Издателство: Изток-Запад

първо издание, 2009 г.

меки корици, 532 стр.

 

 

Романът си има и подзаглавие, което звучи така: „167-те часа на съвършено необичайното, извън всякакъв небесен график, неподвластно на какъвто и да е кармичен дълг и поради това напълно доброволно въплъщение на един бивш български поет и революционер”. Стъпка по стъпка, ден след ден, „Визитацията” наистина проследява едно чудо, една магия, едно сякаш немислимо, невъзможно посещение на скъп гост от небесата – националната ни светиня Христо Ботев. Абсурд? Лудост? Ала кое е по-голям абсурд: Ботевото слизане при нас или онова, което той вижда наяве в отечеството си? И кое е лудост: вълшебството на мнимата му кратка визитация или живата реалност на болното ни общество, където ето вече 130 години „свестните у нас считат за луди” и те все още не могат да заемат полагаемите им се места.

 

 

ОТКЪС

 

Посвещавам тази книга на Христо Ботйов Петков – едно от няколкото български чудеса, непризнато, разбира се, докрай и неприпознато като цяло и докрай в собствената си родина нито от съвременниците, нито от потомците.

 

Вероятно мнозина от читателите ще повярват с чисто сърце на искреното ми слово. Блажени вярващите! Посвещавам тази книга и на тях.

 

Вероятно мнозина от читателите дълбоко ще се усъмнят в достоверността на правдивия ми разказ. Ех, неверници! Посвещавам тази книга и на тях.

 

Така да е. Нека вярата и съмнението и занапред вървят ръка за ръка. А Господ ще съди къде е истината. Както е нине, както е било присно и както ще бъде вовеки.

 

 

 

Христо Ботйов Петков оглеждаше центъра на София, столицата на Република България. От няколко минути отново бе земен човек. Харесваше му да е земен човек. Не бе очаквал, но наистина му харесваше. Харесваше му и центърът на големия град, като изключим мръсотията, шума, израза върху лицата на повечето от хората и еманациите, които почти всички излъчваха. Еманациите не му пречеха, само малко го потискаха, но някак отдалечено, като насън. За броените минути, докато наблюдаваше кръстовището на площад “Света Неделя”, бивш площад “Ленин”, бе свикнал с тялото си. И него харесваше. Харесваше му радостното усещане, че вече е свикнал с тялото си. Толкова бързо! Все едно никога не беше излизал от човешко тяло! Невероятно! Чувстваше се бодър, млад, уверен. Дори еманациите, изригвани от потомците на бившите му съотечественици, не му причиняваха болка. Чувстваше се силен. Очите му бяха зорки, слухът му – въпреки грохота на автомобилите и дрънченето на трамваите – улавяше не само човешкия говор, а дори и птичия брътвеж в клоните на брезите около храма.

 

Знаеше къде е. Точно къде е.

 

След като на изпроводяк бе прегърнал за последен път Дякона и бе целунал почтително ръка на своя благословен Ангел-хранител, Учителя си, беше преминал през нещо тъмно и дълго, от което пазеше смътен спомен, после не помнеше нищо, ако изобщо бе имало после. И от четири-пет минути стоеше на кръстовището.  

Учудваше се. По-скоро дори бе изумен, че само за секунди се бе сраснал с този живот, с човешкия живот от първите години на третото хилядолетие след светлозарното земно въплъщение на Учителя на Любовта. Всичко се бе променило, а той го приемаше без притеснения. Живот като живот. Не, нищо не го притесняваше, що се отнася до самото възприемане на живота.

 

Бе пропуснал вече няколко зелени светофара.

 

Знаеше какво е зелен и червен светофар. Знаеше кой е площадът, веднага го бе разпознал. Специално за този площад знаеше много неща. Знаеше какво се бе случило с храма зад гърба му преди осемдесетина земни години. Знаеше откога и защо по-късно площадът се бе казвал “Ленин”; сякаш онези незрели души, които бяха замислили и извършили безсмисленото братоубийство, бяха избрали - заедно с верните си следовници - най-подходящото име за кървавия си площад. Знаеше и точно кога бе преименуван на “Света Неделя” след падането на Берлинската стена. Знаеше и за Берлинската стена. Знаеше и как се казва певецът, който бе изпял онази боговдъхновена песен за стената пред ликуващото милионно множество. Роджър Уотърс се казваше. Роджър Уотърс имаше и други боговдъхновени песни, за които Ботев знаеше.

 

Както му бе отмерено и отсъдено, помнеше всичко, каквото му трябваше: кой е, къде е, за какво е дошъл, кой му е разрешил да дойде. Не се страхуваше от бъдещето. Не знаеше какво ще се случи оттук нататък, нямаше идея какво го чака през тези седем земни дни, но се надяваше, че ще се ориентира в сложния живот на 21-вия земен век след Учителя на Любовта. Чувстваше се добре. Само му бе доста непривично все още. И малко все още мъчно за небесните приятели. Тъгуваше малко и за светлината, покоя и радостта, в които често блаженстваше горе. Помнеше и тях.

 

Ала се чувстваше добре и тук, долу. Наистина се чувстваше добре. Невероятно колко добре се чувстваше вече! Бе готов да пресече кръстовището. Отпускаше се, отпускаше се, отпускаше се все повече. Птиците весело шумяха в листака, а той чакаше някакъв знак накъде да поеме.

Тогава забеляза двете деца отсреща. Бяха се вторачили в него със зяпнали усти, дишаха плитко, възбудено пристъпяха на място с крачета, сякаш всеки момент щяха да се втурнат напред. Приличаха си почти като сестри, но не бяха сестри. И двете искаха да минат за тийнейджърки, но още им беше рано. И двете носеха къси полички и къси фланелки, под които надничаха пъпчетата им, на вратлетата им висяха почти еднакви джиесеми, даже устичките им бяха зяпнали по един и същ начин. И двете бяха хубавички по своему. Загрозяваше ги единствено неистовото им, ала все още неосъществимо желание да изглеждат по-големи.

 

- Леле! Ама наистина ма! – произнесе високо едното момиче и пак сръчка приятелката си.

 

Христо Ботев не го чу какво каза.

 

- Снимката миналата година в учебника! – сочеше го с пръст другото момиче.

- Само на тоя дето му е по-дълга брадата.

- По-дълга е друг път! Като близнаци са!

 

Ботев не ги чуваше, но се досещаше за кого си говорят.

 

В часа пик площадът бе претъпкан, юлската жега сякаш изсмукваше усмивките от лицата на хората, слънцето припичаше безмилостно.

 

- Досущ като Левски!

- Какъв Левски ма! Ботев ма!

- Ботев де!

 

Децата продължаваха да го зяпат втренчено, а мъничкото пръстче все така сочеше право към него.

 

Христо Ботйов Петков внезапно осъзна две напълно несвързани едно с друго неща: досега изобщо не бе погледнал как е облечен; нямаше представа колко е часът, макар, странно, да знаеше, че в момента действа лятно часово време. Погледна лявата си ръка: притежаваше поочукан, но работещ стар часовник. Часът бе пет и половина по лятното часово време.

 

“Как няма да е жега” – помисли си простичко.

 

Бе облечен също простичко с тънка риза, дънки и леки летни обувки.

 

За пореден път светна зелено. Ботев тръгна да пресича. Докато се разминаваха с него точно върху трамвайната линия, двете момиченца се побутнаха с лакти и заговорнически се спогледаха, а той едва не прихна. Вече бе забелязал обаче, че и други хора се взират втренчено в лицето му, някои дори забавяха крачка. Зяпаха го и откъм спирката на градския транспорт, и от отворените странични стъкла на спрелите коли.

 

Ботев побърза да се смеси с тълпата, пресече почти тичешком още веднъж наляво и пое към близкото министерство на културата. Щеше да го подмине с вперен далече напред взор, без изобщо да разбере, че едва ли не е вдъхвал атмосферата на министерството, което управляваше културата на бившето му отечество, ако почти не беше се спънал в просяка, легнал направо на тротоара с подгъната под главата ръка. Ботев се огледа трескаво. Просякът се гушеше край плитка шахта с всякакви боклуци точно пред тъмните витрини на бившата банка досами новата заложна къща и новото чейнджбюро до нея, залепени до министерството на българската култура. Сякаш на нищия не само зиме, но и лете му бе по-топло и по-уютно, усещайки вкусния дъх на парите на метър-два зад гърба си. А отскоро вероятно усещаше и още по-вкусния дъх на Консултативния център по приемането на България в Европейския съюз, който център бе заел салоните на бившата банка. Впрочем той си знаеше какво усеща. Беше доста възрастен просяк, направо старец, с рядка мазна брада и старовремски очила, залепени от едната страна с лейкопласт. Дрехите му бяха мръсни от въргалянето по земята, но някак прилични. Носеше дори сако в жегата. Сигурно носеше всичко, което притежаваше. Бог знае защо на Ботев му хрумна, че старецът прилича на пенсиониран професор по естествена история. Или може би на професор по хуманитарна история. Нищо чудно и да бе пенсиониран професор по теология, ако се съди по иконичката до главата му. Не, не, иконичката с образите на Светата Майка и Учителя на Любовта като земно дете, подпряна внимателно върху ръба на капака от кутия за обувки, по-вероятно служеше да предизвиква милозливост у потенциалните давачи на милостиня. Около бившата банка и новото чейнджбюро със заложната къща в центъра на столицата София би могло да се допусне, че се навъртат мнозина потенциални милозливци.

 

В бившия капак на бившата кутия за обувки се търкаляха няколко монети, повечето дребни. Като малки жълто-бели цветенца, разхвърлени в нещо като миниатюрна градинка пред Божията Майка с Младенеца си.

 

Ботев припряно бръкна в задния джоб на дънките, понечи дори да протегне длан към просяка, но ръката му остана в джоба. Не напипа никакви пари, само висящи отвън очила. Бръкна бързо в другия си заден джоб, ала извади оттам малка фина книжка. Хвърли й бегъл поглед, пребърка предните джобове, но вече се бе досетил, че няма да намери никакви пари. Сконфузи се. Извини се. Гласът му звучеше тихо, но ясно.

 

Просякът отдавна го наблюдаваше откъм земята. Очите зад очилата бяха големи, гурелясали, мътни, едва-едва заинтригувани.

 

- Ама си му одрал кожата, братле – проговори шепнешком.

 

Ботев трепна.

 

- Хич не се учудвам, че нямаш нито стотинка – добави нищият старец.

 

Все така се взираше в Ботев, почти без да мига, сетне нещо в погледа му се поизбистри, очите му се напрегнаха за кратко и щастливо засияха.

 

- Божичко! – продума и едва чуто въздъхна. Въздъхна досущ както наскоро бе въздъхнал Васил Иванов Кунчев – Дякона в съвсем други Божи измерения, ала почти по същия повод.

 

Ботев проумя, че ще го разпознават лесно, и полека извади очилата от задния си джоб. Оказаха се модерни черни очила, каквито носеха мнозина от хората наоколо. Вдигна взор, огледа се в тъмните огледални витрини, чиито рамки бяха монтирани направо на земята. Малко го досмеша, макар да не осъзнаваше на какъв прилича и защо му е смешно; ако можеше някак да се види с очите на съвременник, щеше лесно да осъзнае, че в цял ръст донякъде прилича на англо-американски поппевец от края на 20-ия век след Учителя на Любовта, а в нозете на англо-американския поппевец лежи пенсионираният професор по история с блесналите за малко очи, сякаш припознал в стърчащия над него попидол своя нов гуру.

 

Ботев усети, че все още стиска в ръка малкото, красиво и луксозно оформено томче, сведе поглед. Томчето бе сръчно изпипано от неизвестен майстор. На малката твърда коричка, облечена в мек нежен плат, видя единствено името си. Отвори книжлето с нарастващо любопитство. Оказа се собствената му биография като български поет и революционер от далечния 19-и земен век, написана от предания Захари Стоянов. Хартията бе много, много тънка, буквите – доста ситни. Разгърна томчето над просяка, който не откъсваше поглед от очите му: на титулната страница пишеше, че изданието е от поредицата “Светини” на издателство “Възраждане” към българската секция на “Райска задруга”. Ботев се усмихна щастливо и прибра подаръка си обратно в задния джоб. Бръкна в предния, извади носната кърпа, която бе напипал одеве. Кърпата бе бяла, чиста, огромна и много стара. Личеше си, че е шита преди повече от сто години. Наведе се, свали очилата на стареца и грижливо ги избърса.

- Сбогом – сложи му ги обратно на носа. Нищият не помръдна ръцете си. – Дал Бог, пак ще се видим.

 

Говореше чудесно съвременния български език. Говореше звучно, меко, топло.

 

- Дал Бог - рече просякът. – И те е благословил, да знаеш.

 

Кимна и затвори очи пак да подремне.

 

Ботев подмина министерството на културата. Така и не разбра какви важни консултативни, финансови и културни институции бе отминал. Неволно забави крачка, все така замислено продължавайки надолу към площад “Възраждане”, който носеше същото име като небесното издателство, публикувало биографията му, увековечена от милия и толкова пристрастен Захари. Този път обаче Ботев не знаеше как се казва площадът на двеста-триста метра отпред. Внимателно следеше дали някой не го заглежда, но външният му вид вече не правеше никакво впечатление на никого. “Само едни тъмни очила” – помисли си той с облекчение. Беше толкова просто и същевременно някак глупаво, обидно глупаво да губиш физическата си идентификация заради някакви си черни очила, които светът произвеждаше с хиляди и хиляди на ден. Почти забрави за очилата след секунди. Друго следеше, и то много по-внимателно от това дали ще го разпознаят: следеше себе си. Притесняваше се вече, дори спря, за да провери. Десетки хора бързаха по многолюдния булевард покрай него, в момента колоните автомобили едва се влачеха, недисциплинирани пешеходци ловко използваха възможността и пресичаха както намерят за добре. Втренчено се взираше във всяко лице, вглъбено изучаваше всяко изражение, като се мъчеше никой да не забележи, че щръкналият до стената тип с тъмни очила откровено го зяпа. Отдъхна си. Не, не можеше да чете мисли. И одеве нямаше никаква представа какво точно се въртеше в неукрепналите мозъчета на двете момиченца. Бе нормален земен човек, който четеше само по израза на очите, по жестовете, по мимиките, по другите разни неща, които бяха очевидни. Поне за него. Нямаше идея и какво чувстват хората, като изключим явните – поне за него - признаци на раздразнение, суета, тревога, притеснение, радост.

Ботев пое пак надолу. Бе се поуспокоил вече. Не, не искаше да се различава от пъстрото множество около себе си. Не му бяха необходими свръхсетивни способности за възприемане. И нормалните му стигаха.

 

Видя пешеходната пътека на пресечката с улица “Братя Миладинови”[1] и прекоси булеварда. Чудеше се дали да не продължи по него към площад “Възраждане”, когато забеляза бюста на братята Миладинови на ъгъла. Стана му приятно, че е попаднал на улицата с тяхното име. Братята върху бюста малко приличаха на себе си такива, каквито бяха живели по тези земи, докато вършеха светлата си книжовна мисия. Още по-малко пък приличаха на истинския си лик горе. Ботев добре ги познаваше от многобройните си беседи и с двамата в небесните селения. Ала колкото и да не приличаха на себе си, беше му хубаво да ги вижда пред очите си, макар и да бяха от камък. Изпита мимолетното усещане, че си е у дома, но то бързо отлетя, преди истински да му се наслади.

 

Избра да тръгне надолу по улицата, наречена на чистите и светли братя просветители, но тя бе по-мръсна дори от булеварда, по който бе вървял преди малко. Навсякъде по земята се въргаляха боклуци, спечени буци пръст, угарки. От повредените, разкривени, очукани, при това всички до един със зейнали отворени капаци контейнери за смет се носеше отвратителна воня. Къщите бяха порутени, стари, с оголена мазилка, а в пустия двор на училището вляво не играеше нито едно дете.

След минута Ботев стигна до друг, още по-оживен булевард. Колоните автомобили не помръдваха и в двете посоки и почти бяха задръстили в три плътни реда цялото пространство от неколкостотинте метра между светофарите. Разделителната ограда между двете платна на огромния булевард кой знае защо свършваше приблизително на половината разстояние между кръстовищата, сякаш на работниците им бе дотегнало да я слагат и си бяха отишли. От мястото, където бе забит последният панел, вместо ограда продължаваше тясна половинметрова ивица спечена отъпкана земя, обрамчена от ниски циментови бордюри. Едната колона се люшна напред и доста от пешеходците, които пресичаха в нарушение на всякакви правила за улично движение, се качиха върху ивицата, пазейки равновесие, докато дебнеха кога върволицата автомобили отново ще застине на място.

 

Липсваха каквито и да е пешеходни пътеки.

 

Край Ботев мина забързано момче.

 

- Кой ден е днес? – подхвърли импулсивно зад гърба на детето.

 

Сам се учуди на спонтанната си реакция.

 

Момчето му каза датата, без да спира.

 

- Кой ден от седмицата?

- Понеделник.

 

Хлапакът бе заковал на място и внимателно го оглеждаше с полуизвърната глава. Имаше много хубави очи, сини и някак вълнуващо одухотворени под фино извитите гъсти вежди.

 

Ботев му кимна, усмихна му се и внезапно реши, че ще му трябва и някаква шапка. Провря се полека между колите, почти прескочи тясната ивица в средата, ловко се промъкна през срещуположната колона автомобили и сякаш от само себе си свърна вдясно. След секунди забеляза, че се връща към самия център на София. Срещу него се извисяваше грамадата на бившия партиен дом на бившата комунистическа партия, но вместо огромната петолъчка сега върху пилона се вееше националното знаме на Република България.

Христо Ботев чудесно знаеше, че петолъчката я няма вече петнайсетина години.

 

Почти притича до следващата пресечка, зави вляво покрай новия офис на западна банка и понечи да поеме бързо надолу, ама се позабави. С изумление видя на тротоара пред ъгловата витрина на банката метална решетка, под която бе пълно с боклуци – фасове, касови бележки, всякакви мръсотии. След два-три метра пред самия официален вход на новия роден филиал на западната банка под втората решетка пак бе пълно с фасове и мръсотии. Веднага следваше трета метална решетка, задръстена и тя с боклуци. А малко по-надолу пред служебния вход на банката се мъдреше изпочупена, сякаш току-що използвана пластмасова кофа с остри зъберчета по горния ръб и без дръжка и - още по-невероятно на фона на претенциозния мрамор, на алуминия, на стъклото – празна, сякаш току-що употребена трилитрова бутилка от олио. Само няколко метра деляха двата входа - парадния и служебния, където Ботев прочете, че улицата се казва „Цар Самуил”. „И Самуил би ослепял като войниците си, ако му се случеше да види каква кочина е улицата, носеща името му” – помисли си Христо Ботйов Петков.

 

Предстоеше му обаче още да се изумява от малката уличка на европейска София.

 

До служебния вход на банката с мръсната кофа и мазната бутилка бе залепена препълнена с боклуци необитаема съборетина с полуизгорял рухнал покрив и закована с летви входна врата. По-нататък следваха скрит зад прашни зарешетени витрини занемарен магазин за тапети и настилки с вид на старовремски склад, модерен бутик за мъжка мода, модерен бутик за дамско бельо, модерен булчински магазин, а до него – изключителна комбинация! – модерен магазин за оръжие. Точно пред входовете и лъскавите витрини на някои от луксозните магазини зееха задръстени с отвратителни боклуци малки шахти, водещи към подземията: същите малки шахти като шахтичката, която заедно с просяка оформяше и луксозните тъмни витрини на Консултативния център по приемането на България в Европейския съюз. Накратко - и тази уличка бе изключително мръсна. Дори беше по-мръсна от улицата на братята Миладинови, понеже явно бе любимо място за изхождане и на домашните любимци, и на бездомните им събратя.

 

“А аз си мислех, че отгоре се вижда почти всичко” – рече си Ботев, оглеждайки се внимателно. Заобиколи откъм павираното платно задръстилата тротоара кола, пак се качи горе. “Оказва се, че се виждат само най-едрите от най-едрите неща. Или все пак се хващат и подробностите. Да, да, разбира се, наблюдавах и много подробности. Но специално на мен нарочно не са ми показали такива подробности. Преценили са, че мръсотията, отчайващата мръсотия, в която тези хора са решили, че е възможно да живеят, е „дребна” подробност, с която е по-добре да не ме занимават. Блажените в залата за пряко наблюдение горе не са искали да ме разколебаят в решението ми.” Вдигна леко рамене, прекрачи поредната размазана вече от някого купчинка изпражнения. “И това е центърът! Центърът на най-големия им град.”

 

Стигна бързо кръчмата малко преди ъгъла с улица “Пиротска”. Почти не бе вдигнал глава от земята.

 

Точно тогава в съзнанието му бавно изплува леденостуден като ужаса, мазнохлъзгав като ужаса, неотвратимо смазващ като ужаса кратък въпрос.

“Какво търся тук?”

 

Озърна се. През стъклото и полуотворената врата видя, че в тясното мъничко кръчменце седят трима души. Разговаряха. Точно отсреща вонеше поредният препълнен боклукчийски контейнер, чиито колелца не се виждаха, понеже бяха затрупани от разхвърлените покрай него чували и всякакви други неопаковани отпадъци. Зад контейнера стърчеше около стогодишна съборетина, в която едва ли живееше някой. Счупените прозорци зееха, външни тесни стълби водеха към задръстената с боклуци верандичка на втория етаж, където доръждясваше празна от кой знае кога клетка за домашни птички. Старината обаче си имаше дворче. Именно достъпът до този безценен вътрешен двор бе преграден от широки двойни метални порти, върху лявата половина на които се мъдреше огромен надпис от изрязани червени букви: “Не паркирай. Пукам гуми!” Пукачът на гуми си бе играл доста сръчно със заплашителната полузаповед-полупредупреждение: нито една буква не бе разлепена, нито една не стоеше накриво, всичко бе направено професионално и сериозно. Буквите от самозалепващо се фолио бяха рязани от машина – Ботев забеляза това веднага като опитен бивш печатар, - и то рязани много внимателно, тъй като всичките им линии, а дори и правите им ъгли бяха безупречни. Човекът вероятно беше не само добър и сериозен професионалист, но и явно държеше на думата си: пред портите му нямаше спряла кола и той спокойно можеше да влиза и излиза от владенията си, без никой и нищо да му пречи.

 

Като се изключи боклукът, но в този град очевидно боклукът не пречеше на никого.

 

Под надписа очевидно с цел да се съхрани и прослави родната стилистика на пукането някой бе написал на ръка с черен флумастер: “Ще ти спукам гъза.” На пукача на гуми обаче очевидно не му пукаше от заканите на пукача на задници, понеже не си бе направил труда поне да задраска заканата. А и червените грамадни букви отгоре така властно царуваха над улицата, че малкото заядливо надписче отдолу почти не се забелязваше.

 

Ботев отказа дори да помисли върху отговора на въпроса, който го изпълни с хладен ужас одеве, макар и за съвсем кратко. Реши да влезе в кръчмицата, да поеме дъх, да се окопити. Щеше и да гледа през прозореца какво ще се случи, ако някой смелчага все пак се реши да паркира отсреща.

 

Изобщо не му мина през ума, че няма как да консумира каквото и да било, понеже е без пуснат грош.

 

Разговорът между двамата мъже и кръчмарката, бе позамрял, когато той пристъпи вътре и тихо поздрави.

 

- Остави широко отворено да се издими! – отвърна високо жената.

Ботев послушно изпълни нареждането, приседна в ъгъла и си поръча наливна бира, която моментално му бе наточена.

 

Зазяпа се полуизвърнат през стъклото, ала предпазната мярка беше напълно излишна. Никой не го погледна повече, така че той спокойно се зае да изучава хората вътре. Кръчменцето му се стори малко тъмно през черните очила, но виждаше всичко добре. Кръчмарката бе най-обикновена кръчмарка. Лицето й бе хубавичко, ала повехнало и уморено от глупостите и дивотиите, които бе принудена всекидневно да слуша, докато си вади хляба. Умората от глупостите и дивотиите ярко бе изписана на лицето й за всеки, който можеше да чете умората по човешките лица. Срещу нея, тоест срещу тезгяха, седеше невероятен субект с неподлежащо на описание кожено яке с безброй джобове и джобчета. Бе обут в кожени ботуши – насред лято!, - в които бяха втъкнати тесните му специални панталони пак с много и всякакви джобове. Мъжът бе още сравнително млад, с дълга коса, върху брадатата всезнаеща полупияна физиономия сияеха весели надменни очи. Пиеше ракия без мезе. С гръб към самодоволния веселяк седеше вече пиян работяга с тъп поглед, който бавно ръфаше краищник мек ръчен хляб. На празната дървена маса пред него липсваше дори солница.

 

Пръв наруши моментното мълчание нахаканият мъж с якето. Гласът му бе вече дрезгав от ракията, а и прозвуча с оня малко дразнещ фалцет, който често простъргва, когато непременно държим да се забележи, че сме умни, важни и някак необикновени.

 

Христо Ботев не се дразнеше от фалцета му. Беше извънредно любознателен да узнае на живо какво си говорят хората в тази страна.

 

- Хлябът е световната трудова мярка - произнесе назидателно умникът, гледайки гърба на работягата. Гърбът леко потрепваше, докато работягата предъвкваше световната трудова мярка.

 

Брадатият тарикат застина за миг, сякаш преосмисляше какво е казал, остана доволен от поредната си сентенция и широко се ухили като щастливо дете. После хлъцна. Ни най-малко не го смущаваше, че говори на гърба на работягата.

 

Кръчмарката не реагира. Ботев дори не беше сигурен, че тя слуша.

 

- А-а-а – отвърна работягата с пълна уста и продължи да си дъвче, все така гърбом към кожения мъж зад себе си.

 

Пийналият веселяк явно не бе удовлетворен от отговора. Явно пак не проумяваха дълбоката му мъдрост. Стана от стола си, но веднага се олюля, размисли и пак седна. Чувстваше се задължен да обясни по-ясно на пролетария с гръб пред себе си що е световната трудова мярка, но прецени, че ще го стори по-добре седнал. Пое дъх и рече:

 

- Или както се казва по света - той е мярката за човешкия труд.

 

Този път прозвуча не толкова назидателно, колкото отегчено. Помълча и добави с малко приглушен фалцет:

 

- Хлябът де.

 

Работягата на свой ред се почувства задължен да покаже на интелигента зад гърба си, че е схванал.

 

- Мамицата им! – изсумтя. - Докъде ни докараха!… – изсумтя още по-тежко.

 

Сякаш зарадвал се на гласа си, изпсува още веднъж, но този път отвратително вулгарно, след което спокойно дояде краищника си.

 

Нахаканият бе видимо доволен, че най-после е разбран.

 

- Фактически… - опита се да продължи непринудения диалог, но някой надникна отвън и го прекъсна.

- Как да ида към сградата на правителството? – попита немлад вече мъж и заедно с гласа му в кръчмицата сякаш нахлу и следобедната лятна жега.

 

Ботев наблюдаваше с интерес изуменото лице на кръчмарката.

 

- Правителството? – повтори бавно тя.

- Да – кимна човекът. – Министерският съвет.

 

Жената попипа кичура над лявата си вежда, вдигна го малко нагоре.

 

- Ей зад ъгъла надясно – проговори и с две крачки излезе на прага да покаже. - Като стигнеш трамвая, зад линията е. Оттам няма и двеста метра. Когото и да попиташ, ще те насочи.

 

Мъжът поблагодари и забърза зад ъгъла надясно.

 

Ботев бе потресен. Всичко, което виждаше и чуваше в тази кръчма, всичко, което ставаше около него, целият този извънземен - или прекалено земен, мина му през ума, - сюжет се разиграваше на неколкостотин метра от министерския съвет на бившата му родина. Че къде другаде – запита се, - след като седеше в самия център на града?

 

И въпреки това някак не му се вярваше и тези тримата да са реални, и човекът, който търсеше правителството си, да е реален, и надписът отсреща пред очите му да е реален. Не беше сигурен вече дали самият той е реален. Тогава изведнъж му хрумна, че всичко е нагласено нарочно от АР-то му, за да го шокира още от първите му минути тук. Хрумването бе логично и някак го поуспокои. Да, всичко бе натъкмено от АР-то в някаква абсурдна последователност: и двете деца на кръстовището, които се ръчкаха, докато го зяпаха, и просякът с иконичката, и повсеместната мръсотия, и вонящите контейнери с боклуците, и червеният просташки надпис насреща, и вулгарната закана отдолу, и тези двама мъже тук – пийналият самонадеян умник и пияният посърнал работяга, и претръпналата за всичко кръчмарка, и мъжът, търсещ правителството си между боклукчийските кофи и кучешките изпражнения… Да, всичко бе нагласено абсурдно именно за да му изглежда абсурдно. Помисли си го и веднага ясно, мощно и с абсолютна сигурност осъзна, че тъкмо догадката му е абсурдна, а не уж нагласеният абсурд около него, в който абсурд се бе въплътил преди половин час. Никой никому не нагласяваше нищо, камо ли съдбата. Всеки сам си нагласяваше съдбата. Той самият си бе нагласил тези обстоятелства, които по-късно щяха да му помогнат да проумее каквото бе готов и за каквото бе израснал да проумее.

 

След миг осъзна и още нещо. Осъзна, по-скоро си спомни и какво търсеше тук.

 

- Искаш ли още бира? – обади се сухо кръчмарката.

 

Бе изпил халбата си, без да се усети.

 

- Моля – каза той.

 

Тя сръчно му наточи още една бира, тупна я пред него и го погледна право в тъмните очила.

 

- Мезе?

- Не, благодаря.

 

Жената се поколеба за миг, подпита:

 

- Чу ли го тоя?

- Човекът преди малко ли? – уточни Ботев.

- Правителството! – вдигна изразително ръце към тавана кръчмарката, сякаш призоваваше Господ за свидетел. – Сградата, моля ти се, на правителството! Три години вися тука, питали са ме за всички магазини в центъра, за пазара нататък, за чейнджбюра, за сексшопове, за каквото ти дойда на акъла, за луната са ме питали дали е на небето, ама къде е сградата на правителството!…

 

Не издържа, прихна сочно, обиграно.

 

Ботев си седеше, мълчеше, гледаше, слушаше.

 

- Провинция, сестро – намеси се охотно мъдрецът с кожените ботуши, многото джобове и назидателния тон. – Откъде да знае човечецът къде е сградата на правителството. Сигурно носи я някоя жалбица, я някое прошенийце…

 

Последната дума накара жената рязко да се извърне към него.

 

- Прошение, молба сиреч – поясни й поучително интелигентът. – Само дето няма да му го приемат – добави и пак се ухили. – Затворили са вече дюкяна.

- Мамицата им! – обобщи пролетарият. И завърши по навик с нова пошла псувня.

- Приличаш на Ботев – изтърси внезапно кръчмарката и се наведе ниско над масата, сякаш искаше да провери отблизо дали не е сбъркала. Проверката потвърди очевидното и тя пак се изправи. – Ако свалиш очилата, ще сте като от една майка раждани – заключи добродушно.

- Категорично! - потвърди начаса всезнайкото, но застиналата му в гримаса ухилена физиономия издаваше колко му е неприятно, че въпреки черните очила на Ботевия двойник жената първа е забелязала направо покъртителната му прилика с великия поет.

- Аз съм Ботев – продума меко Христо Ботев.

 

Тримата реагираха различно. Нафуканият досадник подсвирна просташки, застиналата му допреди миг в гримаса захилена физиономия се раздвижи, без да престава да се хили, очите заискриха с привичния си надменен блясък, а устата иронично изрецитира: “Жив е той, жив е!”[2] Работягата направи усилие да вдигне глава и да се вторачи, видя каквото успя да види и тихо процеди: “Мамицата му!” Кръчмарката пък само постави меката си длан върху Ботевото рамо, въздъхна някак майчински и се прибра зад тезгяха.

 

- Пий си бирата – рече му окуражително оттам.

 

Той отпи дълга глътка.

 

Тя забърса без нужда тезгяха с мократа гюдерия, пак го погледна.

 

- Не съм те виждала насам.

- Само минавам – отвърна Ботев.

- Пий си спокойно бирата – повтори жената и повече изобщо не въздъхна.

 

Следващият час мина невероятно бързо за Ботев. Наложи му се да седи сред доста хора; да отговори, макар и почти едносрично, на няколко любопитни въпроса; да изпие набързо още една бира, която леко го опияни, но поносимо, преди да му размине след минута; за първи път, откакто бе влязъл отново в тяло, посети тоалетна, която въпреки гнусливите му очаквания изненадващо се оказа прилична откъм надписи и сравнително поносимо чиста; да изпита чувството на неудобство, а може би дори и на срам, когато изведнъж се сети какво се бе случило пред просяка и проумя, че пие бира, която няма с какво да плати.

 

Странно, помогна му, без да го осъзнава, досадният многознайко. Когато кръчмицата се препълни с още пияндета, с кварталното постоянно присъствие, с приключили работния си ден отрудени мъже, дошли да изпият по едно-две питиета, натрапникът, който, разбира се, познаваше всички, не пропусна да им пошепне какво е казала откачалката за себе си. Мъжете, които не се отличаваха с особена деликатност, проявиха все пак известен такт (или пък бяха уморени), но така или иначе само подпитаха Ботева едно-друго, докато се взираха в него, в тъмните му очила, в челото, правия нос, в добре оформената му брада. О, да, приличаше на Христо Ботев, много приличаше, напомняше им нещо смътно и почти забравено вече, нещо чисто и далечно. Сантиментално. Детско. Затова и не се разсърдиха, когато нищо не се получи от опита им да подхванат приказка, в отговор на който опит клетникът смънкваше нещо кога смислено, кога безсмислено според тях и това мънкане хич не подхождаше на представата им за смелия, горд и гръмогласен Ботев, за чутовния войвода, за чийто живот бяха зубрили на времето по читанките и учебниците. Ех, да можеше откачалката поне малко от малко да го докара до истинския Ботев! Ала не можеше сиромахът, не можеше… Така че хич не се разсърдиха и когато лъсна наяве съвсем логичната му немотия, та се наложи да платят бирите на този изпаднал Ботев двойник, докато завалията смотолевяше някакви несвързани – пак според тях - извинения.

 

 

В интерес на истината и кръчмарката не бе поискала пари на смахнатия кротушко, преди мъжете великодушно да го почерпят.

Абсурдните обстоятелства продължаваха да се наслагват едно връз друго, мислеше си Христо Ботев. Странно, но не изглеждаше странно, че го черпят - въпреки извънредно приличния му външен вид, въпреки извънредно приличното му излъчване, въпреки извънредно приличното му поведение, които нямаше как да не бъдат забелязани и заради които някак не идеше, някак беше леко съмнително точно такъв човек да няма изобщо пари, камо ли пък работягите, пияниците и босяците да го черпят по кръчмите. Но го почерпиха, това е, почерпиха го, без да се съмняват и без да го подозират. И не изглеждаше странно за никого.

 

Включително за Ботев.

 

После бързо загубиха интерес към щурчото, който обичаше да пийва на вересия евтина наливна бира и твърдеше, че е Ботев. И защо да не се поизпъчи човечецът - настина много си му приличаше! Нямаше как обаче да не го загубят интереса: имаха какво да си споделят за техния си реален живот на модерни европейци, а и всезнайкото се пооклюма след поредната ракия, така че нямаше и кой да подхранва любопитството към самотника с разхлопаната дъска.

 

Ботев се надигна, благодари още веднъж на хората за почерпушката.

 

- Няма нищо, войводо! – тупна го на майтап по гърба мъжагата, който пиеше прав ракия пред тезгяха. – И пак се отбий, да не се забравяме!

 

И гръмко, весело, добродушно се засмя.

 

- Не можем да се забравим, всички сме едно – отвърна му ясно Ботев.

- А тъй, една чета сме ние! – тупна го пак мъжището, заливайки се в смях.

- Приключих вече с четите и революциите – рече му кротко Ботев.

- Я стига, я какъв комита си! - не миряса онзи и гаврътна ракията си. – Само развей знамето и веднага ти водя цяла чета! – И тупна чашата си на тезгяха.

- Впрочем… Защо не и чета… – съгласи си замислено Ботев. - И ние, и всички навсякъде сме една чета. Една-единствена. А войвода ни е Учителят на Любовта.

 

Мъжете, които ги чуха, спряха да гълчат и да се смеят, спогледаха се, после се втренчиха мълком в него, но смахнатият не добави нищо повече, усмихна им се кротко-кротко и се изниза навън.

 

Примесена с праха, бензиновите пари и мръсотията, предвечерната жега продължаваше да души града. Отсреща никой не бе рискувал да му спукат гумите или нещо друго. Камарата боклуци около контейнера се бе поизгърбила още малко. Миришеше гнило, тежко.

 

Ботев реше да се върне към големия булевард, откъдето бе дошъл. Минаваше седем часа, движението на колите бе доста намаляло и пешеходците лесно пресичаха през разделителната ивица с липсващата ограда. Той постоя пред клона на немската банка (кофата и шишето от олио стърчаха в ъгъла до вратата), полюбува се на модерните коли, които профучаваха покрай него, за да забият спирачки пред светещите червено светофари. Наблюдаваше и се удивяваше. Горе над светофарите работеха часовници, които отмерваха оставащите до смяната на светлините секунди: 42, 41, 40, 39... Въпреки това колите не намаляваха скоростта, а препускаха сякаш още по-бясно надолу, състезавайки се със самите себе си, удряха рязко спирачки след три-четири секунди, за да постоят под часовника още тридесет и пет секунди... Не, не беше случайно. Повтаряше се на всяка смяна на светофарите.

 

Христо Ботев попипа джоба си да провери дали томчето със собствената му биография като поет и революционер е там и пое по булеварда право на запад срещу все още силното слънце. Бе решил да отиде пеша до някой от крайните квартали, да погледа, да премисли каквото бе видял и чул, а по-нататък щеше да прецени според обстоятелствата какво да прави.

 

Вървеше, гледаше и все не можеше да се начуди на мръсотията на този град. Мръсотията така натрапчиво контрастираше с луксозните возила и луксозните сгради, някои от които явно бяха построени преди броени месеци, че и да искаше, не можеше да не я забелязва постоянно. Стараеше се обаче да не мисли за нея, а за хората, които живееха насред нея. За внуците и правнуците на онзи народ, който винаги така силно бе обичал и така искрено проклинал понякога. Не той естествено, тогавашната му личност умееше “силно да люби и да мрази”.[3]

 

Слънцето падаше по-ниско и грееше право в очите му. Той благодари, комуто трябва, за очилата, които му бяха пъхнали в задния джоб; не можеше да си представи какво щеше да прави без тях. Още не бе свикнал с тукашната светлина, усещаше я малко болезнено. Да, разбира се, още не бе свикнал и с почти всичко останало.

 

След двайсетина минути наближи сергиите и дюкяните на пазар, разположен отляво и отдясно по дължината на улицата, пресичаща големия булевард. Внезапно насреща му се зададе възрастен човек с бастун и смешно накривена лятна шапка с някакъв рекламен надпис и дълга козирка. И самата шапка беше смешна, шарена, предизвикателна. Старецът изглеждаше още по-смешен с черната брезентова чанта за документи с дълга презрамка, която бе преметнал небрежно през рамо, както учениците и студентите носеха раниците с учебниците си. Възрастният господин се бе появил буквално от нищото, сякаш земята се бе разтворила за миг, за да изплува той отпред, без Ботев да го забележи.

 

Някак от само себе си, някак леко, но ясно доловимо, Христо Ботев почувства, че трябва да поздрави стареца. Изуми го, че изобщо не се колебаеше не го ли подвежда спонтанният му подтик – ни най-малко не се колебаеше, а само се чудеше как да поздрави. Сети се, че слънцето не бе залязло още, спря да се чуди.

 

- Добър ден – произнесе високо.

- Дал Бог добро – отвърна начаса старецът с добронамерена усмивка и закова на място и той.

 

Помълчаха, старецът бавно оглеждаше напетия младеж срещу себе си. Поклати очарован глава, ловко изхлузи презрамката с едно движение на рамото си, отсечено подаде чантата и каза:

 

- Забравихте я в кръчмата одеве. Едва ви догоних.

 

Христо Ботев не знаеше какво да отговори.

 

- Документите ви са вътре – добави старият господин с комичната рекламна шапка и му кимна да отвори чантата.

 

Христо Ботев бе готов да се закълне, че не носеше никаква чанта още от първия миг, когато се оказа на онзи площад с взривения някога храм. Готов бе и да се закълне, че няма начин старецът да го е гонил, а да се появи насреща му. И изведнъж го прониза ново ясно усещане; този път обаче едва се сдържа да не избухне в смях. Бе усетил, че и старецът тутакси би се заклел в същото.

 

Взря се в очите му, проникна по-дълбоко, още по-дълбоко, докъдето му позволиха, едва видимо се поклони.

 

- Благодаря – пророни. – Щеше да ми е трудничко без документи.

- И парички е по-добре да ви се намират – допълни в същия стил старецът.

- О, да, парички…

- И едно-друго още…

 

Ботев отваряше напипания в чантата портфейл. Разгледа внимателно личната си карта, сложи я на мястото й. Извади пачката употребявани сини банкноти, взря се в одухотвореното лице на побратима си Стамболов.[4] В главата му нахлуха спомени и от тук, и от там. Огненият хъш, който пламенно ръкомаха на лятното бурно събрание на революционния комитет в Букурещ. Боже мили, беше на двайсет и една земни години! След месец-два излезе съвместната им стихосбирка „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“, а Стефан вече тичаше да вдига Старозагорското въстание. О, и онзи стон на светлата, толкова високо издигната душа, когато му разправяше какво е чувствало тялото й, докато е издъхвало с разсечена глава насред този град. И как се радваше, как благодареше Богу тази надарена с такова величие и такава мощ душа, когато наскоро (наскоро!) отново се въплъти, за да носи светлина и любов на хората чак на другия край на Земята.

 

- Знаеш ли как се казва този булевард? – прокашля се деликатно старецът, преминавайки дружески на “ти”.

 

Ботев се сепна, вдигна глава от банкнотите.

 

- На Тодор Александров[5] е кръстен.

- Тодор?

- А пазарът отзад - на Димитър Петков.[6]

 

Ботев хвърли поглед към купчините щайги.

 

- Краставици ли продават с името на Димитър?

- Домати също, зеле, тиквички. И ряпа. И праз зиме.

 

Младият мъж извади една банкнота с лика на Стамболов, пак я заразглежда.

 

- Моля – бръкна в джоба си старият и любезно му подаде лупа с къса дръжка.

- О, благодаря, много мило – пое я бързо Ботев, прехвърли чантата на рамо и отново се вторачи в умните очи на съратника си. Премести полека лупата надясно. Над лявото рамо на приятеля му бе поставен печатът на благотворителния комитет „Единство“ в Търново, чийто съосновател бе Стамболов. В средната част на банкнотата бе отпечатано факсимиле от корицата на самостоятелната Стамболова стихосбирка „Песни и стихотворения“, издадена в Букурещ през 1877 година. Ботев наведе още малко лупата, отдръпна банкнотата, зачете се в стихотворението „На моите другаре“. Буквите бяха много ситни, но с лупата се виждаха добре. Взе да си шепне тихичко познатите свидни думи:

 

 

Следваше автентичният подпис на Стефан Стамболов и датата – “11 Апр. 1877.”

 

- Продават и шапки – рече бързо старецът.

 

Пъхна му припряно в ръката калъфката от лупата и някак невероятно бързо заситни към центъра на град София, столицата на Република България.

 

- Сполай ти – рече тихо Ботев зад него.

 

Старецът може би не го чу, защото изобщо не реагира. Ботев очакваше, че ще изчезне вдън земя, както се бе появил, но той не изчезна. Дребничката му фигура все така продължаваше да ситни на изток, хвърляйки весела сянка с тази смешна козирка на рекламната шарена шапка.

 

Пазарът, носещ името на Димитър Петков, въртеше оживената си вечерна търговия, но Ботев не се интересуваше от доматите, кебапчетата и ракията. Озърташе се, заглеждаше, ще не ще, лицата на хората. Особено лицата на някои хора. Притисна здраво чантата до хълбока си и реши да потърси наляво. Скоро видя стелажа с шапките, приближи. Продавачът бе на неговите години или малко по-голям. Беше гологлав. Хубава черна коса падаше от двете страни на хубавото му лице, а някои кичури почти влизаха в хубавите му уморени очи.

 

Ботев поздрави пак с “добър ден” и посочи най-простата лека шапка с козирка; другата му ръка продължаваше да притиска чантата. Шапката беше бяла и без никакви надписи. Сложи си я, беше му малко тясна. Продавачът посегна, регулира му я, този път му стана съвсем точно.

 

- Колко струва?

- Четири, брато – отзова хубавецът.

- Лева?

 

Чак сега онзи го погледна по-внимателно. Очите им се срещнаха и Ботев някак веднага успя да разпознае опитния търговец, който бе свикнал да забелязва всичко у клиентите си, стига да пожелае. Бе се научил обаче – вероятно с големи усилия - и да си мълчи, когато не го засяга.

 

Само кимна.

 

Клиентът дръпна единия от многото ципове на чисто новата си раменна чанта, извади чисто ново портмоне и грижливо измъкна една от многото банкноти по двадесет лева с лика на Стамболов. Докато прибираше портфейла обратно, взорът му падна на земята, видя обелките от банани, фасовете, гнилите домати, захвърлени в счупена щайга край бордюра, помията, току-що излята в уличната шахта – тук-там отвратителни мехурчета все още не се бяха спукали и зяпаха нагоре откъм прашните павета.

 

Продавачът мълком наблюдаваше израза на Ботевото лице, накрая любопитството му явно надделя.

 

- Откъде си? - попита възпитано, поемайки банкнотата.

- Тукашен съм – отвърна уклончиво Ботев.

- От София?

- Не.

- Откъде тогава?

- Има ли значение?

- Кажи де!

- От Калофер.

- Айде стига бе! – оживи се внезапно хубавецът, задръжките паднаха, взе да фамилиарничи. – Без майтап?

- Без майтап.

 

На Христо Ботев му ставаше все по-забавно с тия хора.

 

- Ееех, хубаво е там! – провлачи продавачът с явната цел да печели време. Двадесетолевката бе все още в ръката му. – Природа, оня ми ти Балкан! Ходил съм. Има и паметник на Ботев – изтърси и лукавите му красиви очи очаквателно се взряха в клиента му.

- Има – потвърди Ботев.

- И ти си от Калофер, не ме будалкаш?

- Съвсем не – неволно отвърна Ботев като истински войник.

- Бистре, я ела малко! – провикна се ненадейно хубавецът към жената зад сергията с джапанките и чехлите отсреща.

 

Бистра дотича веднага. Не беше изненадана, че я викат, не й беше интересно, не й беше и досадно. Времето нали течеше, оставаше по-малко от час, преди да затвори за днес.

 

- На кого ти прилича господинът? – посрещна я без предисловия търговецът на шапки.

 

Жената стрелна господина с обигран поглед и само след миг зяпна.

 

- Махни му очилата и все едно е одрал кожата на Ботев – рече и очите й се озариха от онзи примитивен блясък, който не скрива примитивната радост, че най-после ще има какво да разкажеш на приятелките си.

- Нали? – отзова се продавачът.

 

Разговаряха най-спокойно, сякаш Ботев бе мумия, сякаш бе гипсов манекен, от когото ей-сега ще свалят черните очила, за да проверят догадката си.

 

- А сега познай откъде е господинът? – победоносно запита младият мъж, като че лично той имаше огромната заслуга за месторождението на клиента си.

- Откъде да знам! – леко се тросна младата жена.

- От Калофер! – почти извика хубавецът и я дари с най-чаровната си покровителствена усмивка.

- Кодошиш се?

- Питай човека.

- Рестото, ако обичате – изпревари я обаче човекът, преди тя да го попита.

- Веднага – сепна се търговецът и бързо му върна една банкнота от десет лева с лика на д-р Берон[7], петолевка с образа на Иван Милев[8] и монета от един лев.

 

Ботев бавно разгледа парите, пъхна ги в портфейла си, прибра го в чантата, дръпна ципа й, метна я през рамо и все така бавно наложи бялата си нова шапка.

 

- Е, Бог да ви благослови! – рече и понечи да си тръгне.

- Бе ти наистина ли си от Калофер? – не миряса продавачката.

 

Той се извърна към пълничкото й простовато лице.

 

- И паметникът ми е там – произнесе тихо, прокашля се.

- Оп-па! – само успя да хлъцне младият търговец.

- Майчице! – изпусна младата жена и спонтанно запуши устата си с длан. Сияещите й от възбудено жадно любопитство очи щяха да изхвръкнат от орбитите си.

 

Продавачът вече правеше изразителни жестове на колегите си от съседните щандове. Всички, които не бяха заети да обслужват купувачи, бързо се приближиха. Хубавецът се усети, усмихна се някак извинително на Ботев, сякаш го подканяше да опита да се постави на тяхно място и да го разбере.

 

Нямаше как да знае, че човекът насреща му вече го е сторил.

 

След минута групата наброяваше поне десетина души. Жената разгорещено обясняваше кое как е и най-вече какво е казал “гражданинът” за паметника си в уж родния му Калофер, а Ботев търпеливо повтаряше, че в личната му карта пише черно на бяло, че е роден в Калофер.

 

Ала предпочете да не показва личната си карта.

 

- На твое място пари щях да правя с тая физиономия! – поучи го някакво нахакано хлапе още с пъпки по челото.

- Събери си група – подкрепи хлапето отракана мома с щедро деколте. – Научи се малко да чегърташ по китарата, кръсти бандата “Козлодуй”, праскайте рап или рок и след година ще си богат!

- Глупости! – скастри я авторитетен чичо с още по-авторитетно шкембе. – Отвори си кръчма, “Радецки” ли ще е, “Вола” ли ще е или най-добре просто “При Ботев”, давай само скара-бира и ракия, за мезе само домати и краставици, а зимата кисело зеле и лютеница. Толкова! Аз ще ти давам всичко с отстъпка като на свой човек. И напролет ела да ми кажеш колко каймета си надиплил, ама честно!

 

Увеличилата се тълпа одобрително се засмя.

 

- Как живеете в тази мръсотия? – проговори Ботев.

- Ба, сега е чисто! – рече някой весело.

- Ела като падне дъжд! – добави друг.

- Не, ела зимата, като се стопи първият сняг! – допълни трети.

- И защо не си поддържате чисто? Или така ви харесва?

 

Гълчавата стихна някак от само себе си. Може би едва сега хората започнаха напълно да осъзнават какво беше казал двойникът на Ботев преди минути за паметника на великия поет в Калофер.

 

- Хайде, връщайте се! Оставете човека да си ходи – надигна глас най-възрастният в навалицата.

- Ох, що на мен се не падна тая муцуна! – сладострастно проплака млад човек само по къси гащета и джапанки.

 

На “муцуна” Ботев рязко се извърна и потърси с очи кой се е обадил.

 

- В пари щях да се къпя! – дръзко и малко високомерно го зяпаше гологърдият космат младеж, сякаш на всяка цена искаше да го убоде какъв будала е бил, е и какъв будала със сигурност ще продължи да бъде, ако отсега нататък не използва Божия подарък, за да се къпе в пари.

- Аз пари си имам – каза му Ботев.

- Да бе! – изгрухтя някой зад гърба му.

- Купих си шапката с мои пари – натърти Ботев. – Господинът видя – посочи с цяла длан продавача на шапки, - имам много банкноти с образа на побратима ми Стефан Стамболов. - И леко потупа чантата си, където кротуваше портмонето му.

 

Още докато потупваше новата си чанта, бе настъпила мъртва тишина.

 

Ботев все така гледаше право в очите дръзкия младеж по късите гащи и джапанките на мръсни боси крака.

 

- Някога чел ли си стиховете на побратима ми Стефан върху вашата банкнота от двадесет лева? – попита го някак смирено, незлобливо.

 

Младият човек съвършено правилно прецени, че не е необходимо да отговаря на явно реторичния въпрос, само дишаше плитко с леко зинала уста. Сърбеше го ужасно около голия пъп, но не се сещаше да се почеше.

 

- Прочети ги, мога да ти услужа с лупа, ако буквите ти са ситни.

 

Младокът пак съвършено правилно прецени, че не му е необходима никаква лупа, само преглътна и се зачеса ожесточено около пъпа.

 

- Сума ти ваши критици смятат, че стиховете му са несръчни. Отвратителна дума, не мислиш ли? Сякаш идва да подскаже, че се говори за дялкане на дървена свирка или за свиване на шапка от вестник. Както и да е, нека са несръчни. Не е беда, дарование като моето се ражда веднъж на хиляда и триста години.

- Майчице, чуйте го! – изписка съседката на продавача на шапки.

 

Женицата се чувстваше най-отдавна и най-вътре в нещата и затова едва ли не в правото си да коментира.

 

Ботев й направи кротък, мек жест да замълчи и продължи да говори на високомерния допреди малко младеж, който междувременно се бе начесал.

 

- Не е въпросът Стефан несръчен поет ли е. Проблемът е другаде. Критиците, дето пишат, че е несръчен, те дали са сръчни, там е въпросът.

- Нищо не разбирам от тия работи, братче – плесна внезапно младокът. - Извинявай – смотолеви бързо и облекчено се засмя. Облекчено и добродушно. Добродушно и щастливо.

- Аз пък разбирам от тия работи и ти казвам: щом ти не си добър в своята работа, как ще отсъдиш дали друг е добър в неговата? И с какво право? Искам да ти подскажа, че бидейки ти самият будала, нито имаш право, нито все още можеш да отсъдиш дали аз съм будала, без значение къпя ли се в пари с тая моя муцуна, или не се къпя.

 

Цялата тълпа се заля от гръмък смях. Искрено, добродушно, щастливо се смееше и младежът с късите гащи.

 

- Ама го насоли! – възхити се възпълна трътлеста лелка.

 

Ботев не сваляше очи от лицето му.

 

- И на тебе да ти е просто, мило момче – сложи дясната си длан на сърцето.

 

Младокът го чу въпреки веселата гълчава, буквално се вцепени. Ботев свали пронизващия си взор от застиналото му в някаква съвършена маска на изумлението лице и се извърна към шишкото. Врявата пак моментално стихна.

 

- Нека се договорим. Реша ли да стана кръчмар, ще те намеря и ще си купувам доматите и краставиците от теб. Ти ще ми ги даваш по-евтино, а аз ще ти доверявам колко каймета съм натрупал. Честно. Аз нямам никаква нужда да лъжа. Нито пък мога. Ала няма да са много кайметата, байно. Срокът ми е такъв.

 

Ботев отново докосна с длан сърцето си и търпеливо проправяйки си път през тълпата, се отдалечи обратно към булеварда, носещ името на македонския комита и “луда глава” Тодор Александров.

 

- Мале, мале! Мили Боже! – долетя чак след пет-шест секунди отзад.

 

Малко се учуди, че въпиещият всуе името Господне глас бе мъжки. Но то какво ли пък не беше чудно, рече си, отсам бариерата?

 

След около половин час бавен ход срещу слънцето, което междувременно се скри, стигна тунела. Беше се огледал в някаква голяма (и чиста!) витрина: дълбоко нахлупил шапката с козирката над тъмните очила, почти не се забелязваше колко прилича на себе си, ако човек не го загледаше специално.

 

Никой не го заглеждаше специално.

 

Тръгна през дългия тунел по трамвайната линия. Вървеше срещу движението, но мина само един трамвай и той се отмести на другата линия, докато дрънчащото возило профуча край него; ватманът дори не обърна глава да го види какво търси в задушната отровна дупка между колоните на колите.

 

Излезе от тунела, продължи много бавно право напред. Гледаше живота от двете страни на Тодор-Александровия булевард. Христо Ботев грешеше за името на булеварда, понеже нямаше как да знае, че той още отпреди тунела се нарича “Пиротски”. Така или иначе животът от двете страни и на Тодор-Александровия, и на Пиротския булевард беше абсолютно един и същ. Вървеше бавно отляво покрай модерни бензиностанции, строежи, прах, мръсотия, боклуци. Свечери. Захладня малко. Дишаше се по-леко. Свърна навътре в огромния многолюден комплекс. Навсякъде работеха телевизори. Още бе светло и навсякъде играеха дечица, които надвикваха телевизорите. Бе пълно с малки магазинчета, които отвън се ползваха от мъжете и за кръчмици. Жените седяха по пейките пред входовете, приказваха си. Пред много от бетонните блокове бяха насадени лехички с цветя, даже асми с вързали малки гроздове. Майки люлееха децата си по люлките: Бог знае защо майките бяха облечени с тънки анцузи, а мъжете на паркингите до люлките – също по мръсни, лекьосани анцузи или по мръсни, лекьосани къси мушамени гащета – лежаха под колите си или ръчкаха нещо в моторите. Миришеше на готвено, на вечер, на лято. И на спотаено напрежение.

 

Ботев седна на удобна поотдалечена пейка в нещо като градинка между панелните блокове. Слушаше, гледаше.

 

Тук може би е мястото да направя първото в тази книга лирическо един вид отклонение. Образът на Ботев, поведението на Ботев, характерът на Ботев, темпераментът на Ботев, които заедно се опитваме да следим вече над три часа, вероятно смущават мнозина от читателите. Настина, смущаващо е. Това не е Ботев, когото познаваме от учебниците, от Захари, от спомените на съвременниците му, от другите му по-късни биографи. Този Ботев е кротък, замислен, благ, търпелив. Или поне по-кротък, по-замислен, по-благ, по-търпелив. Не се ядосва. Не кипва. Не вади, тъй да се рече, сабята. Повече си мълчи, повече гледа, гледа, гледа. И слуша. Така е. Не знам какво да кажа, как да го обясня. Наясно съм, че всичко това противоречи на различни дебели и по-тънки мъдри книги, на всякакви умни предположения и твърдения за взаимоотношенията между небесното и земното царство, каквито предпазливи предположения и категорични твърдения читателите са чели и на които безусловно вярват. Така е, противоречи, противоречи донякъде. Ще продължа обаче да следвам Ботева такъв, какъвто се появи в бившата си родина в началото на 21-вия век след раждането на Христа. Нека приемем - за наше с читателя езотерично успокоение и като малка ненатрапчива хипотеза, - че в този случай, при тази необичайна и извън всякакъв небесен график инкарнация Ботевата душа е решила да се раздвои горе на две - пак донякъде сякаш противоречиви - половини и при нас е слязла кротката част, която съвсем естествено се е въплътила и в кротка личност. Или поне в по-кротка. Нека приемем, че щедрата, великодушната, висинната Ботева душа го е направила за наше улеснение. Нека приемем тази хипотеза, макар да е и може би безумна за някого, но не е чак толкова по-безумна от много и много други хипотези; хайде да я приемем, читателю, и да се върнем при Ботев в градинката.

 

Ала той вече не беше в нещото като градинка, а отдавна се разхождаше между блоковете. Не най-силно, но най-остро впечатление, като се изключи ясното усещане за спотаено напрежение, му направиха надписите по стените и, разбира се, неизменните, вечните, нетленните боклуци. Четеше надписите на доста променилия се за сто и тридесетте години новобългарски език и не можеше да повярва на очите си каква невероятна изобретателност притежаваха тези хора наоколо, когато ставаше дума за вулгарни гадости. (Повече няма да си позволя да ги цитирам.) Докато дочиташе поредния надпис, забелязваше как току на някой кухненски балкон - и не само кухненски! - се появяваше ту жена, ту мъж, ту дете и ловко мяташе отгоре я фас, я нещо друго дребно, я цял – видя и това! - найлонов плик със семейните боклуци. Наблюдаваше, разхождайки се, как живеят тези хора наоколо, докато съвсем се стъмни. Стана и някак по-тихо въпреки хилядите шумове, тропоти, крясъци. Приглушиха се шумовете и крясъците с падането на мрака. Звездици занадничаха от небето. Стана по-човешко да се диша.

 

Умори се обаче. Внезапно осъзна, че се е уморил от толкова ходене. Възнамеряваше да спи на пейката в оная градинка между блоковете. С чантата под главата и звездичките за завивка. Не му беше студено. Не беше гладен. Не беше жаден. Всичко му бе наред, само да не го гнетеше неистовата нужда да се облекчи.

 

На партерния балкон на най-близкия блок видя детенце на около седем-осем години, което използваше последните минути, преди да го извикат да си ляга, за да позяпа това прекрасно и тайнствено чудо нощта.

 

Ботев бързо влезе в зейналия тъмен вход, дори и не потърси къде е копчето за осветлението, качи се по няколкото стъпала и кратко позвъни на вратата вдясно.

Почака, никой не се появи. Звънна пак - и пак кратко. Първо извика женски глас, после мъжки глас изкрещя защо никой не отваря. Зад вратата притичаха бързи леки стъпки и в рамката застана момченцето от балкона. Дишаше учестено, възбудено.

 

Лампата в жилището бе силна и детето чудесно виждаше лицето на непознатия отвън. Мъжът не носеше нищо освен чанта през рамо, в която момченцето нямаше как да знае, че са прибрани нова бяла шапка и черни очила заедно с доста сини банкноти с лика на абсолютно неизвестния му мъртъв чичко Стефан Стамболов; мъртъв според земните разбирания. Този жив чичко обаче го гледаше топло, очите му едва-едва се усмихваха и то не можеше да сбърка с ничии други тези очи, които му бяха толкова, толкова, ама толкова известни. Детето отвори уста, но не успя да произнесе звук. Затвори я, пак я отвори, събра сили и сякаш едва не припадна от напрежението. Почервеня цялото, отново не се получи почти нищо, но гласчето му все пак изхриптя някак тънко, пронизително:

 

- Мамо, татко, Ботев!

 

Доби кураж, като се чу, изписка по-силничко:

 

- Татко бе! Бързо, бързо! Ботев!

 

Баба му и без това вече идваше да види кой съсед звъни толкова късно. Майката се показа само секунди след като детето извика. Бащата последен затътрузи чехлите си в постлания с поизбеляла черга коридор и завари тежката тишина, сред която се чуваше само дишането на домашните му; синът му дишаше така, сякаш радостно скимтеше кученце.

 

- Добър вечер – поздрави ведро Христо Ботев.

 

Родителите и бабата мълчаха. Не знаеха нито какво да кажат, нито какво да правят.

 

- Татко бе! Нали е Ботев? – обади се момчето и се притисна в баща си с ококорени сияещи очи.

 

Стана още по-неудобно. Поне за възрастните; очите на детето искряха единствено от възбуда. Поздравът на Ботев тежеше, натискаше, нещо трябваше да се отговори.

 

Първа се окопити бабата. В интерес на истината бабата не беше никаква баба, а оперена и доста запазена жена на около петдесет и пет години. И Ботев, и семейството почувстваха, че е съвсем естествено, дето тя се окопити първа, и че ще е още по-естествено пак тя да вземе нещата в ръцете си, което сербез бабата и направи.

 

- Добър вечер – проговори сухо. – Не е ли малко късно да се безпокоят хората?

 

Ботев разпери извинително ръце.

 

- Имам нужда – рече.

- Пари ли ще просиш? – пресече го жената, която вече напълно бе дошла на себе си. – Някоя фондация ли е закъсала по нощите? – подметна ехидно.

 

Младият мъж насреща й помисли малко, разбра, позасмя се.

 

- О, не, аз съм закъсалият – отвърна развеселен. – Видях детето, помислих си, че не е само. Имам малка нужда, а не искам да го правя навън.

Сега вече легна абсолютно съсипваща нервите на всички тишина. Нервите на всички без Ботев и детето.

- И защо не искаш? – зададе вероятно най-идиотския възможен въпрос бащата.

- Не е прилично – каза Ботев.

- Моля? – обади се някак омърлушено майката с половин глас.

- Денем детето ви играе там – обясни й търпеливо той. – Майки разхождат бебетата си.

- Ти да не си артист? – заразпитва го делово бабата.

- Не.

- Циркаджия ли си?

- Не.

- Да не разигравате някакъв майтап от телевизията?

 

Хрумването й допадна, веднага запали отвътре лампата за площадката, почти избута назад непознатия, огледа навсякъде, но отвън бе само той.

 

- Не разигравам никакъв майтап – произнесе Ботев, след като я изчака да се убеди сама.

- Тогава защо приличаш толкова на Ботев? – изтърси нова глупост жената.

- Моля ви, едва издържам – каза той.

Бабата се извърна, дълго-дълго се спогледа с главата на семейството и реши да прояви човещина.

- Влез вътре. Тука ще сме.

- Моля ви, нищо няма да открадна!

- Господ те знае!

- Именно – рече зарадван непознатият.

 

След това “именно” оперената жена видимо се разколеба дали не е прибързала с решението си да прояви човещина, но вече бе отстъпила крачка назад. В този момент се отвори вратата на съседите отсреща и през процепа жадно надникна женска глава.

 

- Как пък един път не пропусна! – ревна заплашително мъжът, главата моментално се прибра, а вратата сърдито хлопна.

- Сега ще слухти цял час - промърмори младата жена.

 

Ботев пак го досмеша, като си помисли за вратата на клюкарката отсреща. Вратата й действително хлопваше някак сърдито.

 

Изведнъж се разнесоха силни гласове откъм входа долу. Няколко души се прибираха, разговаряха високо.

 

- Я влизай, влизай! – направо го забута бабата и го натика в жилището.

 

Тоалетната се оказа на много удобно място - точно зад външната врата на апартамента.

 

- Бабо бе, нали е Ботев? – чу Ботев как попита момчето, докато се затваряше в тясното помещение.

- Какъв Ботев те патил бе, Васко! – сопна се поизнервената му баба.

 

После възрастните зашепнаха нещо в коридора.

 

Ботев излезе и помоли да го насочат да си измие ръцете. Изми ги под зоркия поглед на бабата и възхитения поглед на малкия Васко, чиито родители още стояха като истукани.

 

Гостът благодари, помоли да го извинят за безпокойството, допря леко дясната си длан до сърцето и тръгна да си ходи. На вратата се обърна и срещна блестящите очи на Васко.

 

- Аз съм Ботев – каза само на него. – Христо Ботев.

 

Очите на детето само се поразшириха малко.

 

- Не се плаши. А ти носиш името на моя приятел Дякона.

- Айде, мъжки, стига толкова! – изведнъж се даврандиса бащата на Васко. – Заминавай, че да не кипна! – Хареса си се какъв е страшник, повиши глас: - Изчезвай, откачалко такава! Ще ти дам аз един Ботев! Такъв Ботев и Левски ще ти дам, че ще ме запомниш!

- Аз и без това ще ви запомня – отзова се откъм площадката Ботев. – Сторихте ми добрина.

 

Домакинът тъкмо бе настръхнал и накокошинил, но му се наложи да се разкокошини. Мекият човек, който така приличаше на Ботев, някак си го възпираше, някак така му действаше, че просто не му даваше никаква възможност да се заяжда. А и жена му мълком го сръга леко.

 

Бабата пак пое инициативата. Явно младият мъж й бе син, тя шепнешком го сгълча набързо и човекът послушно млъкна.

 

- Ти откъде си? – взе да разпитва, но тихо, че да не я чува съседката отсреща. - Какво търсиш насам?

- От Калофер съм – каза Ботев. – Разхождах се насам.

- Разхождаше си се просто и хоп - назори те...

- Ами така си беше.

 

Вече бе забелязал, че очите й играеха, че нещо се мътеше в главата на клетата жена, но не може да отгатне какво е то. Тонът й бе станал изкуствен, някак мазен, дебнещ.

 

- Гладен ли си? – поинтересува се изведнъж с най-любезната усмивка, която успя да докара.

- Ами… И без това ви причиних достатъчно тревоги.

 

Тя внимателно следеше всяка дума, всеки жест, мимика, всяка реакция на този Ботев.

 

- Не го усуквай! Гладен ли си или не?

- Май усетих глад, като отворихте дума. Истината е, че не съм ял, откакто съм тук.

- Откакто си къде?

- Тук.

- Тук… И откога си тук?

- Часовникът показваше пет и половина следобед – каза Ботев.

- Ела да ядеш! – нареди жената, канейки го за втори път в дома си. – Ти иди с Васко и сложете нещо на човека да хапне – обърна се властно към снаха си, - а ти ела с мене! – подкара навътре към хола сина си. – Васко, оставете вратата отворена, ей-сега идваме! – извика оттам, без да затваря и холната врата.

 

Докато влизаше в кухнята след вцепенената жена и трескаво подскачащия Васко, Ботев чу някаква музика откъм телевизора оттатък. Не знаеше, че започва най-гледаното в бившата му родина шоу, което той обаче никога нямаше да види нито в тази си извънредна инкарнация, нито в която и да друга. За разлика от водещия шоуто шоумен, когото скоро щеше не само да види на живо, но и лично щеше да се запознае с него. Кухнята бе малка, неудобна, претъпкана с мебели, тясно легло, автоматична пералня. Върху покривчицата на пералнята лежаха шарени и още по-шарени скандалджийски газети, каквито четяха хиляди и хиляди, и десетки хиляди обикновени български семейства.

 

Майката на Васко набързо сложи на масата хляб, сирене, домати и нещо много вкусно на вид от тиквички и чесън. Работеше абсолютно мълчаливо, не се чуваше дори как диша, докато гледаше как Ботев започва мълком да се храни.

 

- Чичко Ботев – не издържа Васко, - има твоя снимка на стената в училище.

 

Гласчето му звънтеше от възхита.

 

Ботев само се засмя.

 

- А къде ти е сабята? – пое дълбоко дъх детето.

- Не може да съм със сабя на снимката.

- Не, със сабя си нарисуван в читанката.

- Василе, млъквай! – сряза го майка му.

 

Ботев не можа да отговори къде му е сега сабята, понеже в кухнята нахлу бабата и веднага започна да говори малко несвързано, а след още няколко минути се появи и синът й, кимна тайно и някак комично заговорнически на майка си и ни лук ял, ни лук мирисал, съвършено уж спокойно си седна на мястото в ъгъла до стената, сякаш цял живот с нищо друго не се бе занимавал, освен да посреща в кухнята си я Ботев, я Левски, я Яворов[9], я някой друг свят харамия.

 

Ботев се направи, че нищо не е видял. А и все още не разбираше значението на това, което виждаше. Виждаше, че го баламосват с приказки, сякаш внезапно не ги интересуваше вече кой е той в действителност, ала мъжът уж небрежно току поглеждаше големия стенен часовник насреща си. Ботев усещаше лицемерието в престореното им поведение, усещаше целия отвратителен фалш на безсмисления вече, накъсан от напрегнати паузи разговор, но нямаше представа каква е причината. А и Васко бе заведен да спи въпреки отчаяните му протести, тръшканията и сърцераздирателния рев.

 

Когато домакинът погледна за кой ли път часовника за тези десетина минути, гостът рязко се изправи, заяви, че вече е много късно, че сърдечно благодари за гощавката, но е крайно време да си ходи. Майката и синът пак се спогледаха и Ботев внезапно прочете какво пишеше в очите й.

 

“Боже, колко са примитивни! – помисли си незлобливо. – И преди сто и петдесет години бяха пак такива простодушни – помисли си уморено. – Тя ме смята за мошеник, за измамник!”

 

Извърна се към мъжа.

 

“А той си мисли, че по-скоро съм луд. Може и да са спорили оттатък какъв съм.”

 

Не го пуснаха, заувещаваха го да си дояде яденето в чинията, появи се пак младата жена, послушно изпълни заповедта на мъжа си да сипе още на човека.

 

И дума не обелваха за съмнителната му допреди малко самоличност. Ала трябваше, пусто да остане, трябваше да говорят нещо с него.

 

Ботев вече подозираше какво са сторили, но за нищо на този техен свят нямаше да си позволи да даде израз на подозренията си. Бог с тях – и с тези хора, и с подозренията му.

 

- В Калофер ли си живееш? – подпита бабата.

- Не.

- И къде живееш тогава?

- Още никъде.

- Ама все някъде живееш бе, човече!

 

Ботев дояде последния си залък, отмести празната чиния и леко се поклони на младата жена, както си беше седнал.

 

- Беше изключително вкусно – рече и й се усмихна с чаровните си огнени очи. – Бях забравил каква е вкусотия – добави простичко.

 

Мъжът й тихо изсумтя.

 

Гостът не му обърна никакво внимание, а рязко протегна двете си ръце и тежко ги положи върху дланите на възрастната жена до него. Жестът му бе колкото властен, толкова и категоричен.

 

- Не се плашете, не съм крадец – каза й уж само на нея и гледайки само нея, ала синът й, който бе понечил да скочи, послушно се отпусна обратно на стола си, а жена му ахна и се притисна отзад в гърба му. – Не съм и мошеник, нито съм измамник, който оглежда къщите на хората, предрешен като Ботев. Нито пък съм откачен. Както ви рекох, тук съм от има-няма пет часа и най-силно ме впечатли, че не сте помръднали оттогава. Напред не сте мръднали.

 

Бабата звучно преглътна. Дори не помисляше да си издърпа заклещените ръце.

 

- Същите илюзии. Тогава целият народ спеше в илюзии, сега пак. Въздухът е напоен с илюзии, още дишате илюзии. Просто се чудя как не го усещате. Ще обясня, виждам по очите ви, че не ме разбирате. Живеете така, сякаш чакате нещо да дойде и едва като то дойде, ще започнете да живеете истински. Но то все още не е дошло и все не идва, а пък и не зависи от вас ще дойде ли и кога ще дойде. Нищо не зависи от вас. Така вие си мислите. И чакате. Докато не дойде, няма да живеете истински. Виж, като дойде, тогава. Ще почакате, ще почакате, ще почакате сто, двеста, хиляда години, ама после ще се наживеете истински. Оттук идва и мързелът ви, и инертността ви, и проклетата ви апатия. Именно то, именно очакването на нещото, дето и Господ не знае точно какво е, та камо ли вие, ражда и чувството ви за нереалност на живота. Чувствате живота си нереален. Вашия живот. Този ви живот. Чудя ви се как не разбирате! Има си хас да не го усещате нереален! Нали все чакате истинския! А като ти е нереален животът – да върви по дяволите! И да го погребва мръсотията! Собствената ви мръсотия!

 

Неусетно бе повишил малко глас, но говореше топло, меко, бащински.

 

- Божичко, точно така живеем! – възкликна полушепнешком младата жена и се притисна още по-плътно до мъжа си.

- И ние, и вие, и всички сме едно – рече също тихо Ботев и се изправи, без обаче да пуска ръцете на бабата. – Живейте сега. Всичко е едно и е сега. И зависи, зависи, зависи от вас! Бога ми, зависи! Хайде, сполай ви.

 

Пусна треперещите ръце на бедната жена и този път щеше да си иде, ако на вратата не се бе позвънило дълго и някак заповедно, ако синът не беше изтичал да отвори, ако след секунди в кухнята не бяха нахлули двама млади полицаи с отегчени лица и дързък за годините им вид, ако бабата не бе ревнала като малко дете, още докато се звънеше, а снахата не бе взела да чупи отчаяно ръце в ъгъла си.

 

- Ой, ой! – продължаваше да плаче клетата свекърва, закрила лицето си с шепи.

 

А красавецът Ботев над нея гледаше отворената врата на кухнята на метър над земята и едва се сдържаше да не се засмее.

 

- Нищо, нищо – потупа я по гърба. – Всичко ще е наред. – Вдигна очи към полицаите, погледна пак зеещата кухненска врата, после пак тях и повтори: - Всичко е наред.

 

Ала двамата млади мъже, върху чиито лица толкова рано бе легнал унилият печат на покварата и надменната самонадеяност, едва ли му повярваха.

 

- Добър вечер – изкозирува делово по-старшият полицай, представи се с чина, името и местоработата си и поиска документите на младия усмихнат тип, който наистина покъртително приличаше на Христо Ботев.

 

Ботев бръкна в чантата си, извади от прозрачното калъфче личната си карта и я подаде на сержанта. Снимката на личната карта беше същата като онази, която се разпространяваше в милиони екземпляри повече от сто години. Очите с умния взор. Правият нос с малката гърбичка по средата. Ушите с особените ушни миди с остри ъгли отгоре. Високото чело. Брадата. Старовремската папионка. Бялата риза отдолу. Реверите на старовремското сако… На документа пишеше, че Христо Ботйов Петков е роден в Калофер на 24-ти декември 1978-а година, че има черни очи, че картата му е издадена от вътрешното министерство, имаше си и съответен номер, и единен граждански номер, и дата на издаването през 2001-ва година, и личен подпис на лицето Христо Ботйов Петков, и всичко останало включително постоянният адрес на местоживеенето на лицето в Калофер, и най-важното – имаше редовен печат на Република България с трите пробляскващи лъвчета, с короната отгоре и така нататък.

 

Старшият сержант не гледаше вече атрибутите на личната карта, а местеше уморените си очи ту върху снимката, ту върху самото лице на подозрителното лице Христо Ботйов Петков. Очите му продължаваха да бъдат уморени, но в никакъв случай не можеше да се каже, че са безразлични.

 

- Ама си се докарал! – пророни възхитен.

 

Ботев не отговори. Мислеше си с тъга, че върху лицата на двамата младежи на неговата възраст лежеше същата тази извечна илюзия, същото очакване на онова нещо, дето не можеш да го назовеш с думи, същата едва скрита агресия, зле маскираща дълбоките комплекси, същата завист, нездрава амбиция и готовност тутакси да скочиш от другата страна на барикадата, стига някой да те подлъже, че оттатък е по-лесно, че оттатък зад барикадата нищо не зависи от теб и няма да ти се наложи да правиш избори.

 

- Къде си отседнал? – попита сухо старшият полицай.

- Днес пристигнах – отговори чинно Ботев.

- Откъде? - намеси се за първи и комай за последен път младшият сержант.

- Отдалеч.

- Къде отдалеч? – изръмжа по-грубо другият.

 

Ботев помисли малко, но реши да не отваря уста.

 

Полицаят стрелна с очи главата на семейството, после майка му, която само тихо похлипваше вече, но слушаше с четири уши.

 

- Къде отдалеч?

 

Пак не последва отговор.

 

- Какво търсиш насам?

- Разхождах се, разглеждах.

- Из комплексите?

- По-интересно е от центъра – каза радушно Ботев.

- Само не ме будалкай! – предупреди го натъртено старшият, очите му блеснаха злобно.

- Може ли да опиша ситуацията с няколко думи – предложи любезно Ботев, прибра си личната карта и метна чантата на рамо. – Имам редовни документи, имам пари, облечен съм прилично. Не съм идвал отдавна насам, реших да се поразходя. Помолих тези хора да ползвам тоалетната им, те ми разрешиха. Заподозряха ме, че съм измамник, преоблечен като Ботев, който ходи да лъже хората и да им оглежда къщите, а после да ги ограбва. Или да ги мами, да им взема пари за уж патриотични каузи или за нещо друго. Бог знае какво си помислиха тези хора за мене.

 

Бабата отново зарида, а на сержантът, който не сваляше очи от този странен тип, внезапно му хрумна нещо, което явно бе толкова близо до ума, че чак лицето му се изкриви; очевидно доста се бе ядосал на самия себе си.

 

- Казах им, че грешат – продължи равно Ботев, също без да сваля очи от очите на полицая, но с нищо не показа, че е забелязал гневната му гримаса, - те уж ми повярваха, нахраниха ме, а зад гърба ми са ме предали. Изключвам детето оттатък, Васко.

 

Сега едва не ревна младата жена.

 

- Нахълтвате вие и ме разпитвате като престъпник.

 

Домакинът понечи да продума нещо, но сержантът му направи сърдит знак да не се обажда и човечецът се сви до подсмърчащата си жена.

 

- Ти да не си от Ботевия род? – попита по-любезно полицаят.

- Разбира се – кимна Ботев. – Нося му името.

- Какво работиш?

- Учител съм – отвърна Ботев.

 

Полицаите така изгледаха клетия домакин, че щяха да го изпепелят с погледите си.

 

- Ама той защо каза, че е Ботев? – изтърси все пак сиромахът.

- Ами така се казва бе, бунак!

- Аз…

- Ти попита ли го от родата ли е? Преди да звъниш в полицията, попита ли го човека кой е, що е! – озъби се сержантът, веднага и услужливо забравил как се бе ядосал, че самият той се бе сетил твърде късно.

- Мога ли да си тръгвам? – прекъсна Ботев неприятното мълчание.

 

Полицаите се колебаеха, престъпваха от крак на крак, очевидно се чудеха да го оставят ли на мира или все пак…. Чак пък такава прилика… Чак пък такова съвпадение... И тази снимка на картата, сякаш бе взел специално дрехите на прачичо си, за да се снима досущ като него… Нищо обаче не можеха да направят. Как да го проверят? Ами ако станеше скандал? А и какво ги интересуваше…

 

- Къде ще спиш? – подпита изведнъж по-опитният.

- Мислех… - рече полека-полека Христо Ботев. – В хотел “България”.

- Идвай, ще те закараме с колата.

- Просто да ви е – произнесе високо насред хлипанията Ботев и тръгна с униформените.

 

Стигнаха бързо през утихналия вече град. Мълчаха повечето време. Вече се друсаха по жълтите павета, когато старшият зад волана се обади.

 

- Каза, че имаш пари. Тука е скъпо.

 

Ботев потвърди, че може да си плати с многото двадесетолевки в портфейла си. Тъкмо спряха пред хотела, той извади от чантата бялата си шапка и я показа на младите мъже.

 

- Купих я днес с една от Стамболовите банкноти от пазара, кръстен на Димитър Петков.

 

Полицаите мълком се спогледаха.

 

- Най-интересното е, че никой от хората там не е чел какво пише на банкнотата, а всеки ден държат такива банкноти в ръцете си. Дори не ги попитах знаят ли, че Стефан и Димитър не само са убити по един и същ тертип, но и са погребани един до друг.

 

- Ти добре ли си? – извърна се с цялото си тяло старшият отпред.

- Не се оплаквам – отвърна уклончиво Ботев, а младшият до него само изпръхтя.

- Ще извиняваш, малко да отвинтваш така? Понякога?

- Не, добре съм си, само дето ми се спи вече – поклати още по-уклончиво глава Ботев. – Е, бил съм и по-добре – позасмя се с горчивина. – Болно ми е за онези хора там. За Васко… Вижте на какво го учат. Така и не мога да проумея защо така цените предателството… От Аспарух та до ден днешен… Дори Калояна предадохте, дори на Дякона не се посвенихте да посегнете… Половината чета изпопредадохте след Околчица…

 

Старшият полицай почти легна по корем върху гърба на седалката. Ботев усещаше дъха му почти от упор.

 

- А ако вие двамата, да речем, дораснете лично да попитате светлия патриарх, ще ви каже и на вас, че не е чак такъв зор да загинеш, ама да не предадеш… Дори е по-голяма мъка да предадеш, нежели да загинеш… Най-често гибелта е бързо причастие, а предателството винаги е дълго проклятие. Така да знаете...

- Кой е тоя светъл патриарх? – осведоми се глухо сержантът след минута-две.

- Евтимий.[10] Не е предал търновци на поробителя. Сигурно сте учили, трябва да сте чели…

 

Двамата полицаи отново дълго се спогледаха. По-опитният внезапно усети, че цялата тази щуращина му е досадна, че страшно се е отегчил, че е съсипан от безсъние и умора, от улична измет и предвзети господинчовци, от нормални идиоти и безобидни откачалки, от всичко и всички, прозя се право срещу Ботева, ала едновременно с широката прозявка изпита и някаква необяснима печал, някаква необяснима сърдечна изнемога, последвана от ново необяснимо раздразнение, от нов и сега още по-силен от одеве гняв. По-младият само се бе поодръпнал настани към задната врата.

 

Чуваше се само тихото бръмчене на модерния полицейски автомобил.

 

- Внимавай, в компютъра си! – изръмжа изведнъж с предишния си чиновнически и агресивен тон старшият сержант. – Обаждането за теб е записано, ние също съобщихме вече за проверката. Умната. И си се прибирай в Калофер, като се наспиш и наразхождаш из комплексите.

 

Младшият пак изпръхтя, този път одобрително, на находчивата шегичка на колегата, а Ботев им благодари, че го бяха взели със себе си, слезе от патрулката, влезе в скъпия хотел, носещ името на бившата му родина България, и се регистрира с личната си карта като Христо Ботйов Петков пред обезумелия поглед на младата и доста красива администраторка.

 

Полицаите не го бяха преметнали. Бяха го предупредили съвсем сериозно, а и напълно коректно. Наистина повикването им от семейството на Васко бе записано в съответните справки за съответното дежурство по каналния за органите на реда ред, наистина и те бяха съобщили, че отиват да го проверят по каналния за органите на реда ред, но органите вероятно щяха да забравят и Ботева, както забравяха (кога от само себе си, кога заради – как да го кажа? – известен височайши натиск или срещу съответно нисочайше заплащане) толкова много други хора и всякакви още разнообразни неща, докато се залисваха - кога пак от само себе си, кога пак заради височайшия натиск или срещу съответното нисочайше заплащане - по едно-друго или трето измежду залисващите чудесии при опазването на реда в родината си, та сигурно щяха да забравят и Ботева чак до утре по обед поне, ако не беше момичето на рецепцията, която бе близка приятелка на напориста амбициозна репортерка от тъпа, ала все пак доста гледана кабелна телевизия, която пък репортерка умираше да направи скандален репортаж, та най-сетне някой подходящ шеф да забележи, че не само е хубавичка и пълногърдеста, и сърдечна, и охотлива, и склонна бързо да склонява, а е и страхотна репортерка вече, едва ли не готова е да седне на стола на някоя от най-популярните сутрешни водещи и асистентки от най-популярните сутрешни блокове по разните най-популярни телевизии.

 

Ботев вече спеше в хубавата си хотелска стая на пъпа на град София, когато обезумялото красиво момиче от рецепцията звънна на мобилния телефон на приятелката си и тайнствено-тържествено й довери, че утре сутринта може да снима, а на обед да шашне зрителите и колегите си с истинско, ама истинско копие на Христо Ботев, същински близнак на Христо Ботев, при това – представяш ли си ма, бейби! – с редовна лична карта на Христо Ботйов Петков от Калофер - да, да, от Калофер, да бе, добре чу, от Калофер, - и то с каква снимка, като от учебника - помниш ли я, една такава готина, - същински близнак, докаран по нощите – кълна ти се, миличка, току-що го оставиха! - от полицейска патрулка - да, да, именно от полицейска патрулка, - така че може не просто да шашне зрителите, ами да ги шашардиса и ошашави, ако й обещае – ама честно, сестро, не като миналия път! – да я запознае най-сетне с оня фантастично хубав и отракан водещ на онова фантастично телевизионно състезание с щурите въпроси и още по-щурите пикантни вицове, дето ги ръси като…

 

Я да спрем дотук. Нека оставим Ботев да се наспи, защото го чакаше нелек земен ден. Български. Български от 21-вия век след Учителя на Любовта.