Издателство: Изток-Запад

първо издание, 2008 г.

меки корици, 334 стр.

 

Романът проследява драматичната житейска съдба на поколението, родено в средата на миналия век. Посветен на противоборството между вездесъщата по нашите земи лъжа и Божия огън у всеки от нас, на светлия Божи дар, с който сме благословени: правото ни на свободен избор, на покаяние, на нов праведен път.

 

 

 

ОТКЪС

 

 

 

 

 

Христо Пешев си беше материалист още като най-дребен малчуган. Разбира се, Ицко не припознаваше твърдата си философска ориентация, ала вече възприемаше света единствено на пипане, мирис, вкус. Ако някоя закачлива гостенка шеговито го попиташе дали е материалист на леля, той щеше да се озърне за татко си и ако татко му случайно се окажеше вкъщи, щеше да изприпка при него, да го погледне с красивите си ококорени очета и като види кимването му, да изприпка обратно при леличката и да отвърне, че е “мателялис”. Беше чувал обаче думичките Бог и Господ, но ги свързваше само със знаенето, понеже и двамата чичковци – и Бог, и Господ – знаеха всичко. Затова и баба му час по час все повтаряше: “Един Бог знае”, “Господ го знае какво му щукна на акъла”, “Само един Господ знае къде съм го скрила”, “Бог ги знае дали ще я карат заедно” - и така нататък. Ицко пък знаеше що е църква. Знаеше дори къде е църквата в градчето на баба му и дядо му, но не беше влизал вътре. Земеделец и атеист, дядо му не разрешаваше, а баба му ходеше само на големите християнски празници, и то много рано, и то някак тайно, за да не резили пред хората зет си или за да не го компрометира пред обществото, както Христовият татко се изразяваше. (Зетят бе скъсал окончателно с религията още като юноша, понеже оттогава я смяташе опиум за народа, който опиум за срам и позор все така държеше в наркотичния си плен тъща му.) Ицко беше чувал и думичката душа, ала не от наплашената си и упоена баба, а в особена и много модерна за онова време употреба: представяше си я тая душа като нещо, което се намира вътре в човека и току свършва, източва се някак, а после – странно – появява се и пак теква; и другояче си я представяше: като нещо, което се изтръгва от човека, сякаш е клатещо се млечно зъбче, и – още по-странно – за разлика от падналото млечно зъбче повече никога не пониква, няма го нещото, край. “Изцеди ми душата, докато го разобличим!” – често споделяше шепнешком баща му на майка му, но Христо имаше добър слух и понякога улавяше бащиния шепот. Случваше се в неделя на масата татко му да се закани гласно: “Ще му изтръгна аз душицата на оня фашист!” И скръцваше така зловещо със съвсем не млечните си зъби, че момчето ярко си представяше какво страстно желание изпитва родителят му да изтръгне душата на фашиста. Така или иначе обаче Ицко не знаеше какво означава думичката душа. Нищо не знаеше за нещата, които не можеха да се видят, чуят или пипнат. Такова беше времето.

 

Бе роден точно в разгара на подготовката за тържественото честване на славната 10-годишнина от деветосептемврийската победна революция. Страната строеше ново социалистическо общество, за което общество всички, абсолютно всички знаеха чрез зрение, слух, осезание, обоняние и вкус, а татко му бе един от добрите строители. Не строеше с чук и пирони, нито с бетон, тухли и вар. Строеше по друг начин и за този си начин вече бе заслужил няколко ордена и медала. А беше млад човек. Когато Христо се роди, чичко Сталин вече се бе споминал и текущото строителство от година и повече бе посветено на светлата му памет. Много портрети и паметници на непрежалимия чичко Сталин красяха новата България, но Христо не ги помнеше, защото беше бебе. Тъкмо щеше да навлезе във възрастта да помни, тъкмо щеше да се усмихва щастливо с първите си млечни зъбки и да сочи с пръстче накъдето и да е, питайки завалено и сладко кой е този чичко навсякъде околовръст, и чичкото взе, та изчезна. Разминаха се с Ицко и портретно, и паметниково, и бюстово, ала не и идеологически.

 

Бяха щастливи години. Баща му все по-рядко се свърташе вкъщи заради растящата грамада от ангажименти, свързани със строителството на новото общество. Зидаше се яко на обекта, мажеше се, лееха се плочи, всичко се покриваше. Майка му на Христо и тя, кажи-речи, отсъстваше от сутрин до мрак. С почти всички родители беше така. Строяха. Затова Ицко – същото се случваше и с десетки хиляди други деца - го преместиха при баба и дядо в провинцията. Той изкара там цели три години, докато тръгна на училище. И преди това бе ходил много пъти напролет и лете, бе оставал със седмици и месеци и винаги много му харесваше. Сега му хареса още повече, защото бе по-голям и си живееха царски с баба и особено с дядо, който също се казваше Христо и често споделяше с всички роднини и съседи, че му е извънредно приятно, дето са адаши с малкия Ицко. Две години си минаха така в царски живот сред петли и кокошки, сред кротички зайци и тромави сънливи магарета, сред птички и цъфнали вишни, сред взаимна любов, полутаен религиозен опиум и адашка привързаност.

 

Забавачката или детската предучилищна градина в малкото градче научи Христо на много неща. Научи го и да се бори за мир. Доставяше му удоволствие да се бори за мир, макар че не го съзнаваше това остро, тръпчиво удоволствие. Борбата можеше да се види и чуе, можеше дори да се пипне под формата на плакати, червени плюшени покривки, сини картонени гълъбчета върху униформените престилки, под формата на какво ли не. Приличаше на игра, в която децата играеха – както и им се полага – добрите, а американските империалисти – както и на тях им се пада – играеха лошите.

 

Бяха щастливи години. През 1961-ва Христо стана първокласник в София, а в началото на 1962-ра – чавдарче. Завързаха му синя връзка и той положи нещо като клетва. Нещото съдържаше неща, които той не разбираше, но с готовност се закле да изпълнява също с готовност нещата. Чувстваше се пораснал някак с тази връзка. През септември 1963-та го приеха за член Димитровската пионерска организация “Септемврийче”. Самото тържество се получи много тържествено. Състоя се в Двореца на пионерите, където по-рано млади хора се бяха учили за попове, но младият пионер не знаеше това. Не му и трябваше да знае, за да стане пионер. Трябваха му други знания и той ги имаше. Включително новата пионерска клетва, която зазубри наизуст. За разлика от 62-ра повечето неща в тази клетва бяха понятни за него и той спокойно се закле да ги изпълнява. Не че преди година-две се закле неспокойно, но този път бе по-различно. И връзката беше друга, червена. Съвсем пораснал вече се чувстваше с тази връзка. И готовността му бе по-зряла някак. Винаги готов! За първи път в живота си позна и вълшебното чувство на превъзходство. Не беше чувал името на тази нова тръпка, така че ако някоя закачлива лелка го попиташе какво изпитва към зайците, мотаещи се в краката му по училищните коридори и площадки, той нямаше да отговори, че изпитва чувство за превъзходство. Ала го изживяваше сладостното чувство на превъзходство; дори едно такова добронамерено презрение изпитваше към зайците първолаци и второлаци с техните смехотворни сини връзки. Понятие си нямаше що е то презрение.

 

Бяха щастливи години. Всичко беше материално. Христо също. В прогимназията той вече бе завършен материалист, въпреки че все още не го съзнаваше напълно. Ако си представим обаче, че в България тогава живееше някакъв оцелял въображаем идеалист, който би влязъл в диспут с младия пионер относно философските пристрастия на юношата, то Христо вече нямаше да тича при татко си, за да го погледне в очите кима ли, или не кима, а щеше да заяви твърдо, по пионерски, че е материалист, макар че още не разбираше какво е туй материалист. Разбира се, такъв иреален диспут съществува само в нашето въображение, понеже в тогавашна България той не би могъл да се реализира в материалния, ако мога така да се изразя, свят. Щеше да доведе до много обемни материални последици един такъв диспут и хората в тогавашна България го знаеха. Особено пълнолетните, които до един бяха материалисти. Вече.

 

И децата бяха материалисти. Вече. Христо пък съвсем. Учеше история на света и я обичаше с нейните материални предпоставки, които движеха хората във всичките им стремежи, пориви, мечти. И действия естествено. Учеше ботаника, зоология, основи на дарвинизма, все материални науки, където материята господстваше пълновластно, а материализмът ползваше примери от тези науки като потвърждения на своята правилност. Христо особено харесваше основите на дарвинизма, а също и начина, по който тези основи се осветляваха пред децата на тогавашна България. Не познаваше друг начин за осветляване на основи и този му допадаше много. Изобщо му допадаха природните науки. Физиката, химията, преди това естествознанието откриха пред него приказен, изумителен свят, пълен с много, много материя. Само с материя. Невероятен материален свят, удобен за виждане, чуване, пипане, мирисане и вкусване. Нашият, новият свят.

 

Христо растеше на бой, но и на житейска опитност. Не беше единствена теорията, така да се каже, която формираше младия материалист. Практиката се оказа по-бърз учител, а и по-въздействащ. Практиката учеше и научаваше удивително практично цяла тогавашна България на “единственото и най-правилното” учение – материализма. Това превъзходно “най” се слагаше може би по инерция и за по-убедително, понеже то предполага поне още две учения освен материализма, а той, както всички бяха научили и на теория, и на практика особено, бе единственото учение. Тука. Ала и този странен донякъде – странен за идеалистите – израз се научаваше, и то бързо. От всички. Рано или късно. Съзнателно или не. И от Христо също. Макар че той едва ли бе обърнал внимание какво важно нещо е научил. Освен че беше единственото – по онова време – и най-правилното – по онова време – учение, материализмът “се занимаваше” с материята, а тя беше благодарен обект за занимавка. Христо обичаше материята от все сърце. Близка му беше до сърцето. Откликваше бързо материята, разбираема беше, предсказуема една такава. Първите дни на учебната година в пети клас събираха жълъди из тогавашния Парк на свободата. И в шести клас ги събираха, и в седми, понеже помощта за родното социалистическо свинепроизводство бе постоянна грижа на софийските пионери. Естествено бе обявено, от една страна, съревнование между паралелките на всяко училище, участващо в жълъдобера, а, от друга страна, и между самите училища. Мярка за успех бе тонажът. Колкото по-голям тонаж, толкова по-напред в класирането. Най-голям тонаж – златни медали. Просто и ясно. И материално. Ала най-големият тонаж означаваше и преходно червено знаменце, разни други престижни неща и най-вече онова сладко, неописуемо чувство на превъзходство и още по-сладкото, най-тръпчивото от сладост усещане за струящата отвсякъде завист. Да, да. Обаче жълъдите по земята бяха малко около средата на септември и затова Христо и другарчетата му използваха преимуществата на твърдата материя, с други думи големите, едва посилни за крехките им мишци камъни, с които млатеха дъбовете из Парка на свободата, увреждаха материята им, но цената на дъбовите рани бе нищожна в сравнение с дъжда от жълъди, сипещ се отгоре. Христо и другарчетата му събираха урожая, занасяха го до пункта, който се намираше съвсем близо (какъв материалистически символизъм!) до непостроените още тогава парк-хотел “Москва” и посолство на Съветския съюз, урожаят показваше много приличен тонаж и паралелката на Христо винаги се нареждаше в челните редици на малолетните свинеугоители, макар и не в най-челните. Понеже не само пионерът Христо Пешев с другарчетата си, а и други димитровски пионери бъхтеха с все сили дъбовите гори на тогавашна София. Много деца се учеха на материализъм в действие.

 

Да, практиката бе най-добрият учител по материализъм. Христо не беше много музикален, но свиреше на акордеон. Вземаше уроци още от отделенията, а в шести-седми клас вече изпълняваше “Бийтълс” и разни парчета на други модерни тогава състави. Даже с басове ги изпълняваше някои. Мразеше акордеона, мразеше уроците, но времената бяха такива, че омразният предмет акордеон му осигуряваше участия в различни фестивали ли да ги нарека, прегледи на пионерската самодейност ли – няма значение. Има значение, че тези участия предполагаха отсъствия от омразни уроци, цели неприсъствени дни в училище, даваха престиж и материализираха моментално онова сладко усещане за чуждата завист и собственото вълшебно превъзходство.

 

Щастливи години бяха. Щастливо беше времето. Осем месеца училище, шестици от горе до долу, тук-там с по някоя петица, зиме и напролет два пъти по десет дни ваканция при баба и дядо (задължително), три месеца (задължително) при баба и дядо през лятото с двайсетдневно прекъсване за море с мама и татко – царски живот в сладкото царство на материята.

Щастливи години бяха в щастливо време. Христо мина през много етапи, както се казва, в развитието на своята представа за най-сладките плодове на материята. В шести клас, а в седми пък да не говорим, безусловно най-сладкият, “единственият и най-правилният”, ако ми е позволено да изплагиатствам само веднъж, плод на материята бяха оформящите се и особено оформените вече гърди на съученичките му. Вече оформените гърди хич не бяха малко в тогавашна България. Тази магьосница материята си знаеше превъзходно работата, включително и сред българските седмокласнички. Христо и другарите му пионери опипваха тези плодове на материята кратко и дълго, тайно и явно, изневиделица или пък със старателно обмислена подготовка при свенлива взаимност, на светло и особено на тъмно, когато игриво гасяха лампите в час по рисуване или пеене в предколедните дни на първия срок, понеже навън вече бе мръкнало. Впрочем тогава нямаше Коледа. Имам предвид предновогодишните дни с техните така възбуждащи часове по рисуване или пеене.

 

Ето така. А Христо още не бе целувал момиче. И не само той.

 

Бяха щастливи години. Вървяха сочно, вкусно и много, много бавно. Ала все пак комсомолът вече чукаше на вратата. Съдба.

 

Христо не се безпокоеше за съдбата си. И не само той. Никой от седмокласниците, сред които растеше, не се безпокоеше за съдбата си. Че за какво да се безпокоиш? Баща му вече строеше социализма по друг, по-различен начин в сравнение с начина, по който го строеше през 50-те години. Често говореше със сина си на най-разнообразни теми от строителството на социализма и особено за партийното строителство – новото-старо строително амплоа на Христовия баща. Христо знаеше вече много неща и не само от родителя си. Ала най-вече от него. Ориентираше се прекрасно и в материализма, наричайки го вече диалектически, както е редно, ориентираше се не лошо и в научния комунизъм. Ориентираше се кои са добрите и кои са лошите. Винаги можеше да ги разпознае, ако му ги покажат. Приемаше, че лошите трябва да бъдат унищожени като всяко зло на земята, за да може материята да се разгърне още по-правилно за доброто на трудещите се маси. И много други сложни неща знаеше вече. И ги приемаше. Баща му му помагаше в ориентирането при най-сложните неща. Животът се оказа прост и весел, когато имаш ориентири.

 

Което не означава, че Христо се различаваше по нещо от стотиците хиляди български юноши в тогавашна България. Дума да не става. Той бе типичен български юноша. Ако нещо не беше съвсем типично, то е, че растеше в съвсем, ама съвсем добро и правилно семейство. Съдба. Така че Христо обичаше “Бийтълс”, обичаше “Ролинг Стоунс”, обичаше Том Джонс, Адриано Челентано, обичаше “Мамас анд папас”, “Манфред Ман груп” и изобщо всичко, което успяваше да се промъкне през границите на тогавашна България като плоча или запис на някой ролков магнетофон. Ей Богу, слушаше тайно и радио Би Би Си на домашния радиоапарат “Климент Ворошилов”, като за антена му служеше парче тел. Би Би Си имаха емисия на техния си неразбираем английски език (Христо учеше модерния тогава френски), в която емисия всяка седмица представяха парчетата в двайсетицата на топкласацията. Ех, какъв кеф беше да слушаш пет седмици поред Мери Хопкинс или “Лейди Мадона” на “Бийтълс”.

 

Като типичен български юноша Христо мразеше и да се подстригва. Смяташе като всички младежи, че съществува пряка пропорционалност между по-дългата коса и харесването му от страна на момичетата, а той извънредно много държеше момичетата да го харесват. Всякак се стремеше баща му да не го стриже “паница” (всуе) и често дори плачеше след поредното си обезобразяване. По тази линия се разминаваха с татко си. Той, татко му, смяташе, че световният империализъм пуска пипалата си у нас в България и чрез дългите коси, като презрително отхвърляше аргумента, че редица противници на световния империализъм, живеещи насред геената огнена на световния империализъм, също носят дълги коси. Цели армии млади хора тъкмо по това време воюваха по улици, площади, колежи и университети, по цяла Западна Европа и Америка, къде ли не воюваха младите хора със световния империализъм и всички те носеха дълги коси. Без изключения. Ала бащата на Христо смяташе, че това са временни явления, което се оказа самата истина, а дългите коси са трайна вражеска пропаганда. Което също се оказа самата истина. Току-що остриган на “паница”, с дразнещо боцкащи косъмчета по врата, със сълзи в очите синът опитваше последния си “дългокос” аргумент – Маркс, пък и Енгелс, пък и дядо Благоев, пък и много други измежду диалектическите и историческите материалисти. Всуе. “Стани Маркс и тогава си пусни коса!” – казваше бащата със сладко чувство на превъзходство в гласа и Христо разбираше, че - ще не ще - му се налага да отложи въпроса за по-длъжката коса за по-нататък.

 

Щастливи години бяха независимо от редовните “паници”. Тъкмо “Лейди Мадона” бе излязла на върха на топкласациите (още с появяването си), когато Христо стана комсомолец. Нещата се развиха много интересно през онази далечна пролет на 1968-а. На 16 март “Бийтълс” бяха записали новия си хит, което момчето не знаеше, но го научи веднага от Би Би Си, понеже “Лейди Мадона” зазвуча моментално по целия свят. В края на март заедно с неколцина от най-заслужилите пионери го приеха в комсомола по съветскому или в Димитровския комунистически младежки съюз по нашему. Самият прием мина бързо и делово, Христо пое поредния си ангажимент да спазва поредния устав на поредната организация, в която влизаше, с което и процедурата се изчерпа. Кое беше интересното? Интересното беше, че Христо си тананикаше (наум) “Лейди Мадона”, защото “Лейди Мадона” много му харесваше и като песен, а си беше изфантазирал и една своя си лейди Мадона, която му харесваше още повече. Та докато другарката от районния партиен комитет им обясняваше след тържествената част колко е важно те да бъдат пример за какво ли не на другарите си в училище и не само в училище, да бъдат в челото, да бъдат като знаме и разни други такива символични предмети, да бъдат включително и опора на партията в борбата й на партията срещу разложителното западно влияние сред младежта най-вече чрез разложителната западна музика – в това именно време, по време на тази именно кратка, програмна един вид реч, Христо си тананикаше, без да иска, “Лейди Мадона”, а в главата му стоеше и не излизаше оная, неговата си въображаема хубавица лейди Мадона – руса, четиринайсетгодишна, с оформени вече сочни гърди и достъпна за целуване. Да.

Комсомолецът Пешев бе притеснен от цялата тази работа. Приемаше много сериозно членството си в комсомола и изпитваше чувство за сравнително дълбок позор, дето едва ли не опорочи приема си в такава авторитетна организация като комсомола с някакво си тананикане.

 

Чувстваше се виновен, доста виновен.

 

Бащата засили спотаеното чувство за вина у сина си вечерта след събитието. Човекът си пийна от радост, беше му приятно, че от целия клас само пет-шест души са приети с първия прием (“първата вълна” демек, понеже после полека-лека приемаха всички) и между тях е момчето му. Спомни си своята младост, отпусна се и за ужас на Христовата майка (възпитана преди и след девети септември в умерен и леко ляв земеделски конформизъм, а покрай и от другаря си в живота – в краен и извънредно ляв комунистически догматизъм) се поразприказва повечко, отколкото на майката й се искаше. Но какво да го прави, другарят й в живота бе щастлив и изживяваше щастието си. Главата на семейството си спомни какво е правил пък той след 14-ата си година в такава престижна област като борбата с монархо-фашизма и особено към 20-ата, заяви на сина си, че вече е мъж и отговорността му за фамилията, която носи, трябва да стане основна грижа на свежия комсомолец, защото тъкмо оттук нататък Христо ще доказва всекидневно, че заслужава доверието на партията. Христо още повече се възгордя с баща си след антимонархо-фашистките случки от младостта му, за които току-що бе научил като голям мъж, докато брат му вече спеше оттатък в стаята им. И още повече се засрами от поведението си с тананикането наум на онази все пак простовата песничка на “Бийтълс”. И то тъкмо когато на юношеските му плещи полягаше такава висока отговорност в хубавата стая с дългата дъбова маса и с портретите на другарите Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков.

 

Ала навън бликаше поредната радостна пролет, София се разлистваше сред щедрата априлска благодат и Христо като всеки млад човек забрави вината си. В края на краищата не беше направил и кой знае какво престъпление, та да се чувства дълго виновен. И още нещо забрави с възмъжаването си: какво е да изглеждащ като рапон, остриган "паница". За най-голяма изненада на момчето и даже на майка му бащата се съобрази с новия комсомолски статус на сина си и прояви деликатността никога повече да не настои за подстрижка тип “паница”. Защо изненада? Защото партийният строител отколе много държеше на външния вид, на приличния външен вид. Ала Христо растеше, а с него неусетно може би за домашните растеше и баща му по пътя на разбирането и деликатността, така свойствени вече на тогавашните партийни работници в отношенията им с хората.

 

Щастливи години бяха. Щастлива беше и тази 1968-а, макар и малко специална. Христо отиде да учи в езикова гимназия след седми клас. В България се проведе международен младежки фестивал, който премина изключително успешно, понеже партията не допусна никакво разложително влияние сред нашата младеж. Не е като да нямаше такива опити от страна на световния империализъм, който прати свои млади разложители на форума, но ние се справихме като партия, комсомол и народ. Страхотно беше лятото на 68-а! Христо за първи път се влюби истински и за първи път разбра какво е да се целуваш с момиче! В съчетание с моминските напълно оформени гърди изживяването беше върховно. Приличаше донякъде, но не бе чак толкова върховно, на изживяването на баща му в онази щастлива пролетна вечер, когато младият мъж стана комсомолец, но на младия мъж не му минаваше и през ум да прави такива сравнения на семейните изживявания. През ум не му минаваше и да се чувства виновен заради оная русата лейди Мадона, която съзерцаваше, докато си тананикаше “Лейди Мадона”, когато не трябва. Беше влюбен, и то с пълна взаимност, а светът беше прекрасен.

 

Ех, лятото на 1968-а! Жестоко лято! Суперлято! Истински, невероятен екшън течеше през онова лято, макар че Христо не беше чувал какво е екшън. ЦСКА прибра нападателя Петър Жеков. Не че самият Петър Жеков се противеше да го приберат в София от далечната Стара Загора, но така или иначе любимият клуб се преобрази. Заедно с Якимов, или Митата, както любовно го наричаха Христо и другите хиляди фенове, Жеков зананизва още от август гол след гол, понеже беше голаджия от класа. (И взе Златната обувка за сезона, но това бе през следващото лято.) Какво още? “Бийтълс” пуснаха на пазара “Хей Джуд”, а войските на Варшавския договор нахлуха в далечна Чехословакия. “Хей Джуд” се оказа още по-готино парче от “Лейди Мадона”, завоюва всички международни топкласации, а на гърба на сингъла звучеше друго фантастично готино парче със свещеното име “Революция” (в превод на български). Да, плочата се появи в края на август, а междувременно войските на Варшавския договор, между които и български войски, се бореха с контрареволюцията в братска Чехословакия в защита на успехите и постиженията на братската чехословашка социалистическа революция. Христо така и не разбра нищо от контрареволюционните попълзновения, нито пък от защитнореволюционните съвместни братски действия, тъй като беше влюбен и щастлив. Целуваше и прегръщаше страстно своето момиче (кестеняво и с кафяви очи), крещеше от радост на хет-триковете на Петьо Жеков (включително и срещу родния “Берое”), слушаше с наслада “Хей Джуд” и “Революшън”, а и не само тях, докато с проблемите на контрареволюцията се занимаваха войските на Варшавския договор, което си им беше и работата. Баща му се прибираше вкъщи угрижен и не се радваше дори на успехите на ЦСКА, после лицето му изсветля, светна, засия, а тези промени в лицето на партийния строител адекватно отразяваха съдържанието на новините в “По света и у нас”. Новините сдържано съобщаваха, че вече нямаме проблеми с братския чехословашки народ, както наричахме тогава братския чешки и братския словашки народ.

 

Щастливи години бяха. Христо започна гимназиалния си живот, кестенявото момиче изчезна някъде от полезрението, пък и той май вече не беше влюбен в него. Младежки работи. Младежки бригади. Христо строеше през лятото новия живот, като събираше домати по селата или копаеше гаража на новата сграда на “Кинтекс”, намираща се горе на “Кръста” срещу сегашния хотел “Кемпински-Зографски”. Весело се получи с тоя кинтекс. Някакъв зевзек измежду бачкаторите им бе подхвърлил какво означава съкращението. Христо бе голям вече, носеше поносимо подстригана къса коса (точно колкото разрешаваха в училище) и си задаваше всякакви въпроси, което е присъщо на младите хора. Не можеше да проумее толкова ли са важни за социалистическата ни държава производството и търговията със соцкинкалерия и соцтекстил (кинтекс), че да им се прави на кинкалеро-текстилците такава впечатляваща сграда. Попита баща си. Баща му свъси вежди, поколеба се, реши да му гласува доверие, накратко му разясни кинкалеро-текстилната полудържавна-полупублична тайна, разшифрова на младия наивник, че “Кинтекс” е кантора за инженерно-технически експорт, след което строго му нареди да си затваря устата що за инженерно-технически експорт ще се експортира. Христо тутакси я затвори.

 

Бригадите му харесваха като атмосфера и купон, а от работата клинчеше като всички тогавашни здравомислещи млади българи, като не броим някои странномислещи работохолици по призвание. Натегачите (до един здравомислещи!) също клинчеха от самата работа, за да им останат сили за натягането и съответната комсомолска кариера. Христо някак незабелязано за самия себе си успя да съчетае в съзнанието си клинченето, мързела и стремежа към бригадирски удоволствия с твърдата си вяра в комунизма и непоклатимата си вече материалистическа нагласа. Дори не знаеше, че ги е съчетал. Всички ги съчетаваха по един или друг начин. Не му тежеше. Съжителстваха си мирно и приятелски като някаква даденост, като нещо, което се подразбира от само себе си. Понякога го прихващаха и работеше много, до самозабрава, ставаше сериозен, намусен дори, преизпълняваше нормите, сякаш е сърдит на някого. А не беше сърдит. И не се натягаше, просто така му идваше отвътре. Хвалеха го, даваха го за пример като истински комсомолец и член на бюрото на комсомолския комитет. Мнозина почти никога не ги прихващаше, другите – никога, така че той често се отделяше от масата, що се отнася до прихващането за яка работа. Ала не се случваше често, от дъжд на вятър се случваше да не клинчи.

 

Често взе да попийва. Не клинчеше от посръбването. Не придиряше за качеството на алкохола с мизерните си дневни пари, пък и за какво качество можем да говорим в края на 60-те и началото на 70-те години. (Говорим за алкохола по магазините, а не за тънките импортно-експортни ичкии, предназначени за избраните, т.е. за “слугите народни” и обслужващия ги всякакъв слугинаж.) Та Христо пиеше почти всичко от “Златна котва” (вид бълвоч, наричан тогава бренди) до водка “Столичная” (добро питие, но скъпо за учениците). Пиенето и комунизмът също не се боричкаха в съзнанието му, понеже най-добрите комунисти, които познаваше покрай баща си, а те действително бяха едни от най-добрите комунисти в България, пиеха (много!) всички с едно-две изключения, колкото да има с кого да се кодошат останалите, между които кодошлии и баща му. Пиенето категорично не противоречеше на комунизма, на материалистическия светоглед, на прогреса с една дума. Да се почерпиш след добре свършена работа (четворка на класното по математика), да пийнеш яко на поредния купон (с придружаващите го повръщания, свинщини и други зулуми) влизаше в реда на нещата. Редът на нещата обемаше много материя. Ако някоя закачлива лелка се осмелеше да попита 16-17-годишния Христо някоя вечер преди полунощ дали така пиян-залян ще строи комунизма, той или щеше да я наругае, което е по-малко вероятно, защото беше добро и възпитано момче, или щеше да й отвърне, ухилен до уши, че като изтрезнее, тогава ще го строи. Пиенето и социализмът, макар и братя, живееха отделно. Едното нямаше нищо общо с другото. Точно така си и беше.

 

Щастливи години бяха. Нещата се оформяха някак си естествено. Христо живееше живота на обикновен младеж, макар че баща му вече бе голям човек. (Не от най-големите, не и от доста големите, но голям, прилично голям.) Христо нямаше пари като всички останали свои съученици, не ползваше и никакви привилегии. Не чувстваше разлики. В определен смисъл почти всички млади хора бяха равни. Живееха естествено и нещата им се оформяха естествено. И на Христо. На комсомолски събрания ставаше естествено сериозен, вглъбен, отговорен. Харесваше се такъв и си вярваше, че е такъв, когато трябва. На купони се преобразяваше в душата на компанията. Подрънкваше вече и на китара. В училище бягаше от час, ако можеше да мине метър без отсъствия, говореше в час, наказваха го с разни забележки и други такива. Не беше отличник. Не вярваше в Бог. Вече бе оформен младеж със свои си разбирания и особености. Естествено оформен младеж. Не знаеше кога и как се случи, не бе го усетил, но си имаше ценностна система, и то твърда, имаше си пристрастия и антипатии, имаше си всичко, което имат хората по целия свят.

 

Не вярваше в Бог, защото такъв проблем не съществуваше пред него. Тоест да вярва или да не вярва. Всички не вярваха, майка му и баща му не вярваха, по-малкият му брат и той не вярваше, приятелите му не вярваха, учителите – също. Никой не вярваше измежду хората, сред които живееше. Не беше чувал да има други хора, които да вярват, освен бабичките и старците от време оно, заради които църквите още отваряха врати от дъжд на вятър. Не знаеше как се казва патриархът, нито разбра, че е предал Богу дух и е сменен от друг патриарх. Нищо не знаеше за живота на Иисус Христос, понеже не беше чел евангелията, не беше чел и нито ред от Библията. Нямаше представа как изглежда Библията като книга, освен че е дебела. Не се интересуваше от такива неща. Подиграваше се. Заедно с останалите комсомолци често се подиграваше на разни стари суеверия, запазили още място в представата за порядъчен живот у по-възрастните хора. Разни суеверия като светото кръщение или разни други такива, които предизвикваха смях и добродушна ирония. Или тая мания около Великден с боядисаните яйца и козунаците, с висенето около църквите само за да изчакаш “възкръсването” на Христос. Подиграваше се и ехидничеше заедно с останалите комсомолци, но когато от комсомолци съучениците му се превръщаха в обикновени младежи като всички младежи по Божия свят, тоест когато комсомолското събрание или там каквото и да е биваше закривано, Христо и той се превръщаше в нормален млад човек, не се подиграваше, не издевателстваше не поради нещо друго, а защото тези неща не съществуваха за него, забравяше ги.

 

А беше духовно момче. Или мъж вече. Четеше, четеше много. Четеше хубави, великолепни книги, каквито се появяваха и у нас в България, взимаше книги от съучениците си, взимаше книги и от кварталната библиотека, четеше много и всичко. Гледаше по кината чудесни филми, в които се разказваха разни работи за духовните търсения на хората по Божия свят, но той не свързваше тези търсения с Бога, с религията, с каквато и да била религия или духовност. Младите хора на тогавашна България не ги свързваха тия неща, понеже не знаеха нищо за връзките. И живееха съвсем прилично и без този товар.

 

Христо вече бе абсолютно завършен материалист. Позачиташе от интерес и младежко любопитство разни философски книжлета, в които се преразказваше философията на Хегел, Аристотел, Платон и Талес Милетски, ориентираше се вече в разните направления през хилядолетията, ала всичко това сякаш му бе необходимо, за да се убеди още повече колко са прави Маркс и Енгелс по всички въпроси на мирозданието. Не че познаваше всичките аспекти на мирозданието, по които Маркс и Енгелс бяха категорично прави, но вече си бе изработил такова вярване, много наподобяващо религиозното. Не се нуждаеше от доказателства, така да се каже. Вярваше безусловно на Маркс и на Ленин, а отец Бъркли, за когото поназнайваше от кратичкия философски речник, издаден в СССР през 30-те години, смяташе за комичен, средновековен едва ли не персонаж, който твърди, че бутилката “Столичная” не съществува, ако се обърнеш с гръб към нея. Които субективноидеалистически твърдения предизвикваха същия добродушен смях и подигравки, както и смешната вяра в Бога на изкуфелите старци и бабички. Понеже шишетата водка или “Златна котва” си съществуваха, и то още как, дори от глупост и да ги загърбиш! Ала Христо не бе глупак да ги загърбва. Възприемаше се, при това с пълно основание, за еманация на организираната материя на Земята: той бе венецът на самоусъвършенстването на материята от първата белтъчна молекула до разумния хомо сапиенс, тоест до него, до Христо от 20-ото столетие след новата ера.

 

Младежът навършваше осемнадесет години.

 

И точно тогава, в ранната пролет на 72-ра, за първи път усети, че нещо не му е точно. Усещането приличаше на убождане, но той не осъзна каква е причината за леката болка. Капчица дискомфорт цопна в равната гладка повърхност на вече изградената му ценностна система, но той не осъзна каква е причината за малките ефирни вълнички, които така неприятно го гъделичкаха, питайки го кой всъщност е той. Беше за кратко обаче. Мина. И той забрави. Предстоеше му абитуриентският бал, дипломирането, кандидатстудентските мъки и радости, предстоеше му да изживее живота си.

 

Щастливи години бяха. Всичките му гимназиални години.

 

В световен мащаб нещата лека-полека улегнаха. След инцидента с чехословашката контрареволюция империализмът дооголи хищните си зъби, но страните от Варшавския договор продължаваха да бъдат сигурен страж на мира. И империализмът клекна. “Бийтълс” пък се разделиха. Издадоха след чехословашката контрареволюция двойния албум “Бийтълс”, пуснаха албумите “Йелоу субмарин”, “Аби роуд” и “Лет ит би”, станаха идоли на млади и възрастни, песните им (вярно, в малко диверсантски инструментален вариант на симфонични формации) зазвучаха дори по българското национално радио “София”, след което бийтълсите се разтуриха. Христо не го преживя тежко. Че и защо? Слушаше с наслада хитовете на “Дийп Пърпъл”, “Крийм”, “Юрая Хийп”, Арета Франклин, Том Джонс… Изобщо разложителната западна музика навлизаше мощно в тогавашна България по най-вече диверсантско-нелегални грамофонно-магнетофонни канали.

 

В национален мащаб партията водеше вяла борба срещу разложителното влияние на западната упадъчна музика. (Навсякъде в тази книга под “партията” трябва да се разбира Българската комунистическа партия: съкращението цели икономия на хартия.) Партията правилно беше преценила, че борбата е трудна и нещо повече - че е безсмислена, в смисъл обречена. Пък и западната музика като че ли не вършеше май кой знае какви бели сред младежта. Затова партията се съсредоточи върху ускореното дострояване на социализма, на което поприще постигна забележителни успехи. Забележителни успехи (не само, подчертавам, в национален мащаб) постигна и ЦСКА. Петьо Жеков и Митата Якимов бележеха гол след гол по зелените терени, а Пената, който впоследствие стана известен в целия свят като Стратега, играеше като непробиваем стълб в отбраната на отбора. Христо ходеше на мачовете на ЦСКА и примираше от възторг. Не можеше да прецени кого боготвори повече – Петьо, Митата или пък младия Жоро Денев – Кучето. Всичките ги боготвореше от оня славен отбор.

 

Изобщо Христо се оформяше като чувствителен младеж. Често изпадаше в особени състояния, за които никой не подозираше. Не подозираха дори най-близките му, даже майка му. Външно привличаше всички със спокойния си характер, с уравновесения си темперамент, с приветливостта си. Не беше подъл, можеше да се разчита на него за всичко, за което е дал думата си. Не портеше. Не се натягаше. Имаше чувство за хумор и се смееше заразително. Ала често изпадаше в особени състояния. Тайни състояния. Плачеше. Плака, когато прочете “Златният храм” на Уилям Голдмън, сякаш самият той страдаше върху гроба на Зок. Едва се сдържаше да не заплаче в тъмните киносалони на социалистическа София, когато хубави американски, френски и италиански филми разтърсваха душата му. Плачеше, когато слушаше любимите си хитове на Дженис Джоплин (Бог да я прости!), на Джо Кокър, на “Афродитас Чайлд”. Не ревеше като сълзлива госпожичка, ако, без да ща, съм създал такова впечатление у читателя, а просто сълзи на самотен възторг се стичаха по лицето му и нищо повече. Не се срамуваше от сълзите си, но не ги споделяше с никого. С една дума, Христо се оформяше като чувствителен човек. Това първо.

 

Второ, и много важно, оформяше се като доста потаен човек. Естествено рядко някой споделя сълзите си с други хора, ала той не споделяше не само сълзите си. Почти нищо не споделяше и това не му тежеше. В Христо живееха двама души с абсолютно равностоен статус. Единият учеше, попийваше, ходеше на мачове, целуваше и опипваше момичета, четеше, танцуваше, смееше се до сълзи на глупави вицове, риташе футбол по всяко време, свободно от задължения, играеше шах, клинчеше от сериозната работа по бригади: изобщо живееше живота на средностатистически младеж от тогавашна България. Другият тайно вярваше в комунизма, ама наистина вярваше, а не само на комсомолски събрания и всеучилищни тържества. Рядко се замисляше за своята вяра. Сред младите такива теми не бяха популярни, да не кажа, че биха предизвикали околните да се помайтапят с всеки, отворил подобна приказка. Христо затова не се и сещаше за вярата си. Но тя съществуваше и когато си спомняше за нея, усещаше я същата като при предишното спомняне – твърда и непоколебима. И съкровена. Също като потайното му преклонение пред Ленин. Христо Пешев уважаваше Ленин от все сърце и се прекланяше пред онова, което Ленин бе сторил за човечеството. Няма да е справедливо, ако някой подметне, че младежът не знаеше какво е сторил Ленин за човечеството. Беше изчел не само книги за, но и книги от Ленин, така че преклонението му бе подплатено, така да се изразя, с факти. Разбира се от само себе си, че някои факти не бяха достъпни за Христо, както и за почти никой в тогавашна България, но бих се обзаложил, че ако той знаеше за тези факти, преклонението му пред Ленин не би се помрачило ни най-малко. Христо беше възпитан в суровите реалии на класовата борба, която не познаваше от опит, но пък познаваше от разказите на баща си и от купищата книги и учебници, които гълташе. Така че разни факти, пък били те и най-клеветническите, не биха могли да извадят преклонението му пред Ленин от контекста на класовата борба, която оправдава всичко и съвсем естествено – като част от всичкото – и Лениновия непоколебим стремеж към добруването на хората. И Христо беше част от всичкото. Разделена на две еднакви половинки част. Явна и тайна. Тайната част също бе разполовена. Двете тайни части мирно и спокойно си съжителстваха. Вярата в комунизма и преклонението пред Ленин комшулуваха със сълзите от “Съмър тайм” на Дженис Джоплин или с възторзите покрай Джеръм-Селинджъровите герои.

Щастливи години бяха. Ако някой попиташе закачливата лелка как би определила Христо като човек, закачливата лелка би отвърнала с охота и весела усмивка: “А, Ицко ли! Много добро момче!” И би добавила със сериозен израз предвид времената на тогавашна България: “Христо е положителен млад човек, другарю! От много добро семейство! Наше семейство!” Ето така.

 

Междувременно положителният млад човек позна най-великото физическо и духовно същевременно тайнство, макар че изобщо не подозираше духовната същност на тайнството, а го възприе изцяло физически като истински диалектически материалист. Поне на съзнателно ниво. Достави му огромно удоволствие, и то не само кулминацията, а и цялото тайнство: от разсъбличането, та до кулминацията. И не само първия път, а и следващите пъти. Освен положителен Христо наистина беше и много чувствителен млад човек. Поне за нещата, които предполагаха чувственост и чувствителност. Между тях не беше изборът на риза за бала. Ушиха му риза по поръчка в ЦУМ; тогава ЦУМ предлагаше такива услуги. По ризата имаше басти, които бяха много модерни, но той не се интересуваше чак толкова от бастите. Костюмът му също не бе лош, напротив, но го взе от братовчед си (който изобщо не беше го носил освен веднъж по същия повод), понеже семейство Пешеви събираше пари за нов апартамент. Балът мина добре: танци, пиене, повръщане, любов. ЦСКА стана пак шампион, а Жоро Денев – Кучето и Петьо Жеков нямаха озаптване. Германия стана европейски шампион по футбол, става дума за тогавашната Западна Германия. Нямаше нищо случайно в триумфа на Германската федерална република, защото Бекенбауер копираше играта на Пената, Нетцер и Оверат копираха доста талантливо магьосничеството на Митата Якимов и Жоро Денев – Кучето, а Гердхард Мюлер сякаш беше еднояйчен близнак на Петьо Жеков, що се отнася до голаджийството. Христо четеше за кандидатстудентски изпити, докато Западна Германия лупаше Съветския съюз на новопостроения олимпийски стадион в Мюнхен. Кандидатстваше с биология. Искаше да учи биология, наука, която го привличаше от няколко години. Баща му не беше много съгласен, понеже смяташе икономическите специалности на института “Карл Маркс” за по-перспективни от гледна точка на солидните марксистко-ленински знания, пък и от гледна точка на практиката на социалистическото строителство. Не притисна обаче сина си, остави го да се готви за онова, към което го влечеше. И не сбърка. Христо влезе в Университета, въпреки че не беше измежду първите, което изобщо не го вълнуваше, почерпи се, отиде на море, където крещя от възторг за нашите златни щангисти, плака на “Мила Родино” заедно с цялата почивна станция на Централния комитет на партията, без да крие сълзите си; в интерес на истината, стана голям почитател и на американеца Марк Шпиц, който взе седем златни медала в плуването, и на разни други изявени капиталистически спортисти. Цялата олимпиада в Мюнхен много му хареса, но не я проследи напълно заради любовните си ангажименти на морето и в София. Чакаше го казарма и любовта беше по-важна от спорта. Ала колкото и да е важна любовта, дългът пред родината е по-важен и в един топъл септемврийски ден Христо потегли с остригана нула номер глава към N-ския, разбирай към Плевенския гарнизон.

 

Щастливи години бяха.

 

                                             ***    

     

Ето я! Изведнъж осъзна, че я чака. По обед тя обикновено излизаше да изпуши цигара в тихия зелен двор, да се порадва на пролетта. Винаги слизаше сама тази красива тридесет и няколко годишна жена с коси в цвета на есенна букова гора и с блестящи сини очи. Не беше влюбен в нея. Само я обичаше с тиха тайна обич заради сърдечността, която проявяваше към него и към Бившите.

 

- Как си, Христо? – приседна тя на пейката и щракна със запалката си.

 

Така женствено палеше цигарата си! А той знаеше с какви груби, мъжки неща се занимаваше понякога. Сякаш сега не беше тя, а женственият й двойник.

 

- Добре съм – отвърна той, загледан в пижамата си.

- Така те искам, Христо! – тупна го тя по коляното, смукна дълбоко и като че въздъхна, изпускайки дима. Поне така му се стори.

 

Той премълча.

 

- Чудесен ден, а, Христо? – засмя се тя на нещо свое си.

- Така е – каза той.

- Така е, Мария – поправи го тя. – Аз съм Мария, забрави ли?

 

Познаваше я от десетина дни.

 

- Така е, Мария – поправи се той и добави: - Мразя тази пижама!

- Скоро ще я свалиш и всичко ще бъде наред – каза Мария.

- Бившите никога не са лежали по болници – каза Христо.

- Ти не лежиш в болницата, Христо – поправи го тя с усмивка. – Ходиш си навсякъде.

- Аз не ходя, те ходят – коригира я той. – Аз си седя на пейката. Сега.

 

Мария на свой ред премълча. И продължи да мълчи, докато не си изпуши цигарата. Мъжът до нея също мълчеше. Тя стана, изгледа го продължително отгоре:

 

- Хей, Христо, знаеш ли, че си хубавец! – подкачи го.

 

Той я изучаваше отдолу и си мислеше, че това стегнато тяло е само на няколко седмици, на няколко дни или на няколко само минути, ако трябва да е прецизен. Или още по-точно – само на миг. Това тяло бе родено само преди миг. Край! Вече го нямаше! Бяха се родили други тела, следващите… Също стегнати впрочем… - Както съм свободна вече, не знам… - засия цяла жената и стана още по-красива.

 

Той се усмихна малко сконфузено. Не му идваше на ума какво да й отговори. Пък и не беше сигурен, че следва да й отговаря.

 

- Догодина ще стана на четиридесет, за кога да търся по-хубав от тебе! – размаха тя шеговито показалец с изрязан чист нокът без маникюр, врътна се и заситни към бялата сграда.

 

Той я проследи с очи, сетне ги затвори и продължи да се припича на априлското слънце.

 

*****

 

Книгата може да закупите от Български книжици тук.