Верникът и Неверникът

Издателство: Мартилен

първо издание, 2003 г.

меки корици, 207 стр.

  

Романът-притча „Верникът и Неверникът” е първата книга (заедно с „Вирусът и Антивирусът” и „Зрящият и Незрящата”) от трилогията, събрана в „Триптих”. Романът търси отговори на извечните проблеми на духовния път на човека, на вярата, любовта и служенето на общото благо в хармония със себе си.

 

Тиражът е изчерпан. Виж Триптих.

 

 

 

 

 

 

Книгата се написа странно и излезе малко странна. Понякога героите говорят на поостарял език, но такъв си им е езикът – какво да ги правя? Нали важното е да се разбират какво си приказват?

 

На оная далечна планета пък тамошният блажен пророк споделя и върши неща, които често съвпадат, ала често и съвсем не приличат на притчите и деянията, завещани ни от един велик наш, на Земята Учител. Какво да сторя обаче, след като и планетите, и хората по тях, и учителите им са толкова близки и толкова различни?

Още нещо. Правописът на някои думи също е някак странен – ту с главни букви по-често, ту с малки. Да ги оставим обаче така, както си се написаха. Трябва да има защо.

 

И накрая: за да улесня читателя, прилагам отзад кратък речник на позабравените думи, които при първата им употреба съм отбелязал със звездичка.

 

 

 

Анджак – именно, тъкмо

Аферим – браво

Бейлербей – главен управител на област, “бей на бейовете” 

Билюк – голямо множество 

Газия – победител; титла на военачалник, отличил се в “свещена” война на мюсюлманите срещу друговерци 

Джамбаз, джамбазин – търговец на коне и друг добитък 

Джанна, дженнет – рай 

Дьонме – вероизменник. Презрително име за помаци и потурнаци: християни, приели мюсюлманството 

Ихтибар – добро име, почит 

Китап (китаб) – книга; писание 

Мюезин – мюсюлмански духовник, който призовава към молитва 

Сунна – мюсюлманската традиция, преданията, вярванията 

Сура – глава от Корана 

Умма – общността на мюсюлманите 

Челеби – господар 

Чоджум – обръщение към дете или към човек 

Шериат – мюсюлманското духовно право

 

 

 

 1.

 

 

Верникът беше на четиридесет и седем години. Личаха му най-вече по побелялата брада, по дълбоките бръчки тук-там. Иначе правата вяра държеше гърба му изправен, едрото му тяло – здраво, строгите очи – бистри. Верникът не усещаше годините си като тежест, а само като мъдрост. Не се боеше от смъртта, защото досега бе живял праведно и не виждаше каквато и да е причина да заживее другояче оттук нататък. Подобен избор означаваше да се изкуши, а той отдавна познаваше изкушението. Още от времето, когато изкушението се бе опитало да пусне козните си в душата му, но той бе откъснал отровните му пипала и то се бе провлачило с осакатеното си безобразно тяло да търси късмета си другаде.

 

Верникът не бе самомнителен. Не се смяташе за нещо много повече от останалите, които изповядваха истинската вяра. Просто бе по-умен, по-талантлив, по-упорит, по-късметлия от почти всичките си едноверци. Бе и по-корав, що се отнася до козните на изкушението. Може би защото имаше корени. Не бе пришълец отнякъде си. Не бе дошъл от някой затънтен край на огромната империя, без да знае баща и майка. Не беше от раята, която къде заради изгода, къде насила приемаше правата вяра. С една дума – не беше дьонме*. Не беше и чужденец на служба заради пари или облаги. Знаеше баща си, бе израсъл в дома му. Баща му не бе богат, ала бе имотен, сдържан, дисциплиниран. Гордееше се, че е добър, дори примерен поданик на падишаха. Живееха щастливо, спазваха законите, почитаха Бога и вярваха в него и на великия му Пророк на земята.

 

 

 

“Чудесен баща беше” – усмихна се Верникът. Лицето му се подмлади, сините му очи светнаха, заискриха, докато оглеждаха пътеката, горите, ливадите над тях.

 

Прекрасният кон под него крачеше полека, мирно, достойно. Копитата му меко тупкаха по отъпканата земя, а конете на двамата слуги отзад отдавна бяха си равнили крачката с коня на господаря и общият звук от дванадесетте изваяни крака наподобяваше бавни, но хармонични удари на тъпани.

 

“Имах и чудесна майка – помисли си Верникът, все така усмихнат и на спомените си, и на бухващото лято наоколо си.

– А баща ми беше мъдър да не ме отдели от нея. Оцени я колко е умна. Не беше фанатик. Разбираше, че докато съм дете, тя ще ми даде много повече, отколкото целият останал свят. Военната кариера така или иначе не ми избяга. Ала вече бях научен аз да бягам от жестокостта. И не само от нея, но и от изкушенията й. Е, доколкото е възможно. А баща ми ме научи да служа на султана вярно, дисциплинирано, всеотдайно. Смяташе, че така е редно за един мъж. И аз така смятам.”

 

Верникът въздъхна. Машинално потупа коня по шията, погали го. Бе имал много жени през дългия си, отдаден на служба живот, имаше доста чудесни дъщери, коя от коя по-хубави и той ги обичаше. Обичаше и внуците си, някои от които не беше виждал. Бе притежавал великолепни коне като този под него, бе получавал заслужени награди, бе имал и имаше доста пари, но не бе имал щастието да му се роди син. Велик е Бог, така бе решил. А Верникът бе приел решението му.

 

“Това бе най-мъдрото, което можех да направя” – помисли си той. Не се усмихваше вече, но и не въздъхна. Бе все още здрав, пълноценен, корав воин на истинската вяра. В дома му го чакаха с трепет три здрави, красиви, меки жени. Едната все още раждаше. Милостив е Бог, можеше и да го сподоби с наследник.

 

 

Пак се огледа. Не бе минавал по тези места. Виж, съседните райони бе опознал добре. Особено няколко котловини на два-три дни път оттук, където бе служил последните години на Бог и на вярата си. Ала тукашните места виждаше за първи път. Харесваха му сега, в самото начало на лятото. Харесваше горите на тая красива планина, чистите й реки, в които обичаше да се къпе, докато конете почиваха. Обичаше и небето й, когато слънцето огряваше в ранните утрини росните пасища; обичаше го и привечер, когато се обагряше в розово-червено и като някакво божествено ехо нежно връщаше прекрасните песни от звънците на многобройните стада. А отскоро това дивно небе връщаше и сладостните песни на мюезините* тук-там, сякаш неговият Бог напяваше отгоре заедно с тях. Да, прекрасна планина беше тази.

Трябваше да свърши още една работа по тия места и да се прибере в големия град при жените си. Кой знае кога щеше да види пак тези красоти, тези ручеи, тези сенки. Може би затова и се върна, макар и за малко.

 

“Не се заблуждавай – каза си Верникът. – Върна се тук от любопитство. Може би и заради праха, шума, суетата в града. Заради скуката му.” Е, и заради бейлербея*, който се бе съгласил Верникът да обиколи района, да види какво правят “новите” правоверни, да намери магьосника и да го вкара в правата вяра. Или да прати на бейлербея главата му. “Никой да не ми каже за него! – бе скръцнал със зъби беят. - Подбери си доверен човек за дружина! Ще ти дам и един от моите довереници за слуга. Ти го познаваш.” Да, така се случи. “Но все пак се връщаш най-вече от любопитство – рече си весело Верникът. - Ще ти се да си поговориш с умен човек. Откога не си говорил с умен човек, с много умен човек? Дано да е умен.”

 

Тренираното му ухо различи нещо.

 

“Е, ако дьонметата са излъгали и не е умен, ще ми остане разходката.”

 

Но вниманието му бе другаде вече. Бе напрегнал слух, фигурата му върху коня незабележимо се вдърви. Не, не беше се уплашил, макар че из тая планина имаше от какво. Само си бе спомнил, че е газия*, който служи на своя султан - земния наместник на Бога и наследник на неговия велик Пророк. И опитният воин за правата вяра бе усетил, че единият кон отзад бе нарушил синхронния ритъм на общия ход.

 

***

 

- Какво има? – попита високо Верникът, без да се обръща.

 

Не бе проговарял сигурно повече от час вече, а гласът му се разнесе ясно, мощно, властно. Такъв си му бе гласът: нисък, звучен, господарски.

 

По-дребният от двамата слуги се ухили с благоговение, отпусна юздите и конят му препусна напред.

 

- Можем ли да спрем за малко, челеби*? – попита след миг.

 

Верникът закова на място, извърна се.

 

Човекът смирено се усмихна, показа с очи към храстите край пътеката, вдигна едва-едва рамене. Не проговори повече.

 

Верникът мълком огледа мястото, погледът му се задържа на поляната наблизо, огледа гората и хълма отгоре им, кимна.

 

- Починете тогава. Хапнете. Дремнете на смени. Колко часа път ни остават?

- Около три.

- Денят е дълъг, ще сколасаме още преди залез.

 

“Остарявам – мислеше си мирно Верникът, полегнал върху шумата под могъщ бук досами пътеката. – Поемам на далечни походи единствено от любопитство. Дори не е любопитство, а прищявка. Бия път заради прищявката си, която ме тегли неудържимо. В този случай наистина неудържимо. Не помня така да ме е теглила прищявка. Да, остарявам. Разговарям със слугите като с приятели. Не внимавам. Още малко и ще си повярвам, че наистина съм тръгнал на разходка.”

 

Верникът затвори очи, отпусна се. Имаше пълно доверие на двамата си спътници. Никой нямаше да ги нападне изневиделица. Те бяха истински войници на правата вяра, опитни, смели бойци. Доста живот бе изживял заедно с дребния. Стараеше се да предпазва и него от изкушението на жестокостта. Щадеше го, макар че в тия времена напоследък трудно се устояваше на изкушението да си жесток. Жестока бе наскоро завършилата война срещу Венеция за Крит. Преди това великият везир Мехмед Кюпрюлю трябваше да потушава бунтове в Сирия и Египет, още по-преди - да превзема отново островите Тенедос и Лемнос. Верникът бе участвал в похода до Сирия, бе се сражавал, докато го раниха, и в Крит. Да, времената бяха жестоки. Непрекъснато някой въставаше, отцепваше се, щеше му се да се измъкне от властта на наместника на Бога на земята. Непрекъснато някой се биеше срещу някого и в Европа: англичани, французи, холандци, шведи. Непрекъснато се биеха поляци, украинци и руси. После пък бе наредено да се наложи правата вяра сред тукашното планинско население. Верникът участваше през цялото време. Жестоки времена бяха, въпреки че всичко мина сравнително гладко. А наскоро черната смърт, чумата, достигна Австрия. Бе съсипала Англия, Холандия, идваше насам. И този път не от Азия. Смърт, смърт, много жестокост. Но можеше да се живее и без да се изкушаваш от нея. Да я проявяваш само когато обстоятелствата го изискваха. Без да се изкушаваш обаче. Макар че обстоятелствата изкушаваха ли, изкушаваха.

 

От най-малък го учеха, че е достойно и оправдано да проявяваш жестокост заради и за правата вяра. Верникът обаче бе скроен някак по-особено, някак накриво, що се отнася до жестокостта. Стремеше се да я избягва. Не се боеше за своя живот, понеже вярваше, че ще иде право в рая, ако загине за истинската вяра. Ала когато обстоятелствата позволяваха да жалиш, жалеше чуждия живот, понеже знаеше колко е ялова вярата на неверниците, които до един щяха да идат в ада. А и не му носеше радост да убива без причина.

 

Разнесе се сухият звук от дрезгава кашлица. Съобщаваха му че са готови да тръгнат, когато той реши.

 

Верникът отвори полека едното си око, погледна към слънцето през клоните на бука, мигом определи точния час, пак затвори окото. Знаеше, че слугата знае, че го е чул.

 

 

“А може да ги жаля от надменност – помисли си спокойно. – Може би съм толкова горд, че не искам да пращам никого във вечните мъки на ада. Макар и да изпратих доста народ досега. Така трябваше. Ала не бях жесток. Само надменен вероятно.”

 

Верникът неусетно заспа.

 

 

 

Сънува някакъв сън, който не запомни, но остана с хубаво чувство накрая: за първи път през дългия му и многоопитен с жените живот му хрумна, че всяка жена има своя малка любовна тайна, свой любовен ключ – той се усмихна в съня си на думата “ключ”, - с който успяваше да отключи нейната женственост. И обратното – ключ, с който тя отключваше неговата страст. “Значи, станаха два ключа” – смееше се насън Верникът. Чудесно разбираше, че не става дума за някакви любовни хватки и омайни чародейства, за разни специални пози и причудливи приумици на пламналата похот. Пред очите му плуваха познатите усмихнати лица на неговите жени, на други случайни жени, появили се за кратко в чергарския му често живот на войник за правата вяра, и той с лекота си припомняше за всяка от тези жени малките й тайни ключета: загатнат жест с нежна ръка, леко помръдване с гладко краче, едва-едва присвито боготворящо око, секнал гърлен смях, погъделичкване с дълъг, но съвършено гальовен нокът… Чии ключета все пак? Не, не, ключът бе един и за двамата. Един ключ, една страст, една любов. Общ ключ, обща любов. Толкова невероятно ясно го усещаше насън!

 

Беше невероятно усещане и този парад на усмихнати жени, макар че съвсем не беше пълен парадът. Но това не смущаваше вълшебния му сън. Ако изобщо сънуваше.

 

Верникът не знаеше дали сънува, защото чуваше чуруликането на горските птички, чуваше далечното бълбукане на вода, нов птичи цвъртеж – весел, радостен, птичките нещо си приказваха, жужаха някакви буболечки, разнесе се изпръхтяването на кон току до главата му, после прокънтя позната кашлица, много позната кашлица, тактична, съвсем добре премерена и по сила, и по продължителност.

 

                                                                                    

 

Първото, което Верникът видя, след като отвори очи, бе преминалото зенита си слънце, а второто бяха очите на слугата, който го гледаше предано, с любов и с оня нов израз, който бе забелязал от няколко дни. Гледаха се отдалеч: господарят, полулегнал, облегнат на бука, слугата – прав, готов да се метне на коня при заповед.

 

Бе мярнал същия израз и в очите на другия слуга. Вчера ли беше, онзи ден ли, но го бе уловил.

 

“Чудят се какво ме е прихванало – помисли си спокойно Верникът. Мислеше ясно, бодро, трезво. Сънят бързо се топеше в съзнанието му, но сладостното и малко тъжно усещане оставаше непокътнато. – И двамата искат да са си вкъщи, а моят не може да проумее защо ми трябваше да се връщам насам заради някакъв си гяурин. Понеже знае, че излъгах бейлербея, дето уж ще нагледам на път за дома мирува ли раята. И му е непонятно какво ще търся при оня гяурин. Гложде го. А може би се досещат и двамата, че и аз искам да съм си вкъщи. Затова гледат така. Ако можеха да научат и какво сънувам вече” – усмихна се Верникът, а слугата тутакси се усмихна и той.

 

- Хайде – проговори с ясния си глас господарят.

 

Слугите тихо се качиха на конете си.

 

Верникът се изправи, разкърши се, яхна своя прекрасен кон и поеха нагоре по пътеката.

 

Стигнаха в селото след молитвата по залез слънце.

 

***

 

Не беше нито голямо, нито малко село. Тук живееха около двеста души, които не очакваха Верника, но бяха чували за него. Дори и децата, повечето деца бяха чували. Затова взе да се смрачава, докато се настанят в къщата на някакъв селски първенец.

 

Всички се бяха изпокрили и не смееха да се покажат на мегдана. Ходжата го нямаше, бе отишъл в съседно, доста отдалечено село, както им каза помощникът му в джамията, бившата църква, от която сега бе свален само кръстът. Верникът тежко кимна, забрани на слугите да тропат по портите на къщите, седна до чешмата на мегдана и зачака. Наблюдаваше и чакаше. А до него двамата му слуги седяха на поуморените си коне и чакаха да видят какво чака господарят им.

 

Някои от по-първите хора на селото се досетиха кой е още докато надничаха през прозорците. Не бяха го виждали, но го разпознаха безпогрешно. Носеше му се славата не само за делата, но и за външното му достолепие. Междувременно помощникът на ходжата бе успял да обиколи бързо по-близките до джамията къщи, да каже като в скоропоговорка няколкото фрази, които едва скалъпваше в ужаса си, и да тича нататък. От гората повя хлад, а никаква дружина, войска, шайка, банда не се показваше на площада. Околностите на селото също бяха спокойни и хората се престрашиха. Неколцина от по-заможните излязоха иззад портите си да посрещнат гостенина, който веднага се надигна от мястото си, като ги видя. Всички до един бяха с чалми, както изискваше отскорошната им права вяра.

 

- Прости ни, ага – поклони се внушителен мъж, все още далеч от дълбоката старост. – Уплашихме се.

- Едноверци сме – разпери ръце Верникът. – Няма защо да се плашите.

 

Мъжът преведе. Другите мъже плахо закимаха, зашумяха.

 

- Кой ще ни подслони? – попита Верникът и огледа скупчилите се планинци, заболи очи в плочника.

- Аз, ага – пристъпи крачка напред внушителният мъж. – Само аз говоря добре твоя език. Останалите тук разбират кой повечко, кой съвсем малко…

- Така да бъде. Две стаи, храна за конете. Ще платя.

- За мен е чест, ага. Няма нужда да плащаш – каза необмислено първенецът.

- Знаеш кой съм – произнесе бавно Верникът. – Или не знаеш? – присвиха се очите му.

- Знам, ага.

- Чувал ли си някой от моите хора да е грабил? Или пък за мен?

- Не, ага – пак се поклони човекът.

- Искаш да си първият ли, който ме е хранил даром? И да ме разнасяш наоколо?

- Не, ага. Общата ни вяра учи, че гостът е добре дошъл – предпазливо възрази мъжът.

- Не съм ти гост – отсече Верникът. – По служба съм.

- Да, ага.

- Някой ден може и да ти гостувам, ако си допаднем – едва-едва се усмихнаха бистрите му очи. После рязко додаде: - Води!

И тръгна пеша след първенеца, а слугите отзад здраво стискаха юздите на коня му.

 

***

 

Неверникът не прояви каквото и да е любопитство към Верника. Научи от едно овчарче за пристигането му още на другата сутрин. Зачака го без страх, без тревога, без любопитство. Усещаше огромната сила, която теглеше Верника към него. Прав беше, че е неудържима. В никакъв случай обаче не би нарекъл тази сила прищявка. Знаеше, че Верникът е дошъл заради него. Отнякъде бе научил за съществуването му, а онази сила го бе потеглила неудържимо насам.

Верникът не се появи до следобед. Появи се един от селяните, разказа му всичко, каквото се говореше за този сравнително доста високопоставен воин на правата вяра. Неверникът бе чувал част от разказаното. Хората от този край на планината обичаха да преувеличават, да превръщат случките в легенди, а досущ същите като тях хора, които творяха тези случки, да ги извисяват или низвергват в добри или лоши герои. Неверникът обаче знаеше, че Верникът не е герой, а газия, воин за вярата, която бе обявена за правилна в огромната империя, ширнала се от далечната Средна Азия току досами Австрия. Селяните говореха добри думи за Верника. Мразеха го, но не го виняха, защото разбираха, че бе изпълнявал чужди заповеди. Не преценяваха обаче неговите лични заповеди като фанатични. Затова и говореха добрите думи. Неуките планинци не бяха чували думата цинизъм. Иначе биха нарекли заповедите му леко цинични, но справедливи, доколкото обстоятелствата отпреди почти вече година позволяваха да се употреби познатата им дума справедливост. Така или иначе, уважаваха го. Неверникът знаеше, че уважението и страхът отдавна са се побратимили в душите на човеците не само от тази планина, но и от всички планини и равнини по широкия свят, та не се учудваше на уважението, което звучеше в гласа на отбилия се тайно селянин.

 

- Узнал е за теб – повтори за кой ли път човекът.

- Иска да станем едноверци – рече му простичко Неверникът.

 

Мъжът въздъхна шумно, поклати мълком глава, а очите издаваха огромната му мъка.

 

Издаваха обаче и още нещо, за което Неверникът нямаше нужда да поглежда, за да го забележи в очите му.

 

“Клетият, сърчицето му изпитва облекчение – мислеше си Неверникът, седнал на пънче пред колибата си. Сухите му ръце мирно лежаха в скута с обърнати нагоре длани; лявата длан върху дясната. Не помръдваха. – На всички долу им се иска и аз да стана вече като тях. Да стана едноверец не само с онзи смел войник, но и с тях. Вече им се иска. Да стана като тях и пак да си заживеем в мир и любов. Понеже им е неудобно, завалиите, да се качват насам с чалмите си.”

 

Неверникът гледаше огромната букова гора насреща си и си мислеше за Верника, който бе налагал правата вяра в няколко села оттатък високото било на запад. Бяха му поверили малък район, с три-четири села. Не бе убил никого. Нито лично, нито хората му. Нямаше нито едно изнасилване. Не бе пламнала нито една къща. Бе служил на своя султан умно и твърдо. Бе дал възможност на хората да помислят и да решат. Бе служил вярно на наследника на великия им Пророк, бе изпълнил заповедта му и бе запазил живи данъкоплатците му. Първенците и старейшините искаха да останат живи, жените и децата им искаха да останат живи, всички искаха да останат живи. Верникът им бе дал възможност да проумеят, че трябва да се съгласят да приемат правата му вяра, щом искат да останат живи. Просто трябва.

 

Актът на проумяването лъхаше видимо на цинизъм, но по тия места нали никой не знаеше що е цинизъм, никой и не усети добре доловимия лъх. Като изключим, разбира се, него, Неверника.

 

Старата вече вяра бе силна у някои и те ядоха бой. Як бой от изповядващи правилната вяра, които не жалеха тоягите и бичовете. Същевременно първенците и старейшините взеха да научават какво става там наоколо. Научаваха го както от своите, така и от чуждите, дошли по тия места да наложат своята права вяра по заповед на господаря си, земния наместник на Бога. И едните, и другите му бяха поданици. И едните, и другите бяха словоохотливи. Тук-там наоколо падаха глави, тук-там горяха къщи, пищяха жени и девойки. Ала по други долини и баири. Не и в поверения на Верника малък район.

 

“Свършил си е добре работата – мислеше си Неверникът за Верника. – Дал им е избора или да си представят овреме, или да видят нагледно какво ги чака. Мъдро. И е бил вероятно убедителен, та те са си представили добре. Като прибавим и разказите какво става наоколо. Мъдър ага. Не се е проляла нито капка кръв. За разлика от тукашния ага.”

Селянинът, застанал прав срещу него, също мислеше за агата, който бе дошъл да наложи правата вяра в селото им. По-точно не мислеше, а виждаше неколцината стари и не чак толкова стари мъже, увиснали на един само могъщ клон на вековния дъб край реката.

 

“Тукашният ага приложи обратния подход – рече си Неверникът. - Накара ги да видят, а после цял ден ги остави да размислят. Но пък си свърши работата само за броени дни. Без нито капка кръв повече след бесенето, без пожари, ала се случваше да изпищява жена през тези предълги броени дни.”

 

- Забрави тези неща.

 

Селянинът го погледна с благоговение. Продължаваше да стои прав. Дори не помнеше кога се е надигнал да си ходи.

- Как ли е научил? – отрони тихо, попипа чалмата си.

 

- Свят широк, много народ вече знае за мене.

- И да хукне Бог знае откъде… - поклати недоверчиво глава мъжът.

- Свят широк – повтори Неверникът. - Всякакви сили теглят хората нагоре-надолу. Добре стори, че се отби.

Човекът леко сведе главата си, омотана в бялата чалма.- Предай на жена си да не се притеснява за малкия – каза на изпроводяк Неверникът.

 

- Ама той се оправи! – трепна мъжът, видимо се уплаши.

- Не се е оправил напълно, но скоро ще тича след козите.

 

И Неверникът назова две простички билки, нареди да сварят на детето отвара от тях и обясни на планинеца кога и как да му я дават.

 

- Сполай ти – продума бащата и пак се поклони, но този път дълбоко.

- Кажи в селото, че всичко ще бъде наред - надигна се и Неверникът. – Предай им, че аз така съм казал. Никой няма да пострада. Нека и децата да знаят, та да не се плашат.

- А ти?

- Нали казах, никой.

 

Неверникът се вгледа в очите на човека, потупа го ласкаво по рамото и си влезе в колибата.

 

***

 

Верникът не се появи и на следващия ден. Обиколи със своя верен слуга околността, полюбува се на красотите. Къпа се в някакъв прекрасен вир, който се пълнеше от малко водопадче между огромни гладки скали. Спа на открито по пладне. Вечерта, както и първата вечер, чете някакви листа до късно. Сякаш не усещаше умора. Ядеше малко, пиеше специално кафе, което си бе донесъл. Не пушеше.

 

Вторият слуга скучаеше. Запълваше времето си да разговаря с ходжата, който веднага се бе прибрал, като му известиха кой е дошъл. После слугата докладваше на господаря как е живяло селото тази година, как са се спазвали обредите на новата за тукашните хора вяра: постите, задължителните молитви по пет пъти на ден, дрехите. Ходжата бе пришелец, чужд по кръв човек, изпратен насам да учи нововерците на правилен и порядъчен живот в правата вяра. Помощникът му, местен човек, му превеждаше, когато се налагаше да общува за кратко с мнозината, които не знаеха почти думица от официалния език на огромната империя. Трудно му беше. Не приемаше за справедливо новото си назначение из тия затънтени диви краища. Ненавиждаше селяните, макар и да му бяха вече едноверци. Затова и информацията му бе едностранчива, колкото и да бе подробна и многословна. Слугата мълчеше, както му бе изрично наредено, слушаше и запомняше. А след това докладваше.

 

 

На третия ден вечерта преди лягане почти всички по-първи мъже в селото знаеха защо е пристигнал Верникът. А ходжата си нямаше и хабер.

 

Верникът получаваше сведения за Неверника само от домакина си. Бяха почти връстници и много си приличаха по склонността си да говорят малко. Само Верникът обаче можеше да си позволи да е верен на склонностите си. Та полека-лека научи разни неща за Неверника, за повечето от които се досещаше, други знаеше, а трети не го изненадаха кой знае колко.

 

Неверникът живеел горе под далечния връх насред гората отпреди пет години. Никой нямал представа откъде се е появил. Носели се слухове и догадки, но те не интересуваха Верника. Карал и зимата там. Говорел няколко езика на народите, които населяваха империята на Божия наместник на земята. Можел да лекува разни болести. Четял мисли, но не го показвал, ако не се налага. Често си говорел сам със себе си, като забравял хората насреща си. Или пък си говорел с някого, Бог знае.

 

Верникът попита за характера му, за навиците му, но не научи много. Рядко някой се отбивал нагоре, пътят бил много труден и опасен, а пък и нямало защо.

 

Верникът усети, че старейшината лъже, но не даде вид и продължи да слуша.

 

Хората не боледували често. Странникът си имал храна и дърва за месеци напред. Гледал си животни за мляко, месо не ядял. От селото му носели хляб, яйца, газ, сол, разни такива неща. Като отплата за добрините му. Но не го закачали много-много, живеели си отделно някак така. Те, селяните, тук долу, а той – там горе, далече, невидимо оттук.

Едно-единствено мускулче по лицето на Верника трепна, но домакинът му не забеляза. Неверникът бил добър човек, юродив, малко смахнат. На години бил вече, та не се знаело…

 

- Християнин ли е? – прекъсна го Верникът.

 

Селянинът едва-едва потрепери.

 

- Да – отвърна с пресеклив глас. – Кръсти се понякога.

- Не сте ли говорили за това цели пет години?

- Аз не съм го виждал от година... – заекна човечецът и затрепери вече като лист на есенен вятър.

- А четирите години преди това?

- Да, казваше, че е християнин.

- Ама не слизаше долу на църква?

- Никога.

- Това вече е вярно – стрелна го с очи Верникът. - А сега спри да послъгваш и ми кажи как изглежда той. И колко часа път има дотам пеша и на кон.

 

Домакинът описа подробно Неверника. Опитваше се да не трепери.

 

- Не излъга нито дума – засмя се внезапно Верникът. – Ето че не било толкова трудно. Пък и нали ще го видя.

 

И пак се разсмя с весел, волен, мощен смях. Напрежението поспадна, първенецът се отпусна, усмихна се и той. Помълчаха, та да отдадат дължимото на склонностите си.

 

- Колко е пътят? – проговори Верникът и сръбна от хубавото турско кафе.

- Половин ден пеша, три часа с кон. Но накрая е опасно с кон.

- Добре. А сега ще си лягам.

- Леглото ти е готово, ефенди – едва чуто си отдъхна домакинът му.

- Да, да… Та какво ви каза той миналата година, когато го помолихте за съвет?

 

Човекът отсреща се вцепени.

 

- И без да лъжеш – процеди ясно Верникът. – Аз не те излъгах за какво съм дошъл.

 

Първенецът си пое дълбоко въздух, трескаво съобразяваше.

 

- Не обичам да си лягам ядосан – рече сухо Верникът.

- Каза ни да постъпим по съвест, но да мислим за живота си, понеже той е безценен – отговори бързо планинецът, сякаш го бе наизустил.

 

Агата кимна. Мълча дълго.

 

- Значи така. Животът е по-безценен от вярата.

- Тъй излиза.

- И това го е казал един християнин?

- Да, това каза.

- И за какво му е на човек безценният му живот, ако е погазена вярата му? – произнесе високо Верникът.

 

Старейшината не можа да преглътне обидата. Вдигна очи, погледите им се срещнаха.

 

- Всички ли трябваше да умрем, ефенди? - попита дръзко. – Нали приехме правата вяра и живеем в нея?

- Велик е Бог, добре насочи акъла ви - кимна Верникът. – А какво каза оня? После, когато свърши всичко?

- Старецът казал, че ничия вяра не можело да бъде погазена. А животът бил по-безценен от вярата, защото давал възможност да продължиш да правиш добро.

 

Стана много тихо. Надникна стопанката на къщата, но мъжът й я отпрати с кратък жест. Верникът се надигна от миндерлъка и рече:- Приятно е да се говори с теб, когато не лъжеш.

 

Старейшината премълча.

- Нареди утре след изгрев един човек да е готов да ме заведе дотам. Дай му добър кон и храна за един ден за четирима ни.

 

И Верникът се прибра да се моли на Бога според своята вяра, да чете, да размисля, да спи. Лягаше си вече трета вечер в това легло, но не бе попитал нито домакина си, нито когото и да било защо не бяха издали Неверника и как въобще се бе случило да не го издадат.

 

***

 

“Много го изтормози?” – мислеше си Неверникът, докато доеше бялата си коза. Козата стоеше кротко и гледаше право напред към невидимата в тъмното долчинка, където зад огромните дървета поточето едва църцореше след пролетното си буйство. Вимето не църцореше. Бе налято от изобилната паша, от свежата все още шума на храстите, та плътната струйка на млякото весело съскаше изпод ръцете на Неверника и плискаше долу в съдината.

 

“Изтормози го да трепери в очакване - мислеше си той. – Тази вечер ще поприказват, а утре вече ще дойде. Тегли го силно, не му стига търпението. Пак няма да попита обаче защо не са ме издали. Така и няма да го попита въобще. А човечецът чака да му поискат сметка, трепери и се чуди с какво да се оправдае. И цялото село барабар със себе си. Откъде да знае, че агата хич не го интересува. Дори е доволен, че така се е получило.”

Козата отиде да спи при сестрицата си, Неверникът си легна и той. Заслуша се в шума на буките, в шума на рекичката, в шума на ранната нощ и му бе добре. Не знаеше какво точно го очаква, а и не искаше да се опитва да узнае. Така беше отколе и той приемаше този порядък. За другите, по-скоро за повечето от другите, знаеше, за себе си – почти не. Така трябваше. Господ добре бе устроил нещата, иначе щеше да е трудно и за Неверника, и за хората, с които бе живял и живееше. Дори щеше да е опасно, ако можеше да наднича в собственото си бъдеще. Стигаше му, че можеше да надзърне в бъдещето на хората, с които живееше, така че надзърташе някак доста навътре и в своето. Верникът не правеше изключение.

 

Неверникът се колебаеше какво да каже на пришълеца. Би могъл да му разправи различни истории от поучителния си живот. Той щеше да слуша, защото бе любопитен и мъдър по своему човек. А мъдростта щеше да му подскаже, че напразно е дошъл. Би могъл и да си мълчи, като остави агата да му изложи причините, заради които е бил път чак дотук. Ако пожелае.

 

Неверникът се усмихна. Бе способен да предразположи Верника да сподели нещичко за оная сила, дето го бе потеглила неудържимо насам. И тогава гостът му щеше да научи много неща за тая сила, той щеше да му разкаже за нея. И господарят щеше да проумее колко правилно е постъпил, като се е вслушал в гласа на тази сила и е тръгнал към върха, за да я опознае.

 

“Само че трябваше да дойде сам – помисли си Неверникът без съжаление. – Слугите ще го принуждават непрекъснато да си спомня, че е на служба за правата си вяра. Ще го разсейват, колкото и единият да му е верен и предан. Ще го мъчат. Ще му се налага да играе ролята си пред тях. Ролята си на газия, на строг, ала човечен газия. А той добре играе ролята си, понеже й вярва. И ако не го подтикна, пак няма да проумее, че едно е да служиш на Бога и хората, а съвсем друго - да си служител на служба. И че когато двете съвпаднат в някой човек, той обикновено бива светец.”

 

Неверникът отново се вслуша в тукашната нощна тишина. Вече пет години я слушаше и бе свикнал с нея. Може би дори се бе привързал към невидимата й красота. А сега за първи път се опита да я запомни.

 

Сетне се обърна настрани и веднага заспа. 

 

*****

 

Тиражът е изчерпан. Виж „Триптих”.