
Издателство: Изток-Запад
първо издание, 2007 г.
меки корици, 176 стр.
Книгата може да закупите от Български книжици тук.
„Зрящият и Незрящата” е вторият роман-притча от трилогията, събрана в „Триптих”. Книгата пресъздава светлия оазис на любовта и красотата, който героите успяват заедно да изградят въпреки драматичните житейски обстоятелства, през които преминават.
1.
Когато се срещнаха сега, Зрящият притежаваше малко повече богатства от Незрящата. Те не го правеха по-значим от нея, само го различаваха. И то донякъде. Той беше богат с искрената си вяра, че под Божието небе стават чудеса. А напоследък бе благословен и лично да се убеждава в чудесата Божии. Това едно. Виждаше горе-долу добре с очите си. Също богатство. И още нещо, стига по-дългият да означава и по-богат живот: този път имаше зад гърба си десетина години повече живот от нея. Засега. Иначе си приличаха, както си приличат всички хора на тоя свят. Ако изключим, разбира се, дълбоките отлики. Между Зрящия и Незрящата обаче нямаше дълбоки отлики.
Срещнаха се в очната клиника на огромната болница. Зрящият водеше майка си за последния контролен преглед преди операцията на лявото й око. Пред нея лекарите твърдяха, че операцията ще бъде лека, рутинна. Щяха да махнат старческото перде, както преди месеци бяха го отстранили от другото й око. С дясното й око се бяха получили усложнения. Наложи се да го чистят втори път. Сега обаче докторите го уверяваха, че всичко ще бъде наред. Уверяваха и майка му. Лекуващият лекар му беше вече добър познат. От известно време и хирургът. Зрящият познаваше всички офталмолози и повечето сестри в клиниката. Някои бегло, други само по лице. Покрай проблемите с дясното око на майка си бе идвал тук почти всяка седмица. И преди, и след операцията й. Свикна с персонала. И те с него.
Не усети нищо в коридора, където хора на всякаква възраст търпеливо чакаха да ги извикат по кабинетите. Дори не огледа пациентите. По навик застана до втората врата вляво, втренчи се в познатите табелки. Когато сестрата се показа, той надникна през рамото й и само помаха на своя познат, че са тук. Сестрата набързо покани двама-трима души да влязат. Помнеше имената, оплакванията, болестите на почти всички от насядалите по кожените канапета. Взря се в разширените преди малко лично от нея зеници на възрастна двойка, каза им, че остава да потърпят още минутка-две, и се прибра вътре. Зрящият се настани до майка си, кимна й мълчаливо, замисли се за нещо свое си.
Лекарят излезе след минути, поздрави ги, разтвори с пръсти очите на майка му, огледа ги внимателно, промърмори одобрително, извади шишенце от джоба на бялата си престилка и й капна в лявото око. Усмихна се, произнесе познатите дежурни фрази колко да изчакат. После отиде при двете млади жени в ъгъла до балкончето.
Тогава Зрящият усети светлината. Заливаше го чиста, мека, топла светлина. Светлината бе невидима, но той имаше чувството, че може да я пипне, да я вземе в шепи, да пие от нея. Идеше от ъгъла, излъчваше се на нежни, ефирни талази, които го обгръщаха, проникваха в него, изпълваха го със сиянието си. Настръхна целият. Усещаше се замаян, безтегловен, опиянен от нещо непознато и прекрасно.
- Обади се, че ще дойде до няколко минути – чу да казва лекарят.
Колко време бе минало? Секунда, две, пет? Или десет?
- Ще ви приеме веднага.
Едната жена отвърна нещо. Другата, Незрящата, почти не се виждаше зад гърба й. Офталмологът кимна с търпеливата си добра усмивка и влезе обратно в кабинета си.
- Какво има? – попита майка му.
Гледаше го изпитателно и малко притеснено с дясното си око, което вече виждаше след двете операции.
- Не знам – рече тихо той.
- Сякаш трепериш отвътре – пошепна тя тревожно.
- Не знам – повтори той.
Но вече знаеше от кого струи светлината.
- Няма нищо. – Опита се да се съсредоточи върху лявата й зеница, която бе започнала бързо да се разширява. – Сторило ти се е. – Погали я по ръката. – Напрегната си и ти се е сторило, че и аз съм напрегнат.
Само към него ли струеше? Само той ли я усещаше?
Остави дланта си за малко върху нейната, пъхна ръце в джобовете на якето си и се извърна. Не забеляза как тя недоверчиво поклати глава. Опитваше се да се овладее. Светлината сякаш бе отслабнала, но все така се излъчваше на тихи, ласкави, абсолютно осезаеми за него топли вълни. Не знаеше какво да прави със себе си. Не знаеше какво да прави с невероятната, преливаща от сърцето му радост, със сладостния, никога неизпитван досега възторг. Чист възторг. Чист като светлината.
- Елате – долови като насън гласа на своя познат.
Майка му се изправи и тръгна към кабинета. Зрящият понечи да я последва, но лекарят му направи знак, че вътре е пълно с хора и по-добре да изчака отвън. Вратата хлопна веднага.
Седеше прав насред коридора. Всички го гледаха с някакво странно любопитство в болните си очи. Освен Незрящата в ъгъла. Той мина покрай нея, сякаш плуваше през светлината й. Не посмя да я погледне. Все още не бе видял как изглежда. Излезе на балкончето и внимателно затвори стъклената врата.
Светлината продължаваше да струи откъм гърба му.
Очната клиника заемаше шестия и седмия етаж в източното крило на огромната болница. Малкото балконче на горния етаж гледаше към великолепната планина, надвесена над крайните квартали на града, към горите горе, към билото, към все още белите от снега върхове. Всичко по-надолу бе бухнало в майска зеленина, облачета пореха синьото небе, подухваше свеж ветрец. Допуши му се, като побутна сандъчето за фасове в краката си, но отдавна, от години не пушеше. Повече не помръдна. Не му се искаше да прави каквото и да е движение, не искаше да рискува да развали магията на очарованието. Не забравяше, че е благословен да вижда цялата тази красота, бавно потъваща в светлината, която все така искреше откъм коридора. Потъна и той. Светлината го понесе над паркингите, над ливадите, над вилните зони и боровите гори зад тях, над буйните пролетни потоци и безлюдните вече ски-писти… Зрящият не дишаше. Не махаше с ръце, за да се държи във въздуха. Само се наслаждаваше. Светлината леко го носеше все по-високо и по-надалеч. Виждаше всичко, тя не му пречеше да вижда всичко. Планината остана назад, появиха се други, по-ниски планини, после нови – огромни, бели, снегът блестеше по короните им. Чувстваше се като отлитаща на юг птица, която никога няма да се върне. Не го съзнаваше, иначе може би щеше да се притесни от чувството си. Не съзнаваше как бе започнало това чудо. Не съзнаваше защо изживяваше този екстаз. Не съзнаваше нищо освен величието, което се простираше пред взора му. Освен благоговението пред това величие. И благоговението го увличаше все по-навътре.
Светлината секна отведнъж, сякаш в един-единствен кратък миг. Вече бе забравил къде е. Залитна леко, хвана се за перилата. После разбра какво става в момента. Точно в момента, сега. Извъртя се бързо, отвори несръчно вратата на балкончето.
- Хайде, колежке – казваше от другия край на коридора едър възрастен лекар, като подчерта обръщението.
Двете млади жени вече се бяха надигнали и вървяха към него. По-високата придружителка едва-едва докосваше лакътя на Незрящата и деликатно я водеше между канапетата. Зрящият гледаше гърбовете им със същия унес, с какъвто преди секунди бе наблюдавал земята от птичи поглед. Но сега нямаше и помен от възторженото опиянение. Чувстваше се объркан, безпомощен. И слаб. И някак комично глупав.
Лекарят пропусна с жест жените пред себе си, но Незрящата едва забележимо се дръпна и бавно се извърна. Погледна го с увредените си очи, застина. Той нямаше как да знае какво и доколко тя вижда. Гледаше обаче него. Или поне към него. Сигурен беше. Очите й бяха светлосини. Стори му се, че те са най-красивото нещо върху изключително красивото й лице. Усмихна й се плахо през дългия коридор. Нямаше как да знае забелязала ли е окуражителната му усмивка. Опита се да усети светлината. Не я усети. Усещаше колко е объркан и безпомощен. А тя вече бе хванала придружителката си подръка и се скриваше зад стената срещу асансьора.
Зрящият се върна на балкончето. Едва сега осъзна, че е завладян от всепоглъщащо чувствено желание. Сепна се. Вдигна очи към планината, опита се да върне одевешното изживяване, но нищо не се получи. Тръпнеше от огромно и съвършено непознато досега чувствено желание. И все пак то му напомняше нещо, нещо болезнено. Напрегна се, насили се да се съсредоточи, да се овладее. Поуспокои първо дишането си. Планината отсреща мълчаливо го наблюдаваше. Облачетата по синьото небе сякаш бяха спрели веселата си пролетна разходка. Гълъб изгука някъде над главата му. Внезапно проумя на какво му напомняше дълбокото чувствено желание, което все още изпитваше. Напомняше му на отчаяние. И веднага се зае да пропъди нелепата асоциация.
Майка му излезе заедно с лекаря. Всичко бе в рамките на нормалното. Зрящият искрено се мъчеше да включи цялото си внимание, за да не пропусне нещо. Уговориха се познатият му да им се обади, за да уточнят датата и часа на операцията, благодариха му и поеха към асансьора.
Долу майка му заразказва какво още е казал докторът в кабинета. Онези точици в дясното й оперирано око били започнали съвсем да се разсейват. Спуканите капиляри отзад се били резорбирали, но тя трябвало да продължава да си капе от специалните капки. Разрешил й да чете по-дълго, ала в никакъв случай не бивало да прекалява, за да не натоварва лявото око тъкмо преди операцията… Зрящият слушаше майка си, кимаше, питаше я за някои детайли и продължаваше несъзнателно да върти глава наляво-надясно. Хвана се изведнъж, че търси онези незрящи очи. Преглътна и едва не се засмя. Чувството му за хумор някак припряно се бе върнало, сякаш бе забягнало надалеч за този половин час и сега се прибираше у дома да поработи. Да, наистина изглеждаше комично глупав.
Застанаха на последната автобусна спирка. Рейсът им идваше, виждаха го как бавно завива преди дългата права отсечка към болницата. Зрящият си въобразяваше, че вече се е справил със себе си, когато таксито се появи откъм паркинга. Ръката му се вдигна сама – сигурен беше, че се е вдигнала съвършено сама, защото възприе какво е направил едва когато я забеляза пред очите си да маха трескаво, – таксито закова пред тях, той настани майка си вътре, като почти грубо прекъсна протестите й, че можели да си идат с автобуса, каза й, че е уморена и трябва да се прибере по-бързо, произнесе нещо несвързано как той ще вземе тролея, понеже има работа в друга посока, обеща й да се чуят довечера, даде на шофьора адреса на родителите си, хлопна вратата отвън и таксито отпраши към центъра на града.
След минути беше пред кабинета на седмия етаж. Почака доста. Лекарят се показа, изгледа го учудено. Зрящият го изчака да свърши и с пациентите в коридора. Сетне изчака още. И още. Чакаше търпеливо и смирено. Опитваше се да не се самонаблюдава, а само да чака.
- Забрави ли нещо?
- Не… Впрочем да…
Нищо не излезе с предварително подготвените реплики.
- Да не се е случило нещо? – попита познатият му, като все така втренчено го наблюдаваше. – Къде е майка ти?
- Качих я на такси. Всичко е наред.
- Е?
Зрящият мълчеше.
- Ти добре ли си? – обади се настойчиво докторът. Бързаше.
- Да… Виж, преди малко не се сетих да те питам... – Съвсем сниши глас. - Тези жени в ъгъла. Отнякъде май познавам сляпата… Колежката ви…
Лекарят бавно си пое дъх.
- Какво те интересува?
- Ами… Състоянието й.
- Не е сляпа.
- Да, разбира се! Исках да кажа…
- С едното око вижда сравнително добре. Вижда силуети на десетина метра. И лицата ни отблизо. С другото око е почти сляпа.
- Ще я оперират ли?
- Чудят се. Чудим се… Ще й е за четвърти път.
Зрящият някак смешно подсмръкна.
- Знаеш, че не е редно да правя това – рече познатият му.
- Да, да… Мислех си дали би могъл да ми кажеш кога ще е следващият й преглед…
- Чу ли ме? – засмя се докторът.
- Да – усмихна се и Зрящият. – Само да й се представя.
- Да й се представиш?
- В смисъл… Може би се познаваме отдавна…
- Тя по рождение е в това състояние – съобщи му лекарят.
- А, така ли…
Помълчаха. Докторът беше малко по-млад, към тридесет и седем-тридесет и осем годишен. Бе и доста висок. Гледаше го с интерес и с едва доловима ирония право в очите.
- Виж, не й искам адреса – проговори Зрящият. – Не й искам и телефона. Ще дойда тук… Само да й се представя…
Лекарят видимо се колебаеше.
- Тя как работи?
- Масажистка е. Лечебен масаж. Завърши медицинско обучение по специална програма.
- Господи!
- Оправя се. С малко чужда помощ се оправя.
- Да, да, невероятно… Виж, знам, че изглеждам нелепо… - произнесе умолително Зрящият. - Такава красавица! – изтърси внезапно.
- Красавица ли!
- Не е ли красавица? – почти се сопна Зрящият.
- Е, хубава е – вдигна някак помирително рамене другият мъж.
- Моля те…
- Почакай – каза тихо офталмологът.
Влезе си в кабинета, обади се по телефона, върна се веднага и го зарадва. Зрящият му благодари от все сърце, стисна му ръката.
- Ей, ти да не се влюби? – подхвърли весело познатият му.
Зрящият не знаеше отговора, затова само му махна признателно с ръка за довиждане и заслиза с надежда по стълбите.
Ала не я срещна нито в болницата, нито на паркинга, нито по пътя за спирката. Е, щеше да почака два дни.
Стоеше прав под чадъра и Бог знае защо си мислеше не за нея, а как глупаво бе излъгал приятеля си. Добре де, не му беше приятел, а добър познат. Или все пак бяха станали вече приятели покрай очите на майка му? Та този човек се грижеше за нея повече от година! Още откакто бяха започнали изследванията, процедурите с лазера, после разните проблеми и усложнения, операциите, възстановяването, контролните прегледи… Беше ходил на гости в дома му, беше ги водил по ресторанти с жена му.
Пролетният дъжд напевно почукваше по чадъра.
И защо го излъга? И през ум не му минаваше да я приближи, да я заговаря, да я притеснява. Само искаше да я види отново. Искаше ли? Просто искаше? Или изгаряше от желание? Или буквално бе полудял? Добре де, бе полудял. Полудял да провери ще се появи ли пак онази светлина, ще изпита ли пак онова диво влечение към нея. Ще го “познае” ли тя? Ще го усети ли? И как ще реагира, ако го усети?
Дъждът продължаваше да вали. Просякът под ниското дърво при входа на паркинга не помръдваше върху кашона си, вперил отсъстващ поглед някъде към жилищните блокове отсреща. Свит на кълбо в краката му, мършав дребен помияр спеше и сънуваше лятото.
Зрящият следеше капките. Точно над главата на несретника водата се стичаше по някакво скрито в гъсталака листо и капеше право в картонената кутия с монетите. Човекът не обръщаше никакво внимание на прогизналата си кутия за подаяния, а Зрящият си отбеляза, че докато в началото капка падаше през девет секунди, сега вече се събираше само за четири секунди. Кап-кап, по петнадесет капки за минута. Скоро щяха да станат по двадесет, ако валеше все така щедро и животворно.
Зрящият зорко следеше не само просяка, кучето му и играта на капките, а и двата входа за болничното крило, където бе разположена очната клиника. Нямаше как някой да влезе, без той да го види. Стига тя да не закъснееше, оставаха не повече от пет минути. А може би бе отложила консултацията си? Или онзи едрият лекар внезапно бе заминал нанякъде?
Палето тихо изхърка в съня си. Просякът не помръдна. Точно така, капките взеха да падат на три секунди. Много капки върху малко монети.
Забеляза първо придружителката й. Онази същата измъчена на вид около тридесетгодишна жена с леко прегърбена фигура и някак преждевременно погаснали очи. Вървяха под един чадър, хванати подръка. Говореха си нещо. Зрящият се сви в ъгъла си до оградата, свали ниско чадъра само колкото да ги вижда. И нейното лице бе скрито. Следваше жадно с очи младото й тяло, стройните й крака, които вероятно по навик пристъпваха някак по-бавно, плахо, несигурно. Трябва да бяха връстнички с придружителката й. Приближаваха го, щяха да минат на няколко метра от него. Ето сега…
Не бе разочарован. Не усещаше горчилка в душата си. В момента дори не се сещаше какво бе очаквал, какво така отчаяно беше искал да провери. Гледаше я, любуваше й се, тя вървеше пред него под благодатния майски дъжд. Беше жива. Никаква светлина не струеше от нея, той не изпитваше никакво страстно желание, никакъв порив, нищо. Чувстваше се празен отвътре, спокоен, тих. И някак безпределно, извечно щастлив.
Зрящият веднага разбра кога Незрящата видя силуета му. Почти незабележимо бе забавила още крачка и тялото й като че застина в движението си, сякаш тя се стараеше да долови нещо с другите си сетива. Той не можеше да знае какво е доловила, но го обля силна, топла вълна, стана му горещо в хладната сутрин. Придружителката дори не забеляза, че край оградата стои човек. Все така говореше нещо. Двете жени отминаха, след малко се скриха във входа на клиниката.
Зрящият изтри лицето си с длан, сгорещи се още повече. Сети се, подложи ръка под дъжда, намокри я, прокара я бавно по страните и челото си. Очите му срещнаха втренчените, ясни, умни очи на просяка, който съсредоточено го наблюдаваше. Зрящият не издържа, сведе поглед. Приближи, пусна дребна монета в мократа картонена кутия. Човекът и кучето му не помръднаха. Зрящият се поусмихна неловко, взе първото попаднало му такси и се върна във всекидневието си.
***
Издържа цяла седмица. После още една. Нищо не се промени в живота му. Външно. Ходеше на работа, връщаше се, пазаруваше в кварталното магазинче, където продаваха всичко, което му бе необходимо за скромното му домакинство. Сготвяше си набързо, гледаше малко телевизия, лягаше и четеше до късно.
Взе да медитира по два пъти. Случваше се сутрин да продължи по-дълго от обикновено. Вечер не бе свикнал, но с усилия на волята успяваше да се съсредоточи непосредствено преди съня си. Заспиваше успокоен, смирен. Не изживяваше и не виждаше нищо по-различно отпреди. Пръснати, несвързани мисли; прекрасни, съвършено неочаквани видения в цвят; дълбоки, изключително важни (а понякога дори твърде практични) прозрения; калейдоскопични, изумително красиви картини, които по никакъв начин не можеше да свърже с последните четиридесет и две години от живота му на земята. Нямаше представа какво точно върши всяка сутрин и вечер в този близо час от всекидневието си. Не го и интересуваше особено. Чувстваше се съпричастен с нещо величествено и загадъчно, което го изпълваше с покой, упование и благоговение.
И по-рано му се беше случвало да се влюбва безразсъдно. Няколко пъти бе губил ума си и чудесно помнеше какво бе последвало. Помнеше и най-малките подробности. Не би казал, че е влюбчив, лесно влюбчив. По-скоро губеше ума си, когато се влюбеше, макар и рядко. Затова предпочете да не си повярва. Предпочете дори да се подиграва със себе си, меко да се погаври със собствените си фантазии. Не го правеше с привкус на самосъжаление, както обикновено постъпваха хората в подобни ситуации, не изпитваше разочарование или някаква агресивна неудовлетвореност, която често измъчва до степен на истинско страдание. Не, приемаше всичко леко, просто, с много добронамерена самоирония. Този път се бе заблудил. Бе си въобразил онази светлина, онова ефирно излъчване, което го понесе над планините със сребристосините им пролетни потоци. Бе си измислил и погледа на полуслепите й красиви очи, насочен единствено към него. Нито пък бе забавила крачка, докато я причакваше под дъжда край болничната ограда.
Да, искаше му се всичко да е било действителност. Да, щеше му се цялата тази магия да е истинска, а не плод на въображението му. Искаше му се, много му се искаше отново да изживее вълшебството на любовта. И този път вълшебството на чистата, на светлата, на бялата любов без сиви последствия. Да, искаше му се. Зрящият не виждаше причина да не си го признае. Да, жадуваше да обича и да бъде обичан. Не виждаше причина обаче и да се самозаблуждава. Затова се усмихваше, вярно – малко болезнено, и продължаваше да живее живота си такъв, какъвто го бе избрал. Понякога забравяше Незрящата за часове. Което не го натъжаваше. О, той знаеше какво прави времето с чувствата! Особено с несподелените чувства. Имаше опит с чувствата.
Сам не си вярваше. Особено вечер. Дните ставаха все по-дълги, но падаше вечерта и тогава си спомняше за онова всепоглъщащо чувствено желание към непознатата жена с болните очи. То със сигурност не беше илюзия. Зрящият добре съзнаваше, по-скоро знаеше с абсолютна яснота, че никога досега не бе изпитвал подобно чувствено влечение. Дори отдалечено подобие на такава чувствена страст. Нея нямаше как да я изфантазира, понеже изобщо не предполагаше, че е способен така да желае жена. И продължаваше да я желае. Само споменът за онзи чувствен плам отново разпалваше жарта до такава степен, че не можеше да мисли за нищо друго освен за нея, за тялото й, за втренчените й в него прекрасни очи.
Не, не си вярваше. Не вярваше на усилията си да се посмее над себе си и да забрави. Разбира се, че не се самозаблуждаваше. Та той вярваше в чудесата! Забелязваше вече чудесата! Разбира се, че и онази чиста светлина бе реална, и полетът му в нея и през нея бе реален, и Незрящата бе реална, защото го бе усетила и излъчила към него сиянието си, защото после бе усетила и страстта му, защото и тя като него бе видяла нещо, което той още не знаеше как да назове. Всичко бе реално и самоиронията нямаше да му помогне. И опитът нямаше да му помогне. И разумът нямаше да му помогне. Нищо нямаше да му помогне.
Понеже го беше страх и нямаше нужда от помощ, а от кураж. Само от кураж.
Знаците започнаха да се появяват веднага след като разбра от какво се нуждае. Дребни, незабележими за чуждо око знаци, които Зрящият отчетливо различаваше. Последните години често се бяха появявали в трудни за него периоди. Насочваха го, помагаха му, отговаряха на въпросите, които го тревожеха. И сега отново се явяваха: по-рядко в медитациите му, отколкото на улицата, в трамвая или метрото, на работа. Преди време знаците го озадачаваха, струваха му се странни и объркващи; отскоро бе щастлив, че умее да ги различава. И благодареше на Бога за благословената си дарба.
Знаците наистина бяха малки и незначителни. На някого те биха се сторили даже смешни и глупави, ако Зрящият му разкажеше за тях, без да сподели как ги тълкува. Не че му минаваше през ума да споделя с когото и да било личните си знаци. Следеше ги и обмисляше как да действа. Те му сочеха пътя – поне той си мислеше, че правилно разгадава посоката на пътя, който му предлагаха да избере, - но не му помагаха как да тръгне и как да върви по него. Трябваше да действа обаче. Знаеше, че трябва да действа, и то колкото се може по-бързо. Бездействието би погубило прелестта на очакването. Което също му бе известно.
Не се изненада нито от момчето, нито от последвалото прозрение. Схвана посланието според моментните си възможности, благодари с благоговение за ясния знак и се зае да действа.
Момчето се появи в ранните вечерни новини по някаква телевизия. Зрящият превключваше с досада програмите, когато попадна на ухиления четиринадесетгодишен тийнейджър, който изобщо не се притесняваше, че е застанал пред камера. Поне не му личеше да се притеснява. Зад гърба му младежи играеха футбол в двора на училището, момиче крещеше възбудено, дрънчаха трамваи. Зрящият бе заинтригуван, заслуша се. Говореха за някаква субсидирана от Европа програма, по която тийнейджъри биваха обучавани за болестите, разпространявани по сексуален път, за да предадат знанията си на своите връстници. Момчето одобряваше програмата и тъкмо изразяваше възторга си от начина, по който негов съученик им е обяснявал деликатната материя. За разлика от разните възрастни досадници.
Зрящият гледаше и слушаше внимателно. Не издържа обаче, засмя се и той. Бог знае защо някак отведнъж му олекна.
- Така става печено – заяви ухиленото момче. – Много е яко и всички слушат. И загряваш от половин дума!
- А така, момчето ми! – обади се гласно Зрящият.
Забавляваше се от все сърце.
- А те ни пращаха някой четиридесет-петдесетгодишен дядка да ни опява глупости и всички окапвахме от смях. Дъртакът нали дрънка за секс.
- Секс да не види! – прихна високо Зрящият, но за негово съжаление тийнейджърът изчезна от екрана.
Да, трябваше да се действа. Беше с цели две години над долната граница за дъртачество.
Вечеря с чудесно настроение, после чете в чудесно настроение: веселото момче го бе изпълнило с някаква странна бодрост, със светла увереност. Прозрението дойде, преди да заспи. Яви се под формата на жива, ярка мисъл, която изцяло обсеби съзнанието му. Трябваше да признае пред своя познат, пред лекаря на майка си, че го е излъгал, че отникъде не познава онази жена, че не е имал никакво намерение да приближи към нея, камо ли да й се представя, че само е искал да я види още веднъж, защото е усетил нещо, което… Нямаше да му обяснява какво е усетил. Щеше да си признае, че го е страх. Че го е страх да иде направо при нея, че я е причакал пред болницата само да я погледа. Всичко щеше да си признае и да го помоли за телефона й. Трябваше да си признае. Налагаше се.
Иначе никога повече нямаше да я види.
Не изпита никакво колебание. Не се усъмни нито за миг, колкото и налудничаво да изглеждаше отстрани. Дълбоко в себе си съществото му знаеше, че наистина няма да я види никога, ако не поговори с приятеля си. Зрящият бе сигурен, че в случая откровеността му - чувстваше това ярко и силно - ще играе ролята на своеобразен гарант за бъдещето. Каквото и да бе то. Бе озарен с категорична яснота, че не бива да си позволява никакви скрити необмислени стъпки, никакви скрити импулсивни действия. Не само не биваше – не можеше да го направи. Рискуваше да й причини вреда, да нарани тази непозната жена, да й попречи пред важен, пред съдбоносен избор в живота й. Неговият приятел трябваше да знае за намеренията му. По някакъв начин именно офталмологът трябваше едва ли не да му позволи да се опита да влезе в живота й. Нямаше представа защо всичко е толкова драматично. Нямаше представа защо лекарят следва да стане толкова значителен участник. Зрящият нямаше представа и с какво би могъл да навреди на Незрящата. Просто знаеше, че е редно да постъпи така, както чувстваше нещата в момента, в мига на това ярко среднощно прозрение, ако иска да даде възможност на двама им – и на себе си, и на нея – да се включат в играта на собствените си съдби.
За първи път от доста време заспа с мисълта, че знае точно какво ще прави на следващия ден.
Действаше обмислено и спокойно. Така се стремеше и да живее през последните години. Уговори си среща в едно от многото кафенета около болницата. Уговори я за ранния следобед след края на работното време на лекаря, за да не го притеснява. Честно му сподели, че го моли да се видят по личен въпрос, а не заради майка си. Пристигна навреме и без предисловия бавно и подробно обясни какъв е проблемът му. Офталмологът през цялото време се усмихваше: в началото закачливо, после – добродушно, след още минута – с известно неудобство, накрая – тревожно. Зрящият следеше лицето му. Говореше и следеше промените в познатата му добра усмивка. Отчиташе ги и продължаваше да говори равно и уверено. Свърши за пет минути.
- Нека приемем, че съм откачил – обобщи на шега, но гласът му звучеше напълно сериозно.
- Аз лично приемам с лекота – опита се да разведри малко напрежението докторът.
- Моля те, помогни ми! Признавам, страх ме е да отида направо при нея. Не знам защо ме е страх, но ме е страх. А не ми се ще пак да я причаквам по улиците, треперейки от страх. Луд съм, но не съм воайор.
- Е, тя не ходи гола по улиците - подхвърли лекарят.
Стараеше се пак да гледа весело и малко иронично. Не му се удаваше кой знае колко.
- Е, аз нали пък мислено я разсъбличам – отвърна му в същия тон Зрящият, но прозвуча просташки.
И двамата го усетиха. Последва дълго неловко мълчание.
- Виждам, че те измъчвам – наруши го Зрящият. – Не искам да се чувстваш неловко. Моля те, дай ми телефона й! Нека да й се обадя, да поговорим, да се отпусна. Може да ме отреже, нали? И всичко ще приключи, преди да е започнало.
Лекарят не отговаряше.
- Приличам ли ти на изнасилвач?
Лекарят не реагира.
- А на Джак Изкормвача?
Лекарят сякаш не го чу.
- Само ще поговорим – въздъхна тихо Зрящият. – Като обсебен съм…
Лекарят все така обмисляше избора си.
- Две седмици нямам покой – занарежда внезапно Зрящият. – Две седмици се питам коя е, каква е, къде е родена… Как е успяла да завърши медицинско образование… Кои са родителите й… Обичала ли е, колко пъти е обичала, била ли е омъжена…
- Откъде знаеш, че сега не е омъжена? – прекъсна го рязко Лекарят.
- Знам.
- Откъде?
- Чувствам го – излъга Зрящият. – А и щеше да я води мъжът й, а не онази приятелка – допълни.
- Братовчедка – поправи го докторът.
- Добре, братовчедка – отзова се припряно.
- Как го чувстваш? – поинтересува се сухо офталмологът.
- Не знам – излъга отново.
Нямаше как да обясни на благонамерения човек насреща си как чрез вътрешния си взор вижда самотните й вечери, автоматичните движения в кухнята, в банята, в спалнята с равно дърдорещия телевизор, който тя избягва да гледа, а слуша по навик.
- Съзнаваш ли с какво се заемаш? – обади се тихо приятелят му.
- Да – отвърна веднага Зрящият.
- Съзнаваш ли къде можеш да хлътнеш?
- Да – отвърна мигом.
- Съзнаваш ли какво очаква такава жена, какви комплекси…
- Да.
- Ако нещата с очите й се влошат, а се сближите, възможно е да съсипеш и себе си, и нея, защото…
- Да, да, да!
Очите на лекаря леко трепнаха.
- Извинявай, бях груб! – побърза да каже Зрящият. – Не желая да бъда груб. Луд – да, но не и груб. Извини ме.
Приятелят му мълчаливо го наблюдаваше.
- Кой ли пък съм аз, та да преценявам кое ще е за добро… – промърмори сякаш на себе си.
- Ти си човекът, който ей-сега може да стане, да пресече паркинга пред клиниката ви, да вземе асансьора, да се качи в канцеларията и бързо да се върне с телефона и адреса й – произнесе ясно и високо Зрящият.
- Аз съм човекът, който може – повтори приятелят му.
- Именно!
- Стана ли конячено време? – попита неочаквано лекарят.
- Винаги е конячено време.
- Тогава поръчай два коняка, но за мен малък – с колата съм.
Надигна се.
- Благодаря ти – продума Зрящият.
- После ще те хвърля към центъра.
- Знаеш ли, винаги съм си ги представял така. – Зрящият излъчваше огромно напрежение. То мощно вибрираше не само у него, но и около него, ала говореше овладяно и съвършено сериозно. – Имам предвид отношенията между двама мъже, единият от които е луд. А от другата страна - добронамереност, мекота, търпимост. Нормалният е благ, лудият е поносимо агресивен. Нормалният е толерантен, лудият се чувства защитен. Хармония.
Лекарят се разсмя чистосърдечно, поклати някак озадачено глава и отиде да запише телефона и адреса на Незрящата.
Зрящият така и не разбра от кого бе повече озадачен приятелят му: от него ли, лудия, или от самия себе си?
***
Не успяваше да определи коя е държавата и това малко го измъчваше. Все пак беше в Мала Азия като че ли. Някак му приличаше на Мала Азия.
“И как ти прилича? Че ти кога си бил в Мала Азия?” – питаше весело гласът.
Или бе Индия? Не, не беше Индия. Струваше му се, че може да се ориентира за Индия.
Дали пък не бе Гърция? Или Египет? Такова ли беше морето край Египет?
“По морето ли смяташ да разпознаеш Египет?” – забавляваше се оня глас.
Разбира се, че трябваше да се ориентира по дрехите! Не виждаше обаче никакви хора. Пък и така ли следваше да изглежда египетски град? Не, по-скоро беше в Гърция или Палестина.
”Или си в Персия?” – подхвърли шеговито гласът.
Да, защо не и Персия? Стига да видеше как са облечени хората, сигурно би могъл да налучка коя е държавата. Ала нямаше хора. Градът бе пуст, бял, невероятно красив и странен без хора.
Гледаше морето, докато чакаше някой да се появи. Любуваше се на скалите, на кротките вълнички, на прозрачната в чистотата си синьо-зелена вода, която плавно, меко потъмняваше навътре. Осъзна, че не го е страх да е сам. Съзнаваше през цялото време и къде е, как е седнал преди полунощ на пода в единствената си стая, как от време на време чува далечното издрънчаване на последен трамвай въпреки запушалките в ушите си, съзнаваше, че медитира невероятно дълбоко и разтърсващо. И същевременно съзнаваше, че не го е страх в оня безлюден град с белите къщи, каменните улици и възхитителното дивно море.
Едното съзнание не пречеше на другото.
Всичко бе някак особено този път. И бързината, с която се потопи в това безспорно старо, древно време, и спокойствието, което изпитваше, и дълбочината на изживяването, и ясното светло видение.
Изведнъж прозря, че е в Кария. Продължаваше да не се мярка жива душа.
Или все пак беше съседната Ликия. Да не би това да бе град Мира, градът на чудотвореца Николай Мирликийски, закрилника на рибарите и моряците? Продължаваше да не се мярка жива душа.
Не, не беше Ликия. Намираше се в Кария. Не проумяваше как го разбра, но го разбираше отчетливо и недвусмислено. Градът бе или Книд, или Халикарнас. И наистина се намираше точно срещу Египет.
Душата му се изпълни с ведър мир.
“Убеди ли се колко е лесно?” – обади се веселият глас.
Книд ли е? – попита.
“Халикарнас”.
Кога е това?
“Отдавна” – отвърна засмяно звучният глас.
Персите ли го владеят?
“Има ли някакво значение?”
Вярно, нямаше никакво значение.
Душата му бе препълнена с ведър, блажен мир. Градът пък се бе изпълнил с хора. С гъмжило от хора, чиито обветрени, загорели от средиземноморското слънце лица Зрящият съзираше великолепно, но по никакъв начин не можеше да види с какво са облечени. Не се учуди. А и не го интересуваше вече. Можеше да разглежда своята бяла дреха, която му стоеше малко смешно, но никому не правеше впечатление. Хората го заобикаляха, блъскаха се в него, говореха, ръкомахаха, смееха се, караха се.
Краката сами го насочиха към голямата къща в края на залива. Влезе, поканен от слугинята, която добре го познаваше, и се насочи право към стаята на младата й господарка. Не се учуди, че времето е прескочило бързо напред, макар да го осъзнаваше. Навън бе вече нощ, вътре горяха свещи, иначе интериорът плуваше сякаш в мъгла. Или по-скоро мъглата скриваше всичко от погледа му освен ниската врата насреща му. Само тя и бе важна за него. Отвори я, засия.
Жената го чакаше права до леглото си. В нейната стая нямаше, така че спокойно можеше да разглежда обстановката. Не му беше необходимо обаче, защото се оказа, че неведнъж е идвал тук. Можеше да изброи всичко наоколо – леглото, ниската масичка, столчетата, раклите за дрехи, вазите с цветя, каменния съд за миене… Стоеше като закован до вратата и не откъсваше очи от нейните.
Тя имаше най-красивите очи, които бе виждал, а той бе срещал много жени в живота си на пътуващ търговец. Лекото кривогледство на лявото око не разваляше възторженото впечатление, а правеше тези очи още по-загадъчни и привлекателни. Тя отскоро ги присвиваше едва-едва, зрението й явно се влошаваше – може би и заради вродения й недъг, ала премреженият й поглед я правеше още по-неустоима за мъжете.
Ръцете й пък бяха съвсем отделна тема.
Зрящият вече се бе откъснал от настоящето. Не се сещаше, че медитира в малкия си апартамент насред Европа в 21-вия век след Христа. Не осъзнаваше, че неусетно е придобил огромно познание за жената насреща си. Старо, отколешно, извечно познание с безброй важни подробности. Не осъзнаваше и друго: нямаше и помен от ведрия блажен мир в душата му. Сега тя бе препълнена не само с радост и възбуда, но и с разкъсващо напрежение, ревност и страховито, плашещо до ужас отчаяние.
Баща й бе из града, из държавата, по островите, някъде из околните земи и морета. Зрящият усещаше обаче злокобното му присъствие. Мълчеше, мълчеше и жената. Стояха един срещу друг, гледаха се в очите и мълчаха, застинали някак извън времето, извън пространството, извън причинността, извън живота и смъртта.
Нямаше закъде да бързат.
Тя се бе родила с кривото си око от най-прелестната жена, която баща й бе притежавал. Ожени се за красавицата и тя му роди кривогледо дете. Не искаше да повярва, че това дете е негово. Абсурдно бе да е негово. Вероятно бе плод на измяната й с някой случаен моряк, с някой противен персийски велможа, с някой богат финикиец, плаващ за Гърция. Който и да беше бащата, беше грозник с кривогледи очи.
Започна да я бие. Зрящият гледаше жената, която безумно обичаше, и виждаше как баща й бие майка й. Биеше я жестоко, садистично, с дивата жажда да боли, да кърви, да носи унижение. Майката плачеше в чудовищна истерия, кълнеше се в боговете си, че е невинна, за което биваше смазвана от юмруците на обезумелия си от ярост съпруг.
После я беше изгонил. Имаше власт, имаше пари, никой не смееше да му противоречи. Детето с кривогледото око не помнеше майка си, никога не видя и родителите й. Отрасна с баща си и слугите му. Свикна с него. Не й правеха впечатление крясъците, ругатните, побоите. Стана девойка, вече разбираше, че баща й отмъщава на нея заради майка й. Затова и я бе задържал. Нищо не можеше да промени. Беше затворена, изолирана, самотна. Съдбата й не зависеше от нея, а от господаря на голямата бяла къща в края на залива, който бе уверен, че не й е баща.
Зрящият я гледаше в хубавите, черни като нощта навън очи и знаеше всичко това. Знаеше и още много неща за живота й. И не само за този. Виждаше в очите й пещера, виждаше там някъде в дъната им друго дъно, дъното на някаква дълбока пещера, където гореше огън, по стените играеха сенки, той лежеше върху нея на мечата кожа, просната на пода, пъшкаше, хриптеше, ръмжеше от удоволствие, тя също стенеше животински и диво, но страстните им вопли звучаха с първична, необуздана радост и с някакво старо, отдавна забравено по този свят, изконно щастие.
Очите й бяха същите нейни очи: красиви, дълбоки, изразителни. Само че не бяха черни, а кафяви. И бяха здрави и двете.
Зрящият не виждаше нищо друго от живота им в пещерата, но знаеше, че и тогава я е обичал.
Както я обичаше и сега, макар че все така изгаряше от разкъсващото душата му напрежение, от ревността и страховитото, плашещо до ужас отчаяние. Обичаше я, макар да бе проститутка.
Не, не беше проститутка. Живееше като скъпо платена хетера. Увеличаваше богатството на баща си много повече от търговията му и той се гордееше не само с работата й, но и с прозорливия си избор да я насочи към такава работа. Бе започнала четиринадесетгодишна и за тези десет години той отдавна бе забравил, че искаше да съчетае желанието си за мъст и алчността да има полза от нея. Не би могъл да обясни за какво й отмъщава. Вече не й отмъщаваше. Отмъщението бе загубило всякaкъв смисъл. Не я биеше, уважаваше я за таланта й. Приемаше похвалите и възхищението от уменията й с неподправена гордост и прибираше парите й до последната монета.
Гордостта му би могла да се нарече вече и бащинска.
И през ум не му минаваше, че си има още една робиня у дома. Дори обичаше вече доскоро непризнатата си дъщеря по някакъв свой начин, който начин го примиряваше със спомените за майка й.
Зрящият бе наясно, че тя обслужва малцина мъже, но щом се сетеше за това, ревността и болката в сърцето дори се увеличаваха. Тези богати мъже не се задоволяваха с малко, те бяха свикнали да получават всичко, и то веднага. Това всичко трябваше да има стойност, да е най-доброто, да буди завист, да ражда уважение. И да разнася славата на тези, които го получаваха.
И я разнасяше – и тяхната, и нейната.
За ръцете й се носеха легенди. Не само в Халикарнас, но и далеч по крайбрежието, из островите и навътре към планините. Само Зрящият обаче знаеше тайната на ръцете й. Не, тайната не се криеше във влошаването на зрението й. Разбира се, тя инстинктивно заменяше сякаш слабостта на очите си с деликатността на все по-чувствителните си ръце. Тайната не беше обаче в това.
Тайната за всички останали бе откровение за Зрящия. Той знаеше, че дори след десет години тя продължава да търси нежност, съпричастие, любов. Тя търсеше нежността и любовта, като ги даряваше предварително със свръхчувствителните си ръце. Като обещание. Като отчаян опит да се довери.
Макар и отскоро, Зрящият чудесно усещаше порива в изумителните й ръце. И напоследък се стараеше да му отвърне със същата нежност. Да диша с надеждата, че би могъл да промени обстоятелствата в нейната и в своята съдба за него се бе превърнало в смисъл на живота му.
Което не му пречеше да знае с пареща горчилка в душата си, че тя все още му няма доверие, че продължава да го възприема като един от клиентите си – може би малко по-мил, по-деликатен, по-романтичен клиент, но клиент. Или просто по-поносим клиент. Зрящият не спираше да се пита как тя успява да съчетава професията си с онзи порив за нежност и щастие. Сега си мислеше, докато изпиваше със замечтани очи нейните прекрасни очи, едното от които не срещаше взора му, а го гледаше малко встрани, сякаш се любуваше на къдриците около слепоочието му, та сега си мислеше в онази бяла стая насред белия каменен град, че отговорът не беше никак сложен. Именно недоверието съчетаваше професията й с мечтата й да бъде обичана. Мечтаеше и същевременно не се доверяваше никому, защото довереше ли се, това означаваше да рухне и да се самоунищожи още след първото разочарование.
Зрящият преглътна мъчително срещу нея. Разбираше с цялата си любов колко просто е всичко. Разбираше с цялата си любов и колко сложно, объркано, противоречиво, дори абсурдно донякъде е съществуването й. Пак преглътна с усилие, пое си шумно, дълбоко въздух. Болеше го. Боляха го гърдите, болеше го сърцето. Проумяваше с цялата мощ на разума си, че тези заможни, някои даже богати мъже, повечето минаващи за кратко през града от време на време, предразполагаха към доверие, предразполагаха да се отпуснеш пред тях, да се разтвориш пред тях, да се качиш на корабите им, да заживееш с тях, пък после каквото ще става, да става. О, това щеше да бъде живот, каквото и да се случеше после! Те не бяха вмирисани рибари, не бяха груби моряци, авантюристи, разбойници, не бяха крайбрежни бараби, пройдохи, безделници. Бяха все мъже, на които тя можеше да се опре, да разчита за всичко.
Каква ли сила трябваше да притежава тази хубавица с малкия недъг, който я правеше още по-интересна, и с прелестните чувствителни ръце, за да не се изкуши нито веднъж досега? Какъв ли знак чакаше от мъжете, от един-единствен мъж, за да му довери сърцето, любовта и съдбата си?
Зрящият неясно, смътно, някак дълбинно, ала и остро болезнено усещаше, че е на прага да разгадае този знак. Търсеше го, трескаво го търсеше сред натрупаните в подсъзнанието му хилядолетия.
- Радост за очите ми! – произнесе гласно и цялата стая заблестя от огъня в очите й.
- Светлина в живота ми! – отвърна тя и се хвърли в прегръдките му.
Тялото й бе топло, меко, женствено, омагьосващо, подлуждащо. Нежните й ръце бавно се заровиха в косата му. Сочните й устни се поразтвориха, очите се премрежиха, отпусна се в ръцете му. Излъчваше природна доброта, ведра приветливост, искрена симпатия, чувствена отдаденост. Излъчваше всичко, за което всеки мъж страстно мечтае.
Единственото, от което нямаше и помен, бе доверието.
- Скоро ще знам какво очакваш – пошепна йТя отвори едва-едва очи, усмихна му се топло. Стори му се за миг, че лявото й око е съвсем здраво, че го пронизва от упор право в зениците му. Потръпна, а тя се сгуши в него.
- Побързай – произнесе тихо в ухото му.
Прободе го рязка болка в бедрото. Стресна се, крака му от коляното надолу бе изтръпнал, не го чувстваше, а и не можеше да го опъне, не му се подчиняваше. В същия момент пронизително запищя сирената на линейка, оглуши го с тревожния си среднощен вой.
Отвори очи в тъмното, хвана крака си и внимателно го опъна. Болката поутихна заедно със заглъхващия рев на линейката, профучала нанякъде под прозорците му. Легна на мокета, разкърши се, опитваше се да дойде на себе си. Подложи ръце под главата си, втренчи очи в тавана, където бе налепил светещи звездички. Лежа така минута, две, три, но така и не успя да успокои накъсаното си дишане.
В съзнанието му продължаваха да пулсират само две мисли. Едната не беше и негова мисъл, а Бог знае защо и откъде появил се откъс от някаква книга, която Зрящият не можеше да сети коя е, колкото и да се мъчеше. Цитатът гласеше: “Човекът е същество, в което най-висшият дух и най-ниската материя са обединени от разсъдъка.” Втората мисъл бе ясното осъзнаване, че онази стенеща полудива жена в пещерата, вещата хетера от Халикарнас и Незрящата от болницата са една и съща душа.
След време се появи и трета мисъл: че го е знаел още от мига, когато усети светлината на тази душа. Който и да бе той,
какъвто и да бе той, каквото и да представляваше съществото у него, обединило с разсъдъка си високия дух и ниската материя, това същество знаеше коя е тя още от първия миг в чакалнята на очната клиника.
Само не бе стигнало до съзнанието му тогава. А сега вече бе стигнало. И нямаше да излезе оттам до смъртта му. Пък и после.
***
Спа лошо, на пресекулки, тревожно. Поне не сънува. Събуди се уморен и опустошен. Направи си кафе, изпи го набързо в празната си самотна кухня. Не закуси. Заключи вратата на празната си самотна гарсониера, не погледна часа. После се сети, видя, че е подранил, повървя дълго пеша. Не дочака да му олекне.
Работата не му спореше. Бе нервен, припрян, вършеше недодялано неща, с които би могъл да се справи със затворени очи. Не само би могъл, неведнъж се бе справял. Не се справяше и с болезненото усещане за опустошение. Откъде накъде се бе появило усещане тъкмо пък за опустошение? Колкото и смущаващо да бе всичко във видението му, нямаше никаква причина за такава реакция. Бе разочарован от емоциите си. Бе разочарован от себе си.
Обади му се лекарят от болницата. Зрящият едва успя да прехапе език, преди да го попита дали не се е случило нещо лошо с Незрящата. Опомни се обаче, стегна се, записа си датата и часа на операцията на майка си, уточниха дреболиите.
- Звъня ли? – поинтересува се накрая приятелят му.
Зрящият вече се бе взел в ръце и дори не опита да се престори, че не разбира въпроса.
- Още не – отвърна примирено.
- Защо? – засмя се лекарят.
В смеха му трептеше не само благонамереност, но и закачливо любопитство.
- Събирам кураж – призна си Зрящият. Сетне неволно добави: – Ще ми трябва много кураж.
- Страх те, а?
- Аха.
- Сънуваш ли я вече?
- По-лошо.
По-късно се улови, че се срамува от последната си реплика. Не изпитваше съжаление, неловкост, раздразнение, че я е произнесъл, не изпитваше досада, яд или нещо друго, а тъкмо срам. Кое беше лошото? Какво лошо имаше в озарението, което бе получил? В стародавната връзка, която му бяха дали възможност ясно да види? Дори и да грешеше, какво лошо имаше в изживяването му? Дори разумът или интуицията му да си правеха шеги с него (или със себе си), какво лошо имаше да им повярва? И какво основание имаше да не им вярва? Кое, кое беше лошото? Докога щеше да говори неща, които не мисли?
Полека-лека взе да идва на себе си. Следобед дори се усмихна. А вечерта пробва да върне видението, но само се измъчи.
Успя следващата нощ, когато градът вече спеше дълбоко в малките часове.
Успя може би не е точната дума, понеже този път Зрящият не положи никакви усилия. Седеше спокойно, отпуснато, оставил се съвършено смирено в ръцете на незримото, и се получи бързо, вулканично мощно и смайващо. Не му се спеше. Не го беше страх. Будуваше бодър, самоовладян и готов да види всичко, за което бе дорасъл. Цял ден бе работил над емоциите си. Цял ден бе работил над бурните си желания. Цял ден се бе настройвал да приеме нещата такива, каквито му се поднасят. Бе решен да чака дни, седмици, месеци, докато научи какво е станало с него в онзи приказен град Халикарнас на приказната Кария. Бе решен да се примири, по-скоро да се смири, ако не сполучи с ново видение. Сполучи обаче. И се забрави, потъна в омаята му.
Трепереше от страх, от възбуда, от напрежение, от покъртителното усещане за почти сбъднато щастие върху палубата на някаква голяма лодка. Или пък беше малък ветроходен кораб. Не, не можеше да определи. Бе тъмно, морето долу припляскваше зловещо около борда, платната над главата му плющяха влудяващо. Тя не идваше, а трябваше отдавна да е тук. С багажа си, тоест с най-необходимото й, защото никога повече нямаше да се върне в бащиния си дом. Някой й помагаше, някакъв стар слуга, някаква вярна слугиня щеше да я изведе през тайни врати… Не беше сигурен така ли е, вятърът му пречеше, тревогата го съсипваше…
А само след миг пред очите му се завъртя калейдоскоп, истински цветен калейдоскоп от ясни картини. Знаеше, че е още на корабчето, но вече не чуваше шума на морето, плющенето на платната; чуваше други гласове, други звуци, други послания. Първо видя себе си и нея сред някакви бели скали. Обляна от слънчева светлина, красива, тръпнеща, тя му споделяше любовта си, обета си, твърдото си решение да отплава с него към дома му или другаде, където и да е, но с него и завинаги с него. Чуваше собствените си думи на любов, на вярност, чуваше задъханото си дишане, клетвите да я вземе със себе си, да я скрие, да заживеят щастливо отдадени на любовта си. Наблюдаваше очите й, нещо го смущаваше в израза им. Нямаше защо да се вглежда в своите очи: чудесно съзнаваше, че в тях тя би могла да разчете отровните, изпепеляващите огнени езичета на недоверието. О, боговете му бяха свидетели как искаше да й вярва! И на нея, и на себе си, и на съдбата! Да вярва в бъдещето им, във взаимната им обреченост!
Картината мигом се смени с друга.
С някакъв малък, най-отдалечен ъгъл на разума си той продължаваше да знае, че тя все така не идва при него на лодката.
Сега разговаряха шепнешком в малка градина сред пищна зеленина, той държеше ръката й и й разправяше за пътуванията си, за далечните градове и държави, които обикаляше, за хората, които срещаше, за жените, които предизвикваха възхищението му. За красотата им, която обаче не можеше да се сравни с нейната, защото тя е най-красивата жена на света, най-страстната жена на света, най-нежната жена на света.
- Страдаш ли? – милваше го тя по лицето.
Зрящият разбираше какво го пита Незрящата.
- Да – отговаряше. - Да, да, страдам безумно!
- Не бива – казваше тя.
- Не искам да те деля с други мъже – стенеше той.
- Само с теб съм такава… Само с теб съм най-страстната, най-нежната жена на света – мълвеше тя.
Не, не й вярваше. Или поне не й вярваше напълно.
- Скоро ще бъде само твоя – прегръщаше го с упование тя.
- Трябва да бъдем много внимателни.
- Аз съм внимателна.
- Той ще те убие, ако научи.
- Няма да научи.
- Той ще те убие, ако те намери.
- Няма да ме намери.
- Аз ще го убия, ако ни попречи.
- Нищо няма да ни попречи.
Нещо в израза на очите й го смущаваше.
Картината пак се смени с друга сякаш след секунди.
С онзи малък, най-отдалечен ъгъл на разума си той продължаваше да знае, че тя още не е дошла при него на гемията. Знаеше, че и никого не е убивал.
Лежаха в нейното легло. Светлинката на свещ пълзеше по одухотворените им лица, по искрящите им очи, по ласкавите им един към друг голи ръце.
- Виждам по-зле, отколкото показвам – доверяваше му тихо Незрящата.
- Откога?
- Отдавна – продума тя. – Знаеш ли, разпознах те по ръцете ти – рече изведнъж, замисли се.
- Не те разбирам – каза объркан и малко уплашен Зрящият.
- Разпознах любовта ти по ръцете ти – обясни кротко, мило, влюбено тя. – Усетих ги в тъмното преди повече от два месеца. Запомних нощта. Оттогава вече имам мъж, който не само взема, но и дава. Ти си единственият, чиито ръце дават. Другите вземат тялото ми за себе си, галят го за себе си, чувстват всичко с мен само за себе си. А ти ми даваш. Даваш ми утехата си, ласката си, добротата си към мен. Даваш ми себе си. От онази нощ разбрах, че си започнал да ме обичаш, без да го знаеш.
- А кога усети, че го знам? – усмихна се едва-едва той в потреса си.
- Отскоро – отвърна тя. – Ти вече бе наясно какво изпитваш, но не се уплаши, а продължи да ми даваш любовта си. Тогава твоята любов стана споделена любов. Напълно споделена. Тогава твоята любов се превърна в наша обща любов.
Какво, какво го смущаваше в израза на очите й, докато потъваше в любовта им?
Картината и този път като че ли се смени след броени мигове.
А с онзи малък, най-отдалечен ъгъл на разума си той не преставаше да осъзнава, че тя така и не е дошла още при него на ладията. Съзнаваше и нещо ново и страшно. Съзнаваше, че ужасът предстои.
Пак бяха в нейната стая. Пак бе дълбока нощ. Нощ на вълшебни надежди, на мечти, които скоро ще се сбъднат, на кошмарни страхове, на приказни възторзи. Странно, но не чуваше какво си говорят. Наблюдаваше отстрани как си шепне с жената, която безумно обича, как я люби, как някак боязливо я докосва с нежни ласки, сякаш не вярваше, че тя е реална, че ги има, че са заедно. Наблюдаваше себе си и нея, незрящата, ала не чуваше нито дума. Разбираше обаче какво се случва, разбираше и нея, и себе си без никакви слова, знаеше с пределна яснота насред величественото безмълвие на хилядолетията, че се вричат един другиму до гроб, че шепнеха за свой дом, за деца, за обща старост.
Очите й, очите й! Пак нещо го смущаваше в очите й, ала вече не бе необходимо да се пита какво го смущава. Някак от само себе си бе прозрял, че го смущава зрънцето недоверие в него, в любовта им, в обета им за вярност. Бе забравил, бе изчистил от паметта си собственото си доскорошно недоверие и страшно го болеше от зрънцето недоверие, което все още четеше в очите й.
Стаята внезапно изчезна. Съзнанието му леко се върна на лодката, където я чакаше, но тя все не идваше. Вместо нея идваше ужасът, ето го, дойде, изпълни го, препълни го, завъртя всичко в още по-бясно темпо.
Зрящият се видя как отплава сам, без нея. Видя се как се връща след две-три седмици. Ужасът, ужасът бе навсякъде, виждаше всичко през ужаса. Отиде в дома на баща й като неин клиент, помоли управителя тя да го приеме като клиент. Дълго чака сред ужаса. Опитваше се да се държи спокойно и нормално - сред ужаса. Чакаше я. Дойдоха и му казаха, че тя е неразположена, че не е добре дори, че е болна едва ли не и не може да я посети. Разбра, че те знаят; или че поне баща й знае. Разбра, че е обречен, ако не изчезне. Отиде на кея да потърси кораб, лодка, каквото и да е, за да се махне. Намери чак за другия ден. Налагаше се да преспи в града, затова се постара да се скрие.
Зрящият гледаше последните часове на онзи свой живот все така в абсолютната тишина на безвремието.
Откриха го, когато бе тъмно. А може би го бяха открили по-рано, а идваха сега под савана на нощта. Не се замисли, нямаше значение как и кога са го открили. Знаеше, че ще го убият, докато слушаше стъпките им. Не изпитваше никакъв страх. Бяха трима, нахлуха в тясната стаичка. Дори не вдигна ръка да се защити. Първият заби дълъг нож в гърдите му. Не изпита болка. Вероятно бе мъртъв, но разумът му бе жив и се питаше дали да й каже, когато се срещнат, че някога, преди примерно 2500 години, баща й я е намразил заради майка й, заради малкия недъг в окото й, заради красотата и нежността й, че я направил своя робиня и скъпа проститутка, че и тогава са били заедно, както сега в оная дълга тясна чакалня, където хората с болни очи жадуват да чуят слова на надежда и от чийто балкон толкова лесно и леко се лети над долини, върхове и кристалносини потоци…
Мъжът измъкна ножа от гърдите му и с всичка сила го заби повторно в сърцето му. Положително бе мъртъв, но съзнанието му бе живо, защото Зрящият отчетливо прозря, че в крайна сметка и той не й е доверявал, че почти не се е учудил, когато тя не дойде на уговорена им среща, от която трябваше да почне в радост новият им съвместен живот, прозря, че се е уплашила, че е предпочела досегашното си съществуване, сигурността на познатото, на рутината (и на позора!) пред трудния избор на неясното, съмнителното щастие… Прозря, че все пак е очаквал този неин избор, че не е изненадан от решението й, че и той не й е вярвал докрай. Сега, в стаичката на пристанищния бордей, с щръкналия от сърцето му нож пред очите си, той ясно виждаше, че и неговото недоверие към нея е причина тя да не дойде на корабчето, че тя чисто интуитивно бе усетила колебанието му и бе предпочела да не рискува сигурността си. Прозря и друго. Той бе отговорен за избора й не само заради своето недоверие към нея, а и защото не бе успял да й внуши пълно доверие към себе си. Не бе успял. Просто не бе успял, колкото и да я обичаше.
Първият мъж извади ножа си, махна с ръка към спътниците си, че е безсмислено, но единият от двамата не го послуша, извади своя нож и го заби за трети път в гърдите на Зрящия.
Бе мъртъв, ала умът му бе жив и чу познат, съвсем познат глас, който тихо, но гласно му пошепна:
- Така е, от тази гледна точка това бе неуспешен живот. И двамата не успяхте да си спечелите взаимно доверието, оттам не се спечелихте един друг, пак оттам не спечелихте и общото си щастие. Но беше отдавна. Важното е да помниш уроците.
- Кой беше ти? – попита Зрящият.
Не получи отговор.
- Гласът ти ми е толкова познат!
Нямаше глас, нямаше никой, нямаше нищо.
Тогава усети непоносимата болка в прободените си гърди.
Върна се мигом в действителността. Бе замръзнал от студ в студената майска нощ, бе скован от страх и озарен от някаква нова, светла надежда. Надеждата бе толкова силна, че се почувства окрилен за бъдещето. Не за бъдещето - почувства се окрилен за бъдещето им. Не можеше да се познае – толкова му бе леко! Господи, какво ставаше с него! Зъзнеше. Засмя се едва-едва. Насили се да се засмее пак само за да чуе гласа си. Получи се почти истеричен кикот. Господи, той ли бе това! С него ли се случваше всичко? Продължаваше да се чувства окрилен за бъдещето им. Окрилен и оживотворен от някаква светла, топла омая, в която зъзнеше вкочанясал, щастлив и блажен.
Утре, още утре щеше да й се обади! Още утре сутринта!
Щом чу гласа му, Незрящата разбра кой я търси. Зрящият веднага усети, че го е разпознала, обърка се. Забрави предварително наизустените думи, съвсем запъна. Тя търпеливо изслуша заплетените му обяснения кой е и как я е намерил. После му помогна, защото нямаше никакво намерение да крие, че е наясно с кого говори. Довери му тихо, накратко и откровено, че лекарят й се е обадил онзи ден и й е съобщил, че си е позволил да даде телефона й на свой приятел, който я бил видял в болницата, смятал, че се познават отнякъде, а и бил много настоятелен.
Зрящият бе разочарован. Дори се почувства някак предаден, преди да съобрази, че приятелят му е постъпил коректно и с нея, и с него, и със себе си.
Помоли я да се видят. Тя му отказа твърдо, но любезно. Беше сигурна, че изобщо не се познават, и му го заяви. Добави още, че е много заета в работата си, че е твърде ангажирана с майка си…
- А пък и не съм… - вметна и млъкна.
Зрящият почака доста дълго, но Незрящата не продума.
- Каква не сте? – обади се той, едва сдържайки дъха си.
- Не съм свикнала така – отвърна сухо тя.
Зрящият шумно въздъхна.
Усети я с цялото си същество, че се е усмихнала, засмя се и той. Наистина бе се получило доста смешно.
- И аз не съм свикнал още – произнесе полека.
Не знаеше какво да й каже. Мислеше за изминалата нощ, за виденията си, за светлата, за топлата омая, в която блаженстваше окрилен, виждаше сякаш пред очите си хубавата й усмивка, чуваше тихото й дишане в слушалката и не знаеше какво да й каже.
- Имайте ми доверие – изтърси внезапно.
Тя не му отговори, но дишането й съвсем стихна.
- Нека се срещнем, ще поприказваме…
Съзнаваше, че ситуацията става все по-абсурдна, притесни се и заради двамата.
- За какво? – спаси го тя.
- За нас! – възкликна радостно. – За вас и за мен. Ще ви споделя толкова важни неща, ще ви…
- Може би когато съм по-свободна – рече набързо Незрящата. – Обадете ми се след седмица-две. – И затвори.
Зрящият не издържа и три дни. Търсеше я често, но така и никой не вдигна телефона. После се отказа да звъни.
*****
Книгата може да закупите от Български книжици тук.