Издателство: Изток-Запад

първо издание, 2008 г.

меки корици, 182 стр.

 

След „Верникът и Неверникът” и „Зрящият и Незрящата” романът-притча „Вирусът и Антивирусът” завършва изящната трилогия, написана сякаш в своеобразния топъл стил „магически романтизъм” и извисяваща най-светлите, най-съкровените човешки ценности и въжделения: любовта, радостта, доверието, мира и покоя, служенето на общото благо в хармония със себе си.

 

 

 

 

ОТКЪС

Пак ли? – изписа се в карето на монитора.

 

Въпросът бе зададен на майчиния му език, а не на английски. Това сякаш стъписа Човека много повече от самото появяване на такъв въпрос. Няколко секунди не дишаше, сетне въздъхна. С ужас си мислеше за остарялата си, явно абсолютно ненадеждна антивирусна програма, с която току-що уж бе проверил дискетата. Както и за остарялата, явно абсолютно ненадеждна антивирусна програма на издателството, което му бе поръчало да редактира сборника с есета, записан върху скапаната им дискета.

 

Аgain? – светна на екрана.

 

Човекът с примирение разглеждаше карето. Горе вляво върху мастиленосинята ивица се четеше познатото Microsoft Word, вдясно си стоеше кръстчето за затваряне на съобщението, а отдолу на сивия фон бе изписан текстът. Липсваше удивителният знак в жълтия триъгълник вляво. Нямаше Yes, No, Canсel. Само въпросът: Аgain?

 

Човекът предпазливо натисна с мишката върху кръстчето, но карето не изчезна.

 

De nouveаu? - появи се въпросът на френски.

 

Мъжът пак натисна върху кръстчето.

 

Опять? – изписа се вътре в карето на руски.

 

Човекът опита още веднъж.

 

Schon wieder? - появи се на немски.

 

Той вдигна рамене, натисна за пореден път. Карето изчезна, а след малко се затвори и текстът на есето, върху което бе започнал да работи само преди минути. Човекът извади дискетата от компютъра, съжали дълбоко, че вече я е записал върху твърдия си диск, и отвори директорията на романа, който пишеше в момента. Натисна върху файла на последната си глава и заедно с текста се появи същото каре, където на родния му език се четеше:

 

 

Човекът замръзна. Опита се да съобрази как да реагира, какво трябва да стори, но откри, че главата му не работи. Сети се само да кликне върху кръстчето, веднъж, втори, трети път, но изречението не се изписа нито на английски, нито на какъвто и да е от другите международни езици.

 

Човекът не беше глупав. Бе мислещ човек и допреди малко си въобразяваше, че поне теоретично е готов да посрещне много от превратностите, които би могъл да му поднесе животът. Явно се бе лъгал. Вярно е, че напоследък си бе позволил да изпадне в униние. Не се противопостави на подтика да се отпусне. Не се възпротиви на желанието си да махне с ръка. Не се пребори със себе си. Изгуби сили в унинието. В криза бе вярата му в Общия Замисъл. Все по-рядко виждаше проявленията на Замисъла, още по-рядко ги усещаше. Беше слаб в момента и текстът върху монитора го свари неподготвен. Може би затова и дълго не помръдна, вторачен в малките черни букви върху сивия фон.

 

Докато карето не изчезна само.

 

Някак като страничен наблюдател Човекът установи, че се бе зарадвал на промяната. И че все още й се радва. Като че ли се чувстваше обнадежден. Предпазливо затвори файла на своя роман, влезе отново в директорията на чуждия ръкопис с есета. Действаше сякаш насън, бавно, с някакво странно упование, че всичко това не е истина, че някак ще му се размине. Не се запита кое да му се размине.

 

Не се замисляше дълбоко какво и защо върши. Отвори същия файл, където бе преди малко, вгледа се в същия текст, преведен от английски на майчиния му език доста нескопосано, както бе установил още одеве с набитото си професионално око. Издателската разпечатка на текста лежеше на бюрото до клавиатурата. Той обаче и не поглеждаше към листата. Чакаше, вторачен с упование в екрана. Изобщо не чака дълго разочарованието си.

 

Пак забравяш, че трябва да търсиш смисъла единствено в себе си! - прочете за втори път.

Преглътна, надигна шишето с вода, което стоеше до краката му, изпи половината и се опита да си спомни за какво бе мислил, когато онова Пак ли? се появи за първи път на родния му език. Припомни си.

 

Човекът си вадеше хляба с текстове. Служебно поръчваше, търсеше, намираше и четеше чужди текстове, а открай време пишеше и свои. Бе обикновен човек като милиони други на тази планета, чиито обитатели Бог знае защо и кога бяха избрали да я нарекат Земя (the Earth, la Terre, Земля, die Erde). Много народи обитаваха Земята. Човекът принадлежеше към малък народ, разположил се много отдавна върху престижен континент, може би най-престижния континент измежду няколкото континента на Земята, ако бихте попитали живеещите на този континент. Наричаше се Европа. И Европа, и цялото човечество по другите континенти изживяваше особен етап в развитието си. При народа на Човека обаче етапът се получи някак си съвсем особен. Човекът принадлежеше към българския народ, а държавата му се казваше България.

 

Само преди седмица главният прокурор на тази много стара европейска държава бе заявил публично, че се ангажира да съдейства на правоохранителните органи в борбата им с престъпността. Човекът първо се бе смял през сълзи, докато се питаше дали сега и шефът – примерно - на генералния щаб на армията нямаше да се ангажира да съдейства за националната сигурност. После се изуми, сетне се ядоса, а накрая се потресе.

 

“Ако в дълбока медитация и готовност вие чуете, чрез вашата душа, и от по-висшите сфери, и отвъд тях, идея може да ви бъде изпратена за бъдещия прогрес на човечеството, и да се направят подобрения.” Така пък изглеждаше изречението на екрана в края на третото есе. Беше се възмутил от преводача, от подхода му към чуждия авторски труд. Бе свързал по някакъв неведом начин нахвърлените една въз друга думи пред очите си с невероятното изявление на главния прокурор, разпространено от всички медии, и пак се ядоса, вбеси и потресе. Бе се замислил за смисъла на това, което върши той, Човекът, за смисъла на това, което вършат преводачът на иначе чудесните есета, главният прокурор на родната му страна, народът, към който принадлежеше, човечеството, към което принадлежеше. И тъкмо тогава под изречението с нескопосания превод светна карето с Пак ли?

 

Човекът работеше отдавна с компютър и знаеше какво е вирус. Какво бе това?

 

Вирус – появи се в карето на екрана.

 

Човекът потрепери, разтърка очи.

 

Просто вирус – смени се надписът вътре. - Просто особен вирус. Или, ако повече ти харесва, Вирусът.

 

“Мили Боже!” – рече си Човекът, но не можеше да откъсне очи от буквите.

 

О, да, да! Мили, мили Боже! – отзова се карето отсреща, позадържа още малко надписа и изчезна. Върху монитора остана да се чете онова за дълбоката медитация, изпратената идея и подобренията, които може да се направят.

  

***

 

Цели три седмици Човекът не сподели с никого.

 

Отдавна не споделяше с Жена си почти всички важни за себе си неща. Споделяше рядко, по-често дори не му идваше наум. Камо ли пък такова събитие, за което не знаеше и как да й разкаже. Жена му вече от няколко години не беше измежду хората, пред които би избрал да се изповяда.

 

Човекът имаше Син, голям, двайсетгодишен вече мъж, който щеше да прояви духовно съпричастие, понеже бе духовно дълбок човек. Баща му обаче не искаше да го тревожи.

Нямаше как да съобщи на Дъщеря си. Момичето едва бе навършило петнадесет години и изживяваше бурно тийнейджърската си стихия. Щеше да възбуди духовното й любопитство до крайност, ала Човекът не желаеше да предизвиква ничие, дори нейното любопитство тъкмо с това.

 

И дума не можеше да става да обезпокои Родителите си. В страната, към чийто народ принадлежеше, възрастните хора и без друго бяха преситени с емоции.

 

Опасяваше се, че Приятелят му няма да повярва, а недоверието му щеше да ги отчужди. Достатъчно се бяха отчуждили напоследък.

 

Нямаше с кого да сподели в офиса на списанието, в което работеше. Може би с Шефката си? Точно тази мисъл го бе накарала да се поусмихне един-единствен път за изтеклите три седмици.

Бриджорската Компания се състоеше от различни хора с различни интереси. В този затворен кръг странностите и неправдоподобните чудесии не се котираха изобщо.

 

А Любовницата му само чакаше повод да се нахвърли отгоре му, задето не й отделя почти никакво време. Щеше открито да го обвини, че работи непрекъснато и от преумора е започнал да превърта. Подозираше я, че още от деня на запознанството им тя тайно го смята за малко смахнат. Той пък смяташе, че това придава на смахнатата им връзка привкус на очарование.

 

Първите дни не смееше да пусне компютъра. Засрами се не от себе си, а от хилядите, от десетките хиляди страници, които бе прочел с такова доверие през последните десетина години. Засрами се от авторите им, от тяхното задочно доверие в него. И предприе действието, което избра за необходимо и разумно да предприеме при такава ситуация. Нищо не се случи и Човекът лека-полека се успокои. Ден след ден заработи по-спокойно пред компютъра вкъщи, ала все пак гледаше да се позадържа повече в офиса на списанието, от което получаваше заплатата си. По-рано ходеше от ранния следобед до късната привечер, а през трите седмици взе да пристига още на обед и да си тръгва измежду последните. Усърдието му правеше добро впечатление на Шефката му и тя изразяваше одобрението си чрез все още недоверчиви усмивки. Комичната донякъде ситуация искрено забавляваше Човека, но и насаме той все още не смееше да се усмихне, дори и недоверчиво.

 

Така бе в офиса. А сега бе сутрин, той седеше пред бюрото си в собствения си дом, а върху екрана на остарелия вече монитор се четеше:

 

 

Човекът не реагира външно. Не помръдна. Само цялата кръв сякаш за миг се изтегли от главата му.

 

“Не знам” – мина му през ума.

 

Какво би отговорил, ако те попитат на улицата? – изписа се в сивото каре.

 

Текстът пак бе на родния му български език.

 

Какво би отговорил, ако в момента легнеш внезапно на смъртния одър? – смени се въпросът.

 

“Не знам” – кънтеше в празната му глава.

 

Затруднявам се. Моля, би ли натиснал което и да е копче, за да общуваме много по-бързо? – появи се внезапно в карето.

 

Човекът машинално погледна клавиатурата. Взе да идва на себе си, да съобразява малко от малко. Не посегна.

 

Целта е енергията на мисълта ти да протече от пръста през клавиша към мен – поясни мониторът.

 

Мъжът се поколеба, пое дъх и плахо натисна бутона с латинската буква “Н”.

 

 

Той не реагира.

 

А защо избра “хаш”? - попита онова от екрана.

 

Едва не отговори на глас.

 

Забрави да натиснеш копчето – подсети го карето.

 

Натисна бутона с “хаш”.

 

Заради хомо сапиенс? Чудесна идея! – откликна мониторът.

 

“А ти кой си?” – помисли си Човекът, сети се, натисна бутона.

 

Вирус – отвърнаха му в карето. - Просто особен вирус. Вече го съобщих. По-важно е да обсъдим ти кой си.

 

“Мога ли да говоря на глас?” – попита той наум.

 

Предпочитам да бъде тихо - светна отговорът.

 

“Не знам кой съм – започна бавно Човекът, взрян в показалеца си, който леко натискаше бутона с “хаш” точно в средата на клавиатурата. Бутонът пак не изписваше буквата, което той приемаше вече за естествено. – Може би съпруг, неудачен съпруг в един почти провален брак. Баща на две деца, с които не намирам време да общувам като по-рано, когато бяха малки. Може би съм и неудачен баща. Не съм добър син, макар че се старая да съм, доколкото мога. Мъча се да бъда и порядъчен приятел, но ми се струва, че не успявам кой знае колко. Вероятно съм добър редактор. Ала предпочитам да имах повече талант за своите писания. Поне се стремя да бъда честен в тях. Не бих казал, че това е качество, което се цени от всички в моята страна. Аз обаче го ценя. Вероятно бъркам с подхода. Понякога така ми се иска да се впиша в общата енергия. Постоянно се чувствам самотен. Често не мога да се позная. Раздвоен съм. Не, не знам кой съм. Не знам какъв съм. Никакъв не съм.”

 

Мъжът махна пръста си от клавиша, а на екрана все още си стоеше надписът Предпочитам да бъде тихо. И той предпочиташе да бъде тихо. Гледаше и чакаше.

 

Това ли би казал на лекаря, който ти съобщава, че минутите ти са преброени? – светна на монитора.

 

“Не – отвърна след пауза Човекът. – Не бих казал точно това. Може би ще кажа друго.”

 

Опитай пак – насърчиха го от карето. - И пръста върху “хаш”!

 

“Обичах я и сигурно още я обичам – замисли се той. – Ако построим мост помежду си, ако взаимно предизвикаме някакъв общ катарзис, може би ще спасим семейството си. Не знам къде сгрешихме, но жена ми е човек, достоен за обич и уважение. Не, бракът ни не е провален. Живяхме добре. И сега дори не живеем зле. Децата ми се гордеят с мен, значи, добър баща съм. И родителите ми се гордеят с мен, макар че малко ги е страх от странностите ми. Какво пък, приятелите ми могат да разчитат на мен и го знаят. Вадя си хляба с приличен, съвестен труд. Мнозина харесват книгите ми, вярват им. Имам си дори почитатели. Точно така, щях да кажа на лекаря, че съм един порядъчен човек. Грешник, ама човек. И че не съжалявам за нищо.”

 

Така е по-добре – появи се в карето. После то рязко се уголеми и цялото се изпълни с дребните черни букви. - А може би е време да помислиш дали не си отстъпник от всичко, което си прочел, обмислил, прозрял. В което вярваш. За което си готов да се бориш. Което би отстоявал докрай. За какво ти е тази вяра, ако не живееш собствения си живот според нея? Тя да не е придатък на живота ти? Тя да не е отделно от него? Хей, за какво ти е Светлината, която сътворяваш у себе си, ако Тя не ти носи Радост? Хей, че ти не си радостен!

 

“Кой те праща?” – попита Човекът.

 

Ти ме пращаш – отвърна Вирусът.

 

“Малко съм уплашен” – призна си Човекът.

 

 

“Така мисля.”

 

 

И тук се случи нещо, което отново парализира Човека. Карето се отмести нагоре, а точно под него в долната част на екрана се появи второ каре, абсолютно същото по размери, форма и цвят, в което лаконично пишеше: От теб.

 

Човекът местеше поглед от едното върху другото каре, четеше логичния въпрос и краткия отговор, пак четеше, четеше, настръхна, взе явно да трепери. В главата му пулсираше една-единствена дума: ”Майчице!”

 

Ето, виждаш ли! – появи се в долното каре.

 

Не съм искал да го плаша – отвърна горното.

 

Мъжът си пое дълбоко въздух.

 

“А това какво е?” – натисна полека бутона “хаш”.

 

Можеш да не натискаш вече клавиша – изписа се в долното каре. - Само го поглеждай от време на време.

 

“Така ли е?” – попита Човекът, без да маха пръста си.

 

Да – потвърди горното каре.

 

Аз съм Антивирусът – отвърна долното каре.

 

“Майчице!” – пак проплака мъжът.

 

Ако желаеш, можеш да продължиш да натискаш бутона – светна при Антивируса. - Но с поглед ще ти е по-лесно и по-удобно.

 

В горното каре на Вируса Да си оставаше, но до него се добави: И по-бързо.

 

А отстрани все така надничаха думите от есетата, над чийто превод Човекът се мъчеше вече три седмици в желанието си да ги направи достъпни, запазвайки мъдростта им.

 

***

 

Води те инерцията, а тя е сляпа – предупреждаваше го Вирусът от екрана.

 

Пак го притискаш! – намеси се отново Антивирусът отдолу. - За него е много по-важно да избере към коя култура иска да принадлежи.

 

Посланието остана още няколко секунди и изчезна.

 

Навън валеше есенен дъжд. Бе събота и всички домашни си бяха вкъщи, но Човекът вече не се притесняваше, че някой може да влезе внезапно и да види какво пише на монитора. Допреди малко бе притеснен от друго. Двамата му събеседници не бяха се появявали от няколко дни и той изумен осъзна, че му липсват, че ги чака, че не работи съсредоточено нито върху чуждата, нито върху своята нова книга. Току поглеждаше често-често към екрана, а от главата му не излизаше последното, което бе изписано в началото на седмицата в горното каре, карето на Вируса:

 

 

Ала днес Вирусът сякаш бе забравил за мирозданието и все насочваше разговора към инерцията.

Добре, да поговорим за културата – съгласи се Вирусът.

 

“Не разбирам за какво става дума” – отзова се Човекът.

 

Има две големи култури на поведение – светна отново при Вируса, докато карето на Антивируса оставаше празно. - Едната е културата на действието, другата е културата на бездействието. Първата е озарена от творчество и съзидание, втората е белязана с мъртвешкия печат на примирението и разложението.

 

“Не всяко действие е творческо и съзидателно” – отбеляза Човекът.

 

О! Чудесно му го каза! – появи се в карето на Антивируса. - Той въобще поставя проблемите много драматично. А ти просто си отговори искаш ли да действаш или не. Едва после бихме могли да обсъдим как да действаш.

 

“Искам да действам” – заяви Човекът.

 

Така ли! – възкликна Вирусът. - Тогава съм много любопитен да науча какво ти пречи да действаш.

 

“Та аз действам, не съм се примирил!”

 

Така ли! – отново възкликна Вирусът. - Я да видим. Къде преживяваш дните си?

“Не разбирам.”

 

Къде живее физическото ти тяло най-често? – поясни му отдолу Антивирусът.

 

“У дома. На работа. Понякога на гости. Ходя и при родителите си. Да, на бридж. Рядко на кино или театър.”

 

Много добре. Именно там са и проблемите ти. А сега да проследим как действаш. Разкажи ни първо какво правиш вкъщи – предложи Вирусът.

 

 

В смисъл – какво правиш, за да промениш семейния си живот? – уточни Антивирусът.

 

“Старая се да проявявам разбиране към нея – каза мислено Човекът. - Винаги…”

 

Коя нея? – прекъсна го Вирусът.

 

“Имах предвид жена си. Винаги съм проявявал разбиране, струва ми се. Не вдигам вече скандали, приключих с това. Стремя се да участвам в живота на децата си като приятел, помощник. Избягвам да се намесвам в личния им живот, оставям ги сами да правят изборите си. Винаги съм се мъчел да ги науча да бъдат самостоятелни. Някак все не ни достига време обаче да общуваме достатъчно. Поне на мен не ми е достатъчно. Винаги…”

 

Спри да поглеждаш постоянно в бутана за “хаш” – пак го прекъсна Вирусът. - Забрави ли, вече можеш да си гледаш спокойно само в екрана.

 

Или накъдето си искаш, докато очите ти си починат за малко - допълни Антивирусът.

 

“Имам склонността бързо да си изработвам навици, но ще отвикна да гледам в клавиатурата - рече Човекът. – Мисълта ми бе, че винаги съм искал да имам здраво, сговорчиво семейство. Не успях да го създам такова, но все пак…”

 

 

Интересува ни дали преценяваш, че правиш нещо ново – предложи своя вариант Антивирусът.

 

“Май че не” – отрони наум Човекът.

 

 

Старите ти, рутинните ти действия водят ли до промяна на статуквото у дома ти? – попита Антивирусът.

 

“Май че не” – отрони Човекът.

 

Мислил ли си да подходиш по някакъв нов начин? – продължи Антивирусът.

 

“Май че не” – отрони Човекът.

 

А не смяташ ли, че е време? – просветна Вирусът.

 

“Не знам.”

 

Тъй - отсече Вирусът. - Категорично се налага да поговорим за Волята и Силата, които са задрямали у теб!

 

И горното каре изчезна.

 

Иска да каже, че за теб ще е полезно да обсъдим какво ти пречи да проявяваш Волята и Силата на Духа си – изписа Антивирусът.

 

И долното каре изчезна.

 

Човекът полека затвори очи. Изведнъж се почувства абсолютно, безнадеждно, космически сам.

***

Дъждът продължаваше да вали. Завари Дъщеря си зад малкото й бюро да се мъчи над някакви геометрични задачи.

 

- Как върви? – погали я по косата.

 

Тя вдигна глава, грейна с доверчивата си очарователна усмивка и само промърмори:

 

- Ужас.

 

Човекът много обичаше Дъщеря си и нескопосано криеше от всички, че има слабост към нея, което пък правеше слабостта му още по-явна - включително и за Сина му, и за Жена му.

 

- Какво е това? – надникна той към тетрадката й.

- Сигурен ли си, че мозъкът ти ще издържи, ако ти кажа? – попита шеговито Дъщерята.

- Менингит ли?

- Я менингит, я по-лошо.

- Не съм сигурен – каза сериозно той.

 

Усмивката на момичето светна още по-слънчева. И тя много обичаше баща си, но за разлика от него изобщо не смяташе, че трябва да крие слабостта си от когото и да било – включително от майка си и брат си.

 

- Как издържат? – подхвърли бащата, докато се любуваше на слънчевата й усмивка.

- Кои? – не включи, разбира се, Дъщерята.

- Обожателите ти, кой друг? – отвърна й доволен той, виждайки колко е изумена и поласкана. – Ако не съм ти баща и бях на твоите години, положително щях да полудея от любов. Щях да се въргалям в краката ти и да моля за милост.

 

Момичето не намираше какво да каже.

 

- Да, няма вече мъже между младите – заключи Човекът, поклати артистично глава, дори въздъхна леко. – Човечеството се изражда.

 

Девойката мълчаливо го гледаше отдолу нагоре.

 

Баща й понечи да я попита кога се е изхлузил брат й, без да се обади, и дали ще се върне за семейния обед, но прецени, че е излишно да пита, понеже Синът му обичаше да си хапва, а майка му готвеше вкусно и много. Наближаваше обед, затова Човекът само намигна, все така без да се усмихне, и излезе от стаята, оставяйки Дъщеря си да се бори с озадачеността си и с геометрията.

 

Насочи се към кухнята с намерението да провери какво ухае толкова апетитно, но пред вратата се спря, размисли и се отказа. Не му се говореше с Жена му. Все още бе под впечатлението на онова, което бе прочел в каретата само преди минути. Прибра се в стаята си и седна зад бюрото пред компютъра да поработи над поредното есе.

                                               ***

А сега да поговорим, моля, за Волята и Силата на Духа ти – появи се карето на Вируса.

 

Колкото и да се бе подготвял за темата през изтеклите дни, Човекът никак не се радваше, че му се налага да обсъждат точно този проблем.

 

Не ти се налага, той моли – показа се и карето на Антивируса, а буквите вътре сякаш излъчваха добронамереност и топлина.

 

“Готов съм” – отвърна им мислено той.

 

На твое място бих се радвал, ако имах точно такава възможност да разговарям, да проумявам и постигам дълбочината на такива проблеми. Щях да трептя от Радост, вдъхновено да вибрирам от Радост – заяви Вирусът.

 

“Да” - откликна сдържано Човекът.

 

Моля, отговори ми какво вършиш със себе си. Накъде е насочена Волята ти? Къде прилагаш Силата си? Каква е Целта на живота ти?

 

 

Надписът при Антивируса също се задържа, както и въпросите над него.

 

“Търся се. Искам да открия собствените си ценности. Да разбера какво е значимо и истинско за мен. – Човекът гледаше право в монитора. - Волята ми е насочена към личното ми усъвършенстване. Стремя се да стана по-стойностна личност. Прилагам силата си в собственото си творчество, в работата си, в поддържането на семейството си, в дружбата с приятелите ми. И най-вече в опитите ми да разбера света, в който живея, вселената, към която принадлежа. Целта на живота ми е във всеки следващ момент качеството на мислите, словата и действията ми да е по-високо от преди. Целта на живота ми е да постигна предела на възможностите, които са заложени у мен.

 

Браво! – отзова се Вирусът. - Ето това са причините, поради които и разговаряме с теб.

 

В долното каре думите не се промениха.

 

 

“Понякога.”

 

 

Другояче казано: какво би станало с Радостта ти, ако достигнеш предела на възможностите си миг преди смъртта си? – поясни отдолу Антивирусът.

 

Другояче казано: не е ли по-добре да изживяваш Радостта, докато сътворяваш Целта на живота си? – допоясни Вирусът.

 

“Струва ми се, че винаги съм искал да преживявам постоянна радост, но трудно, пък и съвсем рядко успявам.”

 

Ето ти един ключ за успех в това отношение – изписа се във Вирусовото каре. - Обичай живота във всичките му форми! Съедини своята Цел на живота със самия Живот! Използвай Волята си да обичаш, използвай творческото си, художественото си Могъщество като инструмент на Бога, на божествения благослов! Тогава ще познаеш Радостта от Силата си, Радостта от служенето на Живота!

 

Тогава ще спреш да се чувстваш изолиран! – допълни Антивирусът. - Тогава ще се отъждествиш с ритъма на Цялото!

 

 

И около теб! – светна отдолу.

 

“Не зная дали бих могъл да направя всичко това” – изпрати посланието си Човекът.

 

Нека да помислим какви качества е необходимо да притежаваш – предложи Вирусът. - На първо място – мъжество. Имаш ли го?

 

“Мисля, че да.”

 

 

“Не смятам, че съм абсолютно безстрашен.”

 

Разбира се, че не си – просветна Антивирусът. - Но се стреми към това. Така и правдивостта ти ще става все по-съвършена.

 

Необходима ти е издръжливост – изписа ситно Вирусът. - И особено умението да вникваш в сложните проблеми, като демонстрираш широко мислене. Ти добиваш все по-мащабна представа кой си и какъв можеш да бъдеш. Целта на собствената ти душа, за която цел полека-лека започваш да се догаждаш, която цел все още ти се разкрива едва-едва, трябва да придобие все по-пълен и всестранен контрол над теб. Трябва да те води целта на душата ти. Запомни ли?

 

“Аха” – отговори с очи Човекът.

 

Текстът изчезна, карето се изпълни цялото с нови думи:

 

“Съвсем малко. Но съм чел за това.”

 

Зная, зная, че си чел. И още как! – отвърна Вирусът.

 

За първи път на Човека му се стори, че от екрана сякаш се излъчи нещо като закачлива шеговитост. Стана му някак особено, някак топло, защитено, уютно. Въпреки добронамерената ирония, която усещаше, докато четеше думите в карето.

 

Дори и повърхностното ти разбиране е съвсем достатъчно засега – отбеляза долу Антивирусът. - Ние ще ти помогнем. Ще навлезеш по-дълбоко в нещата, които те вълнуват и за които вече си готов. Да, ние ще ти помогнем.

 

“Защо?” – попита Човекът.

 

А защо не? – парира Вирусът отгоре.

 

“Защо не…” – повтори като ехо Човекът.

 

Моля, обърни внимание! – изписа се в долното каре. - Готовността ти за индивидуализация, която ние приемаме за факт, неподлежащ нито на съмнение, нито на обсъждане, изключва оттук нататък всякаква умишлена, съзнателна гордост, амбиция, всякакво съзнателно високомерие, желание за контролиране на другите, безсмислена упоритост, склонност и прояви на гняв. Моля, бъди съсредоточен. След 5 секунди изтривам!

 

“Мога ли да си водя бележки?” – сети се внезапно Човекът.

 

Не – отсече Вирусът.

 

Не – подкрепи го след малко Антивирусът и добави: - А сега ще изброя добродетелите, които е редно да се опитваш да придобиваш все повече и все по-пълно. Те ще ти бъдат от неоценима полза, когато проявяваш Воля да следваш целта на душата си. И така, моля, помни: мекосърдечност, смирение, съчувствие, търпимост, търпение. Запази тези думи-енергии в сърцето си, за да ти послужат, когато Животът ги повика да оплодотворят твоя живот.

 

“Колко красиво се изразявате!” – възкликна спонтанно Човекът.

 

Виж ти! – светна в горното каре.

 

Благодаря - светна в долното каре.

 

“Аз благодаря – засмя се почти гласно Човекът. – Благодаря, благодаря за всичко. Трогнат съм, покъртен съм, възвисен съм… Ех, не зная как да го изразя. Животът ми вече е друг… Животът ми вече… Не, не мога… Благодаря ви!”

 

Я виж! – промени се малко в горното каре.

 

О! Долавям Радост! – появи се в долното.

 

Ала се появи съвсем за кратко.

                                                    ***

Трудно е да започна, но ще опитам. Пиша дневника на ръка, понеже ме е страх, че ще се появяват на екрана. Някак ми е неудобно, че ще четат какво пиша, ако е в компютъра. Съзнавам цялата идиотщина на такова притеснение. Съзнавам колко е глупава самата мисъл да пиша нещо тайно от тях, но така ще бъда по-спокоен. Сякаш запазвам интимността си. Усещам, че ще бъда и много по-откровен. Така или иначе, по-комфортно ми е да пиша на ръка. Има и още една причина, леко комична. Мина ми през ума, че по този начин ще си възвърна навика да пиша в буквалния смисъл на думата. Понякога, но все по-често, не мога да си разчитам какво съм надраскал.

 

Нямам представа защо толкова искам да разказвам какво ми се случва в момента. Не съм убеден, че някой друг ще чете някога тези страници. Не съм убеден, че някой друг трябва да чете всичко това. Ако не трябва, който трябва ще се погрижи този дневник да изчезне. Ако пък е необходимо, когато си тръгна от този свят – или преди това, ако така се налага, - ще го прочетат поне домашните ми. Господ да ми е на помощ при такъв вариант, защото възнамерявам да бъда пределно искрен и чистосърдечен. Господ да им е на помощ и на тях. Все пак предпочитам да съм си тръгнал вече оттук…

 

Наистина е трудно да започна. Добре, почвам. Вирусът се появи в края на август. На екрана светна нормалното сиво каре за информация, но без разните обозначения, а вътре пишеше: “Пак ли?” На български. После на английски, френски, руски, немски. Нямам намерение да описвам как се чувствах в първия момент – мисля, че е ясно. Впрочем изобщо не възнамерявам да водя подробни записки, а ще се опитам да предавам какво ставаше извън “сеансите” ни и как свиквах със ставащото. Няма да преразказвам диалозите (освен ако не ми се налага заради контекста), понеже усещам, че те не биха одобрили. По-важно е да запазя странната атмосфера около мен, причудливата двойственост, огромната, зашеметяващата промяна, която настъпи в целия ми живот за тези два-три месеца. Всъщност, откъде да знам какво ще пиша! Май че само отлагам началото.

 

Ето. Вирусът ми припомни, че трябва да търся смисъла на всичко единствено в себе си. Пак го бях забравил, докато се гневях на главни прокурори, на преводачи, на издатели, на себе си и на целия свят. Разбира се, помислих, че откачам. Опитах се да не повярвам на очите си, но не успях. Беше се появило черно на бяло. Каза ми, че е Вирусът. Като че ли ми четеше някак си и мислите. После изчезна и не се появи няколко дни.

 

Използвах времето да събера кураж, престраших се и звъннах на Мартин. Помолих го да дойде, да провери компютъра за вирус. И да ми инсталира за всеки случай по-мощна антивирусна програма. Справях се добре с лъженето.

 

Мартин пристигна, а аз треперех Вирусът да не се покаже. Нищо не се показа. Компютърът бе чист, издателската дискета – също, другите дискове и дискети – и те. Проверихме всичко и не открихме нищо. Настоях все пак да инсталира антивирусната си програма. Бог ми е свидетел, че се поуспокоих. Взех да се надявам, че онова са били някакви специални халюцинации, развинтена фантазия, преумора, едно-друго. Не посмях обаче да ида при специалист, за да разкажа какво ми се привижда. Да не съм луд!

 

Изтече цяла седмица – нищо. Повярвах си, че се е разминало. Как се радвах! Хрумна ми и още един хитър номер. Хитър и страшно рискован, но бях готов дори и на него, за да се разтоваря и да ми поолекне. Бях чул децата да се карат кой да работи на техния компютър. И двамата през уикенда имали нещо спешно да пишат ли, да проверяват ли – не помня. И се разправяха шумно. Предложих им да ползват моя. Сега пък се скараха кой да седне на бюрото ми, но тя отстъпи като по-малка. Дангалакът се настани като царче и половин ден не ми даде да припаря до собствения си компютър. Дебнех го, непрекъснато си намирах някаква работа в стаята, надничах зад гърба му. Нищо. И заживях с убеждението, че тогава малко съм бил попревъртял, но ми е минало. А как иначе щях да живея?

 

Точно три седмици след първия път Вирусът се показа отново. Щях да припадна. И да ме пита човек защо, след като през цялото време си знаех, бях вътрешно сигурен (но не смеех да си призная сигурността), че всичко е било реално, истинско, че се е случило в края на краищата! Наяве се е случило! Поокопитих се. Поговорихме си в абсолютна тишина кой съм и какъв съм. Научи ме как по-лесно да общуваме, като натискам клавиша на латинското “хаш”. Искаше да знае дали изпитвам радост от живота си. Тръпнех, не бях на себе си, мъчех се да отговоря, но не можех. Вирусът заяви, че аз съм го “пратил” в кутията насреща ми. Не попитах нищо повече тогава. А после вече буквално се вкамених. Появи се и Антивирусът. Не събрах смелост да се поинтересувам (що за малоумно хрумване!) дали всъщност е от програмата на Мартин. Стори ми се абсолютно кощунство да задам такъв въпрос. Това после. А в началото бях като вцепенен. Сега пък – от дистанцията и на времето, и на опита си все пак с тях – си мисля, че вероятно компютърът щеше да даде на късо, ако бях попитал такава идиотщина.

 

Антивирусът ме научи да разговарям с тях само с очи: енергията на мисълта ми излиза някак през очите ми и им се предава. Но още известно време си държах пръста на “хаш”. После пък ми разрешиха да гледам само в екрана, а след това вече и настрани, та очите ми да почиват от време на време. Така и досега.

 

Провеждаме горе-долу по един сеанс всяка седмица, но в различни дни. Свикнах с тях. Няма никаква опасност някой от домашните ми да разбере какво става. Три-четири пъти влизаха внезапно децата, жена ми. Налага им се, макар че съм ги научил да не ме безпокоят, докато работя. Още при отварянето на вратата каретата моментално изчезват, а щом отново остана сам, веднага се появяват със същия текст. Страхотни са!

 

Все още не смея да ги питам как точно съм ги пратил да говорят с мен. Имам някои идеи, но предпочитам да не ги споделям засега. От суеверие ли, от боязън ли – не мога да определя. Както и да е, ала не знам нищо за тях. Или почти нищо. Последния път се престраших и се опитах да изкопча дали са някакъв вид ангели. Някакви такива ангели, въплътени в разумни компютърни вируси, които общуват с хората и им помагат да изживяват живота си по-прилично и по-стойностно. Вече ги усещам, когато им е забавно, а понякога имам чувството, че направо се смеят.

 

“Всички сме слънчеви ангели по един или друг начин” – смееше се иронично Вирусът, който по правило е сериозен и строг.

 

“На това стъпало ще ти бъде по-леко да ни приемаш за Вирусът и Антивирусът” – смееше се добродушно Антивирусът, който обикновено е толерантен и мек.

 

Основната им тема: волята ми да променя живота си, следвам ли целта, която душата ми си е поставила в този ми живот, прилагам ли силата си постоянно и в правилна насока. И най-вече: всичко това носи ли ми радост. Изключително се затруднявам в отговорите си. Преди седмица-две отвориха въпрос за свободната ми воля в контекста на големия План. Знаеха, че вярвам в съществуването на големия План. Вирусът заяви, че в границите на своето познание търсещият, отвореният, пробудилият се човек – не помня точно как се изрази, нали не ми дават да си водя бележки, докато разговаряме, - притежава свободна воля. Ако липсвала активност на ума и нямало способност за различаване, анализ и избор, нямало и свободна воля. А Антивирусът добави, че в по-грандиозните процеси на Плана, включващи цялата еволюция на планетата, за микроскопичната единица човек нямало свободна воля. Тя се подчинявала, нямала избор, когато се отнасяло за така наречените “Божии дела”.

 

И аз така го усещам. И не ме е страх. Аз да се оправя със собствената си свободна воля. Да използвам целесъобразно правото си на свободен избор в огромното поле, където ми е разрешено…

 

Смирено изповядвам: много, много ми помагат и двамата. (Мисля и пиша за тях като за съвършено живи същества, каквито те категорично са. Разумът не може да бъде нежив. Живи същества, при това най-малкото равни на най-мъдрите и извисени човешки същества, за да не кажа нещо повече. Не мога да си позволя светотатството да пиша “двата вируса”, сякаш става дума за моливи или часовници. Двамата са някак извън българската граматика. И не само извън нея.)

 

Та много ми помагат. Вкъщи се диша по-леко. Все още не мога да преценя съвсем точно каква връзка има между тях и отношенията ми с жена ми, но онзи ден ходихме на кафе-театър. Бе весело, приятно. И още “нещо”: изпитвах радост. Безусловно. Изпитвам и огромно желание да подредя някак живота си. Те биха го нарекли Воля.

 

Поговорих с дървения философ за марихуаната. Научих, че била дори полезна в малки дози и нарядко. Всички около него пушели в големи дози и често, а той малко и от време на време. Усъмних се гласно както в полезността на дрогата, така и в начина й на употреба от негова страна. Понечи да се обиди от недоверието ми, после се сети колко пъти и колко време ме е лъгал, че не пуши, та май се засрами и се отказа да се обижда. Забелязвам известно доскучаване. Усещам у него известно отегчение от електронната им музика, целонощните партита и смученето на трева. Дръпнах реч за човешката воля, засрамих се на свой ред и я прекъснах насред най-големия патос. Като че не съм аз онзи, който следва да държи речи за човешката воля.

 

Момичето ми не е щастливо у дома. Много е чувствително и й се ще ние с майка й да се обичаме шумно и явно, да се разбираме безмълвно и за всичко, а тя тайно да се подхилва на “старческата” ни любов и привързаност, но да се чувства щастлива. Не съм убеден, че й е минавало през ума дали й се иска и ние с майка й да бъдем щастливи, но според собствените ни представи за щастието.

 

Ако някой горещо желае да бъда щастлив, това са майка и татко. Милите, те са сигурни, че не съм: и в брака, и в работата, и като творец. Как да ги разубедя, та да си отидат от този свят спокойни, когато сам себе си не мога да убедя в обратното!

Но пиша. Новият роман върви криво-ляво, въпреки че посоката му се измести съвсем настрани. Интересното е, че нито веднъж досега (освен първия път, когато се чудех какво става) вирусите не са се появявали върху файловете на ръкописа ми. Отначало много често не бях концентриран, защото ги чаках, ала вече пиша спокойно и отново вглъбено. Не знам как пиша и какво се получава. Знам обаче, че все по-често усещам радост в процеса на самото писане. Напрегната, но радост. Оная радост.

 

Запънах се и отказах да участвам в разработката на цял нов раздел в списанието. Тъкмо бяхме постигнали някакво подобие на разбирателство. Ходех едва ли не по цял ден на работа, тичах, кимах. “Да, мила! Разбира се, мила!” И тя реши, че може да ме пъхне направо в пещта на поредната си приумица. Категорично отказах да бъда помощник-готвач на причудливи гювечи. Точно така се изразих, според мен – меко. Усмивката й пак изчезна оттогава. А се бе появила и се бе задържала повече от всякога. Така че там всичко е нормално. Отново.

 

Не е нормално с нейно капризничество. Тоест не е, както обикновено беше. Спрях (до голяма степен) да забелязвам капризите й, които тя упорито продължава на назовава с думата любов. Не споря нито за терминологията, нито за каквото и да е. Все пак съм мъж на почти 50 години, имам си изградени отдавнашни навици и не смятам, че смисълът на живота ми се състои във вече непосилния за мен труд да обръщам внимание на капризите й. Добре, нека да е на любовта й. Разликата ни от 14 години - факт, който (признавам) по-рано ме радваше и ми създаваше съблазнителни илюзии, - ни най-малко не решава проблемите ни. Дори ги задълбочава, мисля си. Та ние даже терминологично сме от различни поколения! Шегувам се. Иначе тя е добро момиче. Също факт.

 

Толкова засега. Ще се опитвам (според настроението и свободното си време) да водя редовно този дневник.

 

Какво значи “редовно”?