразяваше, в обстановката и гневно извика още от вратата:

 

- Какво става тук?

- Учим се един друг – отвърна откъм дъската младият мъж.

- Кой сте вие? – кресна заместник-деканът и приближи плътно до непознатия му учител.

- Учителят.

 

На другия му бяха нужни няколко секунди, за да преглътне съвършено непонятния му отговор.

 

- Вън! – разкрещя се внезапно към студентите. – Всички да заминават по часовете си! Хайде! Да остане само групата, която има занятие тук! Ще ме изчакате тук, никъде няма да мърдате! А с вас ще си поговорим в кабинета ми! – извърна се пак към Учителя. – Какво си въобразявате! Как си позволявате! Лично аз ще се заема...

 

Изведнъж гласът му секна, нещо отвътре сякаш го бе сграбчило за гърлото и не му даваше да продължи. Остана така с отворена уста и гневно проблясващи очи, задъхан, безпомощен.

 

Нито един студент не бе напуснал аудиторията. Всички до един следяха двамата възрастни в очакване на развръзката.

 

- Нищо от тая суета няма да ви се зачете в грядущия ден – каза им високо Христос. – Нито от тая, нито от никоя суета. Единственото, което важи пред небето и за небето, е служенето на ближния. Останалото е съблазън и пустотворчество. Мир на вашите домове.

 

Студентите не помръдваха.

 

- Елате да поговорим в кабинета ви – рече Господ на човека, хвана го ласкаво подръка да го подкрепи и го поведе през смълчаното множество към въпросния кабинет.

 

 

*****