ИзвънвремиетоХроника на неродилото се бъдеще
Издателство: Мартилен
първо издание, 2002 год.
меки корици, 288 стр.
„Извънвремието” – художествено изследване на първите години от посткомунистическия преход, е странна книга. Състои се от дванадесет части, „кръстени” на дванадесетте месеца. Във всяка част има по три глави под съответна рубрика и със собствено заглавие. Общо тридесет и шестте глави са обединени в девет рубрики – вярата, звездите, думите, ливадите, мобифоните, войните… Всяка от деветте рубрики се повтаря по четири пъти. Съдържанието на всяка глава, събитията, описани в нея, се отнасят към календарния месец и годината, когато са се случили, и са подчинени – разбира се, в художествен аспект – на съответната рубрика. Всичко е толкова точно, определено, конкретно, стриктно датирано. А авторът твърди, че това „всичко” е било извън времето…
Из предговора:
Тази книга, писана през първата половина на 1997 година, няма много общо с календарното време. То присъства постоянно, без умора, понякога натрапчиво. Ала присъства само дотолкова, доколкото свободата и несвободата да бъдем човеци винаги – и завинаги – свиват гнездо в тази прозрачна, приспивно тиктакаща, неуловима като предвечерен зефир абстракция, измислена и раздробена на късове за удобство от самите нас. Дотук с календарното време. Думите, които следват, са просто резултат от дълга и болезнена ревизия на духа, от мъчителен облагателен, по-скоро самооблагателен ревизионен акт на духа и нищо повече, ако не броим жестокия начет, който той плащаше, плаща и ще трябва да плаща още и още. В този смисъл календарният пъзел, нареден с моя, а най-често без моя помощ, нареден като че от само себе си, е без особено значение. Макар и да сглобява някаква картина на парчето време от края на 89-ата до последните дни на 96-ата година от двадесетия век след Христа, календарният пъзел само сглобява картината, нарисувана от друг. И нищо повече. Защото картината е нарисувана от нас. Времето в края на краищата не е единствено календарно понятие. То е най-малкото календарно понятие. То е много повече, несъизмеримо повече нравствена категория. Нравствена категория от оня извечен наръчник, който ни учи как да прочитаме самите себе си и в който никога и нищо не тиктака, камо ли приспивно. Вярно е, нашият Левски ни е завещал, че времето е в нас, а ние сме във времето, но все ми се струва, че Дяконът е имал пред вид тъкмо споменатия вечно буден наръчник по съвест. Може би затова и нарекох тези редове „Извънвремието”. Ако пък греша, ако през споменатите над седем години все пак сме били във, а не извън времето като нравствена категория, толкова по-добре. Питам се обаче – за кого? Питам се обаче – за какво е по-добре? Така че нека да е „Извънвремието” – с всички рискове, че съм се заблудил.
лятото на 1997 г., Софийско
ПЪРВА ЧАСТ
ЯНУАРИ
I. КАРТИТЕ. 1996
Победата над Родопа (в цвят)
- Бай Тодоре, я сипи още една ракия на Митю!
- Господ здраве да ти дава - набожно промърква Митю.
- Ама лъжеш!
- Не лъжа, нямам.
- Лъжеш като дърт циганин!
- Не лъжа - упорства Митю. - Пукната пара нямам - повтаря може би за десети път.
Безхитростните му очи едва-едва се усмихват. Приятно му е все пак, че е в центъра на вниманието. Пък и бай Тодор вече отново налива чашата му догоре.
- Ще те пребъркам - казва приятелят ми, който от няколко дена е леко на градус и чудесно се забавлява.
Митю го поглежда мълком откъм ъгъла, чака някакъв знак, но така и не го дочаква, размърдва се неспокойно върху дървеното столче без облегалка, навежда се полека и оставя чашата си върху ламарината под бумтящото кюмбе. Готов е.
Приятелят ми весело го наблюдава, колебае се още миг, два, три.
- Значи така - решава се най-накрая, - хващаме бас. - Бърка в джоба си, вади хиляда лева и ги хлопва на голата маса пред себе си. - Ще те пребъркам и ако не намеря нито един лев, печелиш тия хиляда лева. Ако намеря обаче, прибирам ти всичките пари! Освен това няма да близнеш и глътка повече тази вечер! Съгласен?
Митю рипва с изненадваща лекота, пристъпва, олюлявайки се, към средата на малката стаичка и разперва ръце в очакване на обиска.
- Ще ти сваля и гащите, ако трябва! - надига се насреща му и приятелят ми.
Селската кръчмица, която същевременно се ползва и за клуб на Българската социалистическа партия, гръмва. Десетината старци високо се смеят, подвикват закачки, кашлят, удрят с длани по масите или с бастуни по дюшемето. Очите им весело шарят от Митю върху приятеля ми, от приятеля ми към саморазпъналия се на невидимата си голгота Митю и току поглеждат към чисто новата, наскоро отпечатана шаренозелена хилядарка с № АА 3371934. Дяконът под № АА 3371934 също гледа, ала покрай тях, покрай всички ни. И той - убеден съм - следи като старците какво вършим в кръчмата клуб, ала е абсолютно сериозен, дълбоко, някак скръбно, пророчески е умислен и съвършено трезвен. Високото му тревожно чело над бадемовите умни очи напомня за святост. Апостолска святост.
- Дано да си ги скрил по-надълбочко отдире, Митю! - подвиква бай Тодор и се захласва от смях.
- Рови, рови по-навътре!
- Провери и в галошите!
- Не го жали, бръкни му в пазвата!
- Стискай задника, Митю! Хиляда лева накуп не си и сънувал!
Леко смутен, приятелят ми започва от десния джоб на панталона. Панталонът е военен, без съмнение е бил тъмнозелен, когато са го ушивали някъде по времето на Брежнев или най-късно при Андропов, но от дебелия слой мазнина, многобройните лекета и засъхналата ръждива кал е добил неопределения цвят на маскировъчните десантни униформи. Под тесните крачоли, стигащи едва до средата на черните от мръсотия глезени, зеят проядените дупки на домашно плетени сиви вълнени чорапи. Огромните галоши не са закопчани, понеже каишките вероятно са прокъсани и изгубени дълго преди падането на Берлинската стена. Отгоре Митю носи овчия си кожух, с който не се разделя, макар че мястото му е досами кюмбето, а под раздрания на места кожух, бълващ леки валма пара и воня, е навлякъл на голо дебел пуловер, през пробойните на който любопитно заничат космалаците на гърдите и корема му. Най-отгоре стърчат, сякаш взели за почест, наушниците на войнишката му ушанка, откриващи малки прилепнали уши, отвсякъде се измушват посивели коси, а лицето с изпъкнали скули и тънки устни е скрито зад неколкоседмична прошарена брада. Само очите на човека играят ли, играят.
Гълчавата не стихва, всички старци жадно следят, кискайки се, развоя на финансовата драма. На Митю все пак не му се налага да разпасва полувоенно-полудиверсантските си гащи. С добре прикрита погнуса от Митювите миризми, които щедро го облъхват, ала принуден вече да изиграе играта докрай, приятелят ми припряно обискира четвъртия поред джоб - левия на кожуха, изважда някакви хартийки, нещо като кибрит, но без клечки, прехвърля ги от едната в другата си длан, следват някакво подобие на носна кърпа, служещо Бог знае за какво, копче, Бог знае защо кламер... Изведнъж ръката му застива дълбоко навътре.
- Оп-паа! - произнася той лукаво.
Ръката му обаче все така си кротува в бездънния джоб. Митю го зяпа глуповато, не проумявайки още, че неочаквано и за самия себе си се е оказал по-богат от обикновено, а в клуба на Българската социалистическа партия, който понякога обед и вечер се ползва по съвместителство и за кръчма, ляга напрегната тишина.
Приятелят ми полека изважда ръката си, стисната в юмрук, разтваря го и в шепата му лъсва нова-новеничка жълта монета от един лев.
Кръчмата избухва в рев и смях, над който дрезгаво гърми гласът на бай Тодор:
- А бре, завалийо, аз на твое място за хиляда лева щях да го глътна и изсера, бре, будала!
- Не го знам тоя лев откъде е - продумва съкрушено Митю, но едва ли някой го чува.
- Щях да го глътна пустия му лев, мамка му! - продължава гръмовно бай Тодор, докато старците поутихват сред закачки и подбив.
- Не го знам откъде се пръкна - казва по-високо Митю, сякаш се оправдава. В очите му изумлението се бори с пълната покруса.
- Щях тихомълком да си го глътна, като се задявахте одеве - не мирясва бай Тодор, - а после да си го изсера на спокойствие, да си го измия и щях да си имам хиляда и един лева! Ех, серсемино, будала с будалите!
- Трябва да съм го намерил някоя вечер, ама не помня - проронва Митю сред всеобщия смях.
- Трябва, трябва! Заради едното сране хиляда лева изпусна!
- Хиляда и един - уточнява някой отново.
- Аз да го знаех, да го бях глътнал - кандисва клетникът и млъква за дълго.
Приятелят ми му прави весел успокоителен знак с очи, в смисъл че такъв е животът, че човек трябва да приема философски ударите му, особено ако прави необмислени изявления, дето е беден като църковна мишка и няма пукнат лев в себе си, при положение че е безкрайно пъти по-богат от църковните мишки. А Митю му отвръща също с усмивка, някак глуповата и малко засрамена, ала все пак проумяваща - в смисъл как напълно осъзнава, че каквото и да направиш, на себе си го правиш, че приема спокойно шамарите на съдбата, понеже не са му първак, но че е бил искрен и честен пред всички, дори убедително искрен и честен, ала басът си е бас, думата си е дума, всичко е било почтено и играта се е играла точно по правилата. Приятелят ми го тупва окуражително по рамото, прибира монетата, следен от десетината чифта очи, пъхва при нея и новичката хилядарка и сяда на мястото си до мене. Надигаме мълком чашите си без мезе, защото в кръчмата, ползвана по съвместителство и за клуб на Българската социалистическа партия, няма нищо за ядене.
- Глупак! - обобщава авторитетно бай Тодор.
Внезапно конят, вързан отвън до вратата, шумно и някак приветствено изпръхтява сред поукротналата гълчава, сякаш за да изрази радостта си, че тази вечер вътре в кръчмата като че нещо май се е случило.
Кръчмата (или клубът на Българската социалистическа партия, ако трябва пак да бъда изчерпателен) е отделена от Родопа с тънка дървена врата в ъгъла направо на земята. Прекрачиш ли ниския праг и се огледаш, стената вляво, боядисана с бежова блажна боя, е гола до средата, където я разделя на две ниската порта към избата, в която студуват ракиите и вината. Другата част от стената заема клубната библиотека, тоест две отколешни, изпоожулени от годините вярна служба секции, залепени една о друга, потънали в прах и с издайнически следи от чаши и шишета. Рафтовете са запълнени едва дополовина. Литературата, която желаещите членове и симпатизанти на Българската социалистическа партия биха могли да ползват, а видът на повечето книги недвусмислено говори, че тази литература поне доскоро, ако не и до ден-днешен, действително е все така актуална, респектира със своето разнообразие. Философската и политическата е представена от един Господ знае как попадналия тук Кант (дебел, впечатляващ, ала абсолютно девствен), девети том на някакво допотопно издание на Ленин (средна хубост употребяван), “Капиталът” на Маркс (съвсем малко по-греховен от Кант), “Въпроси на ленинизма” на Йосиф Висарионович Сталин (опърпан, мазен, покварен), стар солиден том с биографията на Йосиф Висарионович Сталин (полуразкъсан, озлочестен, съвършено пропаднал в лапите на порока); както и от купчина изпоразпаднали се брошури от типа “Наръчник на агитатора” и прочее подобни типове. Сред художествената литература (“Майка” на Горки; мемоари на участници в антимонархо-фашистката съпротива; спомени от отечествената война на съветските народи против хитлеризма, сред които изпъква “Малая земля” на Леонид Илич Брежнев; малко Хайтов и почти никак Радичков) безспорен любимец е безстрашното овчарче Калитко, облепено по ръбовете с левкопласт, за да издържи по-дълго на славата. По-бедно, по-скромно, но достойно кротува на най-горния рафт естествената литература. Говоря за някакъв новичък справочник за употреба на билките и за грохналия му другар - атлас на света, издание на Академията на науките на СССР от времето на автора на “Въпроси на ленинизма”. Атлас, представящ света такъв, какъвто си го е представял авторът на “Въпроси на ленинизма” - като картинка, току-що оцветена от играещото си на оцветяване на атласчета-картинки дете.
Стената зад гърба ми е почти гола, притисната от залепени маси без покривки, от столове и къса пейка. Отвъд двата прозореца трепти ясната студена нощ. Казах, че стената е почти гола: точно над главата ми, на височина човешки бой, между дограмата е опната картата на победата. Отпечатана е от ръководния орган на Българската социалистическа партия и подобно на ветерана атлас отпреди половин век представя България такава, каквато съвсем наскоро си я е представял ръководният орган на Българската социалистическа партия. И също цветно, и също като книжка-картинка за оцветяване. Покрай тук-там разпръснатите оазисчета в мижавожълто и противнозелено, покрай блокиралото София, Пловдив и Варна отровносиньо се е разляло от граница до граница възторженото, победното, обновителночервеното. Ако човек забрави за миг, че това е топографска карта на победата, и допусне за миг, че пред очите му е географска карта на България в червено, то лесно може да си представи, че някое разхайтено хлапе злосторник е нацвъкало жълто-зелено-сините кръпки само и само да разваля омаята от прекрасно оцветената в червено картинка. Цветовете впрочем леко избеляват вече - от влагата, от тютюневия дим, от продраните кашлици, от доволните старчески погледи, от неумолимото отдалечаване на победата, от всичко, - ала картата заедно с реликвата атлас спокойно биха могли да издържат още половин век, стига никой да не ги докосва.
Стената вляво от мен е заета от Митю в ъгъла си, който ближе последната си (така си мисли той) ракия за тази вечер, та кротка печал е сбърчила косматото му чело; от кюмбенцето с ръждясалите вити кюнци; от тезгяха на бара и етажерките зад него, гостоприемно събрали няколкото шишета мостри на предлаганите в заведението два вида обикновена ракия и три вида обикновено червено и бяло вино; от малкия транзистор върху бара, който все така тихо, недразнещо пращейки, изпуска в задимения ефир програмата на националното радио.
Пред отсрещната стена по цялата й дължина от бара до вратата в ъгъла, разположени внимателно всеки върху своя персонална маса, дремят телевизорите. И трите са произведени в бившия Съветски съюз, и трите нямат капаци отзад, но по тях почти липсва и прах, понеже от няколко години непрекъснато се ремонтират. Майсторът им е Митю, който навремето е учил телевизионната техника, ала не може да ги поправи поради недостиг на резервни части. Когато старците намерят частите, поръчани от Митю, майсторът преценява, че не пасват, или със седмици не е във форма да се опита поне да ги напасне. Сетне частите се губят, най-често от самия него, следва нова поръчка на части, нова обективна невъзможност за телевизионен труд и така нататък. Старците са обидени на Митю, дори му се сърдят и го ругаят, но той им е обещал, че след януарските празници сам ще си намери части и ще оправи трите телевизора. До края на януарските празници остава малко по-малко от месец и всички чакат с надежда лелеяния миг, когато ще могат да гледат “По света и у нас” заедно. Не бива да пропусна обаче, че макар и безмълвни, макар и само непотребна (засега) мебел, трите телевизора така или иначе превръщат кръчмата в клуб, някак по-клубно е с тях.
Стигам отново до вратата. Ако сега изляза навън, първо бих потупал ободрително по шията кротко, спокойно, примирено пристъпящия от крак на крак кон, вързан за парапета на тясната площадка. Дори бих го успокоил с думи, че скоро ще е на топло, а той би разбрал, сигурен съм, и би изпръхтял приятелски в отговор. Бих посъчувствал не само на премръзналото умно и прекрасно животно, но и на вкочанения в самотата си триетажен хотел отсреща през площадчето, заключен още съвсем нов много преди историческия десетоноемврийски пленум. Би ми дожаляло и за модерния му празен ресторант, и за модерната му заседателна зала, предназначена само за Бог знае кои и какви заседатели, а сега зъзнеща в нощта зад тъмнеещите си стъкла-витрини. Бих погледнал с ужас към пустеещата в януарския мраз порутена църква, с ужас, защото не само Бог, а и аз зная защо постоянно пустее - и в мраз, и в пек, освен в редките случаи по големите християнски празници, когато някой заблуден поп от далечните съседни села не прескочи за малко насам, към това българско село. Бих си представил лицата и очите на останалите двайсетина обитатели на махалата (или селото), които не са в кръчмата клуб на Българската социалистическа партия, бих си представил пробляскващите им в мрака очи, докато ги склопят в унес под извечната тишина, с която майчински ги загръща Родопа. Бих си представил и самата Родопа, затрупана под навалелия преди няколко дни, почти навръх Нова година, половинметров сняг, затрупана, ала дишаща, бодра, силна, жива. Бих си я представил Родопа с нейната прелестна Снежанка, невидима някъде там на север, с нейния гордо побелял красавец Голям Перелик някъде там на запад, с великаните върхове и меките ливади някъде там на юг и изток и със сгушения там някъде далеч в ниското Смолян. А умното животно до мене само би изпръхтяло в отговор.
- На всички по още една ракия! - провиква се приятелят ми.
Бай Тодор скача чевръсто за годините си, обикаля сред одобрителния шум и благодарското, налива ли, налива в протегнатите чаши, подминавайки Митю. Сетне тежко се отпуска до нас на приказка. Митю бавно-бавно се надига - с усилие, мъчително, подпира се за миг и на стената, ала същевременно и някак решително се надига, някак дори самоотвержено. Сетне безмълвно се приплъзва на стола до мене. В чашата му се плацика само глътка, докато поредната почти пълна бутилка стърчи на масата ни. Той се усмихва едва-едва, като че само с подчертано изпъкналите си скули, под които отблизо се забелязват две мъдри трапчинки, затрупани от мръсната му четина. Продължава да мълчи.
- Ако не развием селския туризъм, селото ще загине - подхваща любимата си тема бай Тодор. - Ние си отиваме, а няма кой да се завърти насам. Ама сега наште като оправят тая съсипия, като спрат тая, тая...
Бай Тодор търси думата, целият се напряга, ядосва се, търси отново. Напусто. Думата се е скрила някъде из Родопа и не му се обажда.
- Разрухата - помага му приятелят ми.
- А така - разрухата! - просиява старецът. - Точно тъй! Да спрат наште разрухата един път...
- И да обновят България - добавя весело приятелят ми.
- А така - да обновят България - и всичко ще се оправи!
- Сега още по-лесно ще я обновят след местните избори - казва приятелят ми и сочи картата на стената. - След такава победа...
- А така! Да даде Господ, наште ще отпочнат туризма, път има, ще го постегнем, кметът в Смолян ми е обещал, а после полека-лека всичко ще тръгне, както си му е редът.
Митю все така мълчи, усмихвайки се с мъдрите си трапчинки.
- Господ ли ще даде или ваште? - пита шеговито приятелят ми, като отпива.
- И Господ, и наште! - отвръща с почти религиозен плам бай Тодор.
- Ти да не си повярвал в Бога напоследък? - смее се приятелят ми.
- Ба! - отговаря му изчерпателно старецът и продължава с великолепна, великолепна като Родопа, християнско-болшевишка диалектика: - Господ може и да има, може и да няма, но ако има, и той говори като наште - равенство, братство... И прочее...
- Ба - казва приятелят ми.
- Ако не съм аз, кръчмата ще затвори - продумва ми Митю.
Извръщам се изненадан: гласът му се е променил, станал е сякаш по-мек, по-мелодичен.
- Тия дни отваря, понеже разбра, че сте на гости - добавя още по-тихо, поглеждайки крадешком към бай Тодор.
- В тая заседателна зала всеки ден може да се правят срещи, събрания, отвсякъде хора да се сбират! Запомни какво ти казвам! - разпалва се все повече бай Тодор.
Всички старци са млъкнали, слушат вече само него.
- Свършен съм аз - проронва Митю в ухото ми.
- В хотела ще идват чужденци, ей го Пампорово е на една крачка!
- Кръчмата обаче я поддържам... Само аз я поддържам... Редовно... Горе-долу...
Приятелят ми го стрелва с очи и нарежда на бай Тодор:
- Сипи и на Митю!
Старецът послушно изпълнява въпреки шеговитите протести на останалите старци. Нито едно Митюво мускулче не трепва, усмивката му си е все така блага, само очите му се преместват върху лицето на приятеля ми и леко го погалват.
- А ти не вярвай на вестниците - отпрашва в друга посока бай Тодор. - Това било, онова било. Лъжат поганците!
- Ще я затворят като нищо - вметва шепнешком Митю, давейки се с ракия. - Щом ме прибере Господ, ще я затворят...
- Ленин такъв, Сталин онакъв! Димитров не знам си какъв бил! А царят бил много харен! На нищо не вярвам! Аз и за оная църква не вярвам, за бомбата в София! Бил съм на шест-седем години, как така нищо не съм чул! От майка си и баща си барем да бях чул!
- Ще я затворят... Само за клуб ще я ползват...
- Не вярвам, кой каквото ще да ми приказва!
- Поне телевизорите да им оправя... - поляга Митю на рамото ми и кротва.
- Атентат било имало! - трясва с юмруци по масата бай Тодор. - Дрън-дрън!
Поглеждам към картата на победата. Цветовете са станали още по-бледи от цигарения дим, а червеното е добило сякаш пастелен оттенък. Оттенъкът на отдавна засъхнала, на отдавна съсирена кръв.
***
- Внимавай! - предупреждава приятелят ми, който познава всяко кътче във и около махалата - тук е израсъл баща му.
Спускаме се по стръмна къса урва към тясна просека, служеща за улица между няколко грохнали кирпичени къщи, едната от които обитава Митю. Над половинметровият сняг е поутъпкан тук-там от него и комшиите му, едва газим, спъваме се, затъваме, ала все някак успяваме да не се хързулнем надолу с товара си. Заклещили сме Митю за ръцете и през кръста му, той се олюлява, краката му не държат, отпуснал се е съвсем отгоре ни и въпреки това стоически прави крачка след крачка. Мълчи, както ни е прегърнал през раменете, диша учестено, поема на пресекулки свежия леден въздух на Родопа, а от полуотворената му уста заедно с парата навремени блъвва тихо, жално, животинско стенание.
Митювата къща е без двор, дървената порта е направо на широката метър-два просека, която се губи в нощта някъде вляво и надолу. Отсреща спят още няколко къщи като неговата и ветрецът хапе особено хищно, опитвайки се да се измъкне от тесния зловещ коридор.
- Почакайте да ви донеса мляко - живва Митю, усетил, че си е почти у дома.
- Не ни трябва мляко, лягай! - заповядва му приятелят ми.
- Чакайте, като ви казвам! - опъва му се внезапно Митю, фъфлейки. - Ей сега идвам... Няма да мърдате...
Пускаме го полека, той залитва, блъсва се о касата, отваря портата, светва лампата. Приземният етаж на къщата представлява просто обор с няколко кози и овце, които мълком посрещат стопанина си, дървена стълба води към горния кат, а отсреща вляво зее друга врата - вероятно към нещо като кухня. Докато Митю се поокопити, поизправи и ориентира какво и как трябва да направи, отвътре ни удря непоносимата воня на топла и влажна гнилоч, на овча и козя пикоч, на овчи и кози изпражнения, на разлято вкиснато мляко, на развалено, неизядено още от миналата година кисело зеле, на съсипия, на отчаяние, на абсолютна, безпределна самота.
Митю хлопва вратата пред носа ми, сухият звук отеква като плесница в студената нощ и ние оставаме пред прага на безнадеждността.
- Ще чакаме ли? - питам тихо.
- Ще се обиди - казва приятелят ми.
Отвътре, сякаш дълга картечна стрелба, се разнася ужасяващ тропот, падат и се търкалят някакви съдове, дрънчат вероятно тенджери и гюмове, Митю псува вулгарно, овцете и козите, разбудени съвсем, забляват уплашено, призивно, господарят им, чува се ясно, опитва да пълзи по дървената стълба, тя скърца, сякаш се бори, той се сгромолясва оглушително върху посудата, стълбата се размества, като че бяга от него, удря се в нещо метално, той мърмори, сумти, ръмжи, проклина, стресната коза вряква от болка може би или по-скоро от потрес, Митю крачи още малко насам-натам зад портата, стъпките му глухо шляпат по пръстения под, сетне се строполва в нещо меко и шумящо, вероятно сено, стоката му млъква в един миг, като че под команда, примряла в надеждата да не го разбуди и вакханалията да не почне наново.
Настъпва мъртвешка тишина.
- Да загасим лампата.
- По-добре е да свети, ако се събуди през нощта - казва приятелят ми и бавно поема през смълчаната просека към дома на баща си.
Някъде отгоре, някъде откъм клуба на Българската социалистическа партия на площада конят зиморничаво, продължително изпръхтява, сякаш ни пожелава приятни сънища.
ДЕВЕТА ЧАСТ
СЕПТЕМВРИ
ХХV. ВОЙНИТЕ. 1996
Изповед
Закъснях за траурното шествие и реших да го пресрещна на ъгъла на “Патриарх Евтимий” с “Раковски”. Тъкмо пристигнах, когато то се зададе откъм Националния дворец на културата. Движеше се бавно и скръбно, както се полага при такива случаи, отпред пълзеше синята волга с високоговорителите, зад нея черните знамена, знамената на запасното царско войнство, други знамена, лидери на тогавашната опозиция, хора. Застанах на ъгъла срещу Френската гимназия, зачаках. Отсреща от кооперацията жена на около осемдесет-осемдесет и пет години бе отворила прозореца си, бе се облакътила на перваза със синьо знаменце в немощната ръка и също чакаше. Гледахме се. Или по-скоро аз я наблюдавах, а тя се взираше някъде през мен в ония дни преди петдесет и две години, когато са изчезвали ред поредом баща й, майка й, брат й, мъжът й, чичо й, някой братовчед... Или тях са ги прибрали в една нощ, вкупом... Усмихнах се на старата дама от преддеветосептемврийската София, ала тя не забеляза, чакаше. Нямаше как да вижда шествието, но го чуваше, чуваше траурната му музика и чакаше то да завие по “Раковски”, да му помаха с избелялото си флагче с дървена дръжчица, да избърше сълзите си. А аз го чаках, за да се включа незабелязано, да извървя късия път до Паметника на незнайния воин, да се поклоня символично пред жертвите на моята бивша партия, мълком да им поискам прошка, задето от глупост, подлост и страх бях членувал в най-престъпната и позорна организация, която човечеството в своето безумие е пръквало някога из утробата си; мълком да им поискам прошка за милионите грехове, за милиардите греховища на побеснели чудовища, които грехове аз поех, членувайки, и върху себе си; мълком да им поискам прошка, изповядвайки им искрено и смирено, че го направих не с черно сърце, не с озлобена или лакомоалчна душа, а от най-безпросветна глупост, най-пресметливичка подлост и най-животински страх. От което позорът ми естествено ни най-малко не намалява. Ала човек трябва да живее и със своя позор, щом е решил като човек да живее.
Ето така чакахме траурната процесия по повод датата девети септември ние двамата: старата мила госпожа, която мислеше може би за убития си съпруг, чийто гроб вероятно така и не бе успяла да разбере къде буренясва, крехката фарфорна госпожа, “недобита” фашистка от оная далечна, набързо затрита България, и аз, приемникът на Леонид Илич Брежнев, чийто гроб аленее в цветя край стените на могъщия Кремъл.
Не се будалкам. Когато се сетя за краткото ми, но неумолимо истинско, безвъзвратно истинско членство в Българската комунистическа партия, изобщо не ми е до смях и будалкане, а аз се сещам, вярвайте ми, постоянно, всекидневно, понякога всекичасно се сещам. Така че не се майтапя. Плача. Тогавашният баща на народите и най-добър приятел - конкретно - на българския народ, многократният герой на едно-друго, носителят на разнообразни ордени и медали, воинът, маршалът, писателят, класикът Леонид Илич Брежнев боледуваше тежко вследствие на нездравословния живот, който бе водил след подвизите си през Втората световна война. Нашата партия, както винаги бдителна, съзнаваше, макар и да й се късаше сърцето от мъка, какво предстои и не можеше да не предприеме съответните мерки. Мероприятието се съсредоточи – ех, наистина си няма дяволът работа! - върху моята невзрачна личност, предвид младостта ми. Бих добавил сега - и предвид глупостта, подлостта и страха ми, но го разбрах едва когато се бе стъмнило вече. Естествено и предвид спуснатата бройка от районния комитет за приемането на поредната невзрачна членска бройка. Бързаха. Не бива да забравяме, че бащата на области, страни, континенти, народи и всички народи береше душа. И те бързаха, а аз не знаех защо. Изработиха ме простичко и безотказно, както, предполагам, са изработили хиляди преди и след мен. Довод първи: някой кариерист и подлец ли искаш да влезе вместо теб? Не, ти не искаш и това е адска архиглупост от твоя страна, понеже само след няколко месеца, когато обаче си вътре в капана, ще разбереш - осезателно, вярвайте ми, - че е все тая дали си влязъл ти или някой кариерист и подлец, защото на тая демонска мелница - партията - й е безразлично, и то абсолютно, кого точно ще мели в зъбатата си демонска паст: тебе ли, доброто момче, както лукаво те мамят сирените с членски билет, а ти себелюбиво им вярваш, или някой кариерист и подлец (сякаш ти вече не си чистопробен подлец). Довод втори: бъдещето е пред тебе, защо ще си проваляш кариерата? Простичко, по ленински. А ти имаш семейство, имаш деца, които ще пораснат, имаш работа, не кой знае каква, но прилична, духовна (Господи!), културна, зад бюро, с пишеща служебна машина и казионни бели листа, пък искаш и да растеш, понеже и през ум не ти минава, че мелницата някога може да рухне, че цялата чудовищна сграда на страха и лъжата може да геберяса и грохне сред прах и мъртви боклуци, и затова те е страх, страх, страх от нейната злоба, от нейната мъст, а ти имаш семейство, пък помниш и толкова много съдби, съсипани от нейната злоба, и затова те е страх... Ето, знаех си, започнах да се оправдавам... Млъквам, ще се придържам само към фактите. Убедиха ме, така да се каже. Трябваше да го сторят и го сториха с лекота. Вярно е, опитах с номера, че никога не съм бил активист в каквото и да е там. Смях. Уволних се редник бе, хора! Смях. Не съм бил даже отдельонен командир по бригади! Смях, весел смях. (Точно така се смееха и ихтиманските чугунолеяри след много години, но за това по-късно.) Хвърлих последния коз: не съм комсомолец, а задължително (уж) се полага да бъда, не членувам, нямам даже комсомолски билет, загубих го още като студент. Смях, бурен смях. Как ще членуваш, смеят се бурно, като нямаме комсомолска организация! А за по-рано нямай ти грижа, щом са ни спуснали бройка. Ето така. От районния комитет искаха бройката да е млада и низша, а млад пък и низш бях единствено аз. Нямаше шаване - съзнавах го аз, съзнаваха го, разбира се, и те. Назначиха датата - девети ноември 1982 година. С определянето на датата, с която се опозорих пред самия себе си най-малко, партийната ми организация, бъдещата, определи и деня на кончината на Леонид Илич Брежнев. Отсече датата като с меч първичната ми партийна организация, бъдещата, и посече, един вид, праведния живот на титана, предреши, един вид - разбира се, без да ще, - точно кога докторите от Кремъл ще чуят последния дъх на бащицата... Съдба... А генсекът на партията, ръководеща страната, “където човекът диша така свободно” (“где так вольно дышит человек”, както се пее), се е отпуснал сутринта на девети ноември 82-ра, когато е научил от КГБ за следобедното партийно събрание, специално насрочено за приема ми, усмихнал се е в предсмъртен унес, горещо одобрявайки правилния избор (клетият!) на българските другари, въздъхнал е с облекчение и спокойно е издъхнал със склопени очи, оставяйки международното комунистическо и работническо движение в сигурни ръце, тоест в моите ръце. Издъхнал е с такава увереност (милият!) в утрешния ден на международното комунистическо и работническо движение, че не е дочакал дори избирането ми, убеден, че никой няма да гласува против, както и стана. Никой не знаеше какво се е случило в белокаменната Москва, докато ме поздравяваха, сякаш имах някаква заслуга за спуснатата от районния комитет бройка, за младостта и низшостта си. (Имах “заслуга” само за глупостта, подлостта и страха си.) Не знаеха партийните ни шефове, не знаеха в централния им комитет, не знаеха в Европа, не знаеха в Съединените щати, не знаеха и борещите се против империализма и колониализма народи на Азия, Африка и Латинска Америка, целият свят не знаеше какво се е случило с другаря Леонид Илич Брежнев, като изключим докторите от Кремъл, обслужващи тамошната геронтокрация, както и самите геронтократи, които вероятно вече са обсъждали кой ще е следващият баща на народите, освен ако не са се били договорили предварително. И аз не знаех, дори аз - току-що втасалият приемник, продължител на славното дело. Разбрахме чак след два дни, както е заведено в нашите партии да се научава по-късничко, спуснахме в коридорите траурни знамена, сложихме и портрет с датите и застанах отпред на почетна стража: отзад той, препълнил сърцата на цялото прогресивно човечество с мъка и скръб, и аз - скромният, никому неизвестен все още следовник и продължител. О, как само ме подиграваха и кодошеха сума ти време след тая демагогска помпозност и подличък фалш, как само се занасяха с “най-младия син на партията”, заливайки се в най-искрен и доброжелателен смях. И аз се смеех. То си беше и кодош. А сега ми се плаче, колчем си спомня. От дванайсет-тринайсет години поне ми се плаче, и то как ми се плаче! Така че не се будалкам. Плача. Повярвайте ми.
Включих се в шествието при опашката му и бавно закрачих към гроба с вечния огън. Хубави, страхотни, шикарни момичета бяха наизлезли пред скъпите магазини и ни зяпаха с ококорените си красиви очи. Някои от тези бадемови, опитни въпреки младостта си, видели много очи все още се смееха на някоя остроумна шега, пусната от страхотно шикарен клиент преди петнайсетина минути. Други очи просто недоумяваха за какво се влачи така тази тромава жална процесия. Трети очи изразяваха само досада. В четвърти очи - най-прекрасните - се криеше топла печал.
Пристъпвах бавно, гледах хубавите момичета и си спомнях кошмарните сънища. Всеки мъж, който е ходил войник, знае какво се сънува след уволнението и дълги години след уволнението. Пристига някакъв полковник без лице, някаква сянка на полковник, но ти чудесно разбираш кой е тоя полковник, а това по правило е най-гадният полковник, който си срещал в казармата, и ти обяснява този полковник (може и старшина, при мене поне беше полковник), че ти предстоят още две, цели две годинки да служиш на родината майка. А ти от своя страна обясняваш, че вече си служил, че си първи (втори, трети, четвърти) курс студент, че работиш, че вече имаш деца, че отдавна имаш деца, че синовете ти едва ли не вече са на години за войниклъка, ала полковникът само клати глава, хили се мръсно и в края на краищата вярно излиза неговото - прибират те отново да служиш. По правило тези сънища са чудовищно продължителни. Аргументите, които привеждаш в своя защите, са чудовищно обстоятелствени. И смехът на полковника стърже сардоничски дълго. Слава Богу, щом те приберат и те зачукат въоръжен караул, се събуждаш и тогава всеки мъж, който е служил войник, изпитва едно от най-страхотните чувства, дарени човеку: чувството на абсолютно облекчение, на абсолютно щастие, на абсолютна справедливост, ако щете. Разказвам тези ужасии с прекрасен край, за да разберете какво усеща човек, когато сънува огледалния сън, антисъня на казармения. За да разберете какво е да сънуваш райски градини с цветя и какъв скъсан парцал, какъв зъхвърлен вмирисан боклук е човек, щом се събуди. След като попаднах в партийната казарма без каквито и да е шансове за уволнение, засънувах, че съм отказал да вляза в готината им партия, друг път пък районният комитет не спускаше никаква бройка, трети път бройката я предлагаха другиму - варианти сънувах всякакви, но така или иначе аз оставах извън готината им партия, оставах свободен, танцувах в съня си дори от вътрешно задоволство колко съм хитър и как ловко съм се измъкнал на мамещите сирени... Сетне се събуждах, понеже човек и да е член на партията, все някога се събужда и бързо умира. От самосъжаление най-вече, от самообвинения, от безнадеждност... Събуди ме госпожа Невена Крапчева.
Госпожа Невена Крапчева стоеше подпряна на бастуна си на ъгъла на “Раковски” и “Хан Крум” откъм страната на стария магазин на бай Генчо. Бе обута в бежови джинсови панталони от кадифе, които някак особено й отиваха, някак странно подхождаха на късото й палтенце или яке, не си спомням точно. Гледаше втренчено с острите си дълбоки очи, малкото й остро лице бе сгърчено от тонажа на спомените; някои от минаващите й махаха, но тя не отвръщаше, облакътила се с две ръце на бастуна си. Къде беше сега мъченицата, какво сънуваше, докато скръбното шествие се точеше покрай нея? Баща си ли сънуваше госпожа Крапчева да редактира вестник “Зора”, надвесен над бюрото си, жив и здрав, достоен и умен; България ли сънуваше госпожа Крапчева, несгазена и непоругана от червените мемелюци, зелена и слънчева, такава, каквато я помнеше госпожа Крапчева отпреди мемелюкските ни кошмари; или сънуваше госпожа Крапчева своята бащина Македония, потънала в кръв, но неотхвърлена, непродадена от нашите коминтерновски юди? О, милата мъченица госпожа Крапчева, предстоеше й пак и отново да се събуди...
Крачех, крачех покрай бившата “Хавана”, покрай Унгарския ресторант, покрай “Прага”, покрай бившия “Ашингер” и си мислех за моя патрон. Обичах моя патрон. Дори нещо повече - уважавах го. Мъчех се да бъда достоен за паметта му. Стараех се, доколкото ми стигаха силите, да следвам и пътя му, което не беше лесно, без майтап, като си спомня легендите, които се разпространяваха за възможностите му. И аз си пийвах обаче, не е като да не е било. Може и да не съм стигал патрона си, може и да не съм бил достоен за Леонид Илич, но имах желание, както се казва в казармата. Напих се, следвайки най-добрите и славни традиции на великия Кремъл, когато ме утвърждаваха в районния комитет някъде през декември 82-ра. “Само не се хили и не хълцай!” - посъветва ме мило, като по-опитен другар, партийната ми секретарка, която ме придружаваше по устав или по нещо си. Влязохме, седнахме срещу трийсет-четирийсет мили другари, членове на бюрото на районния комитет на моята тогавашна партия. Не се хилех. Не хълцах. Само вонях на бъчва, опитвайки се да пазя равновесие върху удобния стол, но близкостоящите другари вероятно са приели вонята за признак на радост и щастие. Във всеки случай никой не ми направи забележка и би било абсурдно да ми направи, след като следвах кремълските традиции. Питаха ме какво съм длъжен. Казах им почти без да фъфля. “И още какво?” - надвеси се над сукното някакъв другар. Не знаех какво още. И те ми подсказаха - да бъда непримирим към еснафщината, моралната разпуснатост, ходатайството и други отживелици от миналото, живеещи все още и през 82-ра, доживявайки дните си. Всички се засмяхме на невинния ми, оправдан поради зеленото ми младочество пропуск. И ме утвърдиха. Голям майтап беше. Без майтап.
Напих се и на първото ми голямо събрание. Искам да кажа, бях се напил естествено много преди събранието и отидох подпийнал. Като заек ме избраха за протоколчик заедно с по-опитна моя другарка и ни изтъпаниха отпред да пишем пред очите на всички и най-вече пред очите на шефовете, наредили се като отлежали шишета зад масата на президиума. Бях по-зле, отколкото при утвърждаването в районния комитет. Ала атмосферата беше същата - задушевна, другарска, съчувстваща. Големият шеф държеше дълга реч и току надникваше към нашата странична масичка, за да провери как вървят драсканиците и ченгелчетата или просто вълнообразните линии, които чертаеше леката ми ръка. На големия шеф му беше любопитно докога ще издържа да драскотя и дали все пак няма да се откажа в края на краищата и да падна връз масата. Любопитството обаче не му пречеше да си държи речта и да си следва мисълта, а мисълта му развиваше някои мисли на новия баща на народите Юрий Владимирович Андропов, с които мисли на кагебистката бивша бащица шефът беше абсолютно съгласен. “Дръж се и гледай да не заспиш!” - шепнеше ободрително колежката ми по протокол и моя партийна другарка, опитна и печена в тия неща, понеже непрекъснато и точно навреме ме сръгваше, когато аха да забия нос в ъгъла на президиумната маса до мене. Свестен човек излезе колежката ми по протокол, сетне станахме даже приятели. След ден-два ми поднесе протокола за приподписване, демек нали и двамата сме го правили, с което окончателно ме спечели. И толкова. Никакъв упрек отникъде. Без майтап. А другарят Андропов вече бе почнал да се бори, както ТАСС беше упълномощена постоянно да заявява, с кремълските отколешни традиции от последните шест-седем славни десетилетия. Но София не вярва на ТАСС или поне вярва по-бавничко, когато иде реч за онези традиции, затова никой и не придиряше за така последователната ми и мила традиционалност. А тъкмо когато София аха да повярва малко от малко, другарят Андропов почина, съсипан и грохнал в борбата срещу толкоз милиони шпиони и контрареволюционери презрени, след няколко дена научихме и пак застанахме на скръбна почетна стража, докато геронтократите са избирали новия баща на народите, освен ако не са се договорили предварително, другаря Константин Устинович Черненко - наш човек, архитрадиционалист. И си заживяхме. Без майтап. Плаче ми се, повярвайте.
Спряхме пред “Славянска беседа”, за да отдадем почит на избитите българи от кръволоците зверове, превърнали стария софийски хотел в своя бърлога. Помълчахме. Гледах сградата и си мислех за бъдещия баща на народа ни, тогава просто нашия Янко, весело шегаджийче от Правец, а по-късно цял баща на народа, крупен теоретик и вдъхновен практик на маркс-ленинизма, шегаджия от европейски, от азиатски, от световен мащаб, многократен герой, любим манекен при увесването на всякакви железа и други постни метали, същия - изключителен учен във всички области на науката, същия - най-плодовит и най-талантлив измежду всички писатели български от Свети Константин-Кирил до Велко Вълканов включително, същия - близък приятел и предпочитан учител, същия - просто нашия Тато, при когото - чува се напоследък отвсякъде и отново - се живеело толкова добре. Та си мислех за младия Тато, сръчно и без младежка припряност, ала с младежки плам и учудваща методичност издаващ съответните заповеди за нощни разстрели, нощни отвличания, нощни побои, изобщо съответните заповеди за съответните техни мероприятия, които те провеждат винаги и навсякъде при бабуването на тяхното светло комунистическо бъдеще. Мислех си за шегаджията Тато, поглъщащ като древния лакомник Кронос не собствените си обаче, а децата на българския народ, мислех си за нашия скъп веселяк Тато, гълтащ алчно на едри кървави порции сънародник след сънародник, човек след човек, тъпчещ в ненаситната, хилеща се глупашки уста българин подир българин - за да останат като причудлив пропуск милата госпожа от ъгъла на “Раковски” и “Патриарх Евтимий”, милата мъченица госпожа Крапчева и някои други още тук-там; за да останем обаче и ние, милионите, превърнати без вина от тая зловеща касапница, от чревоугодната вакханалия, от чакалския пир в примирени послушници, в самодоволни глупаци, в жалки страхливци - като мене. Понеже човек, дори и да не е член на партията, живее и му се иска това да продължи вечно. Макар и стъпкан без избор, макар и обречен, макар и послушник. И ако е член - също. Макар и послушник.
Слушах. Непрекъснато слушах. Сега, след толкова години, имам чувството, че се бях превърнал в леко пийнал, лъкатушно движещ се слух. Слух като способност за слушане. Слушах какво се говори. Слушах какво не се казва. Слушах мълчанието на толкова интимни партийни седенки и тлаки. Слушах всякакво радио. Слушах всякакви книги, всякакви вестници и списания, съветски вестници и списания. (Забравих да отбележа, че междувременно бащата на народите пак се бе сменил: новият баща след смъртта на непрежалимия Константин Устинович се наричаше Ким Ир Сен, понеже Горбачов някак неусетно и без много-много шум се отказа от скъпата пожизнена титла, та някои неща в някои съветски вестници и списания се четяха, минали през поразредената цедка, пропускаща доскоро само боза и помия.) Слушах Солженицин и започнах да чувам. Заслугата е изцяло на Александър Исаевич: не можеш да го слушаш, без да го чуеш, щом претендираш да си човек, макар и послушник в оная позорна организация. Четях “Архипелаг”-а и го чувах чудесно. Четях в оригинал и го чувах в оригинал. Четях нелегално нелегалния двутомен “ГУЛАГ”, ушите ми вече кънтяха. Продължавах да слушам и какво се говори наоколо. Напуснах приличната работа. Загубих я по собствена воля, без да ми трепне душата. Отиде ми кариерата, ала не ми трепна душата. От друго трепереше тя. Изчезнах. Скрих се. Намериха ме как хамалувам на хубаво скришно местенце. Поискаха ми по десет стотинки на месец, колкото беше партийният внос за неполагащи общественополезен труд, тоест за безработните, понеже аз работех естествено нелегално. Дадох един лев, а те ме наказаха с някакво наказание, предвидено в устава им. Лихва не ми взеха върху единия лев. Пак се скрих. Слушах Солженицин и Сахаров. Пак ме откриха как лепя дамски сандали и ми поискаха няколко лева, а след пет-шест месеца даже и повече, понеже се бях издигнал до майстор на дамски сандали. Дадох им. Без лихва. Слушах Солженицин, Шаламов и Сахаров и си мислех как съм могъл, как съм могъл, как съм могъл... И какви сънища идваха след хилядите и хиляди страници, след хилядите и хиляди съдби и лица, укорно гледащи право и единствено в мене... Какви райски сънища бяха - с любов и цветя, но без партия, а после се сепвах, събуждах, осъзнавах, че още съм там, макар и на книга, и се питах как съм могъл, как съм могъл, как съм могъл... След сандалите окончателно се покрих, но ме намериха от квартала, поискаха ми по десет стотинки на месец и ме заплашиха с наказание, ако не ида да разобличим, заклеймим и прокълнем Петър Манолов. Течеше новата 1989-а година и не споменаха за никакво наказание заради неплатения членски внос. Платих си и отидох да видя как ще заклеймяват Петър Манолов. Поне за тогава съвестта ми е чиста (донякъде), не съм и помислял, че бих могъл да участвам, но все още ме бе страх. Страх ме бе от отмъщението на смъртно ранения звяр, а аз бях чел хиляди страници, бях научил от хиляди скръбни съдби на какво е способен раненият звяр. И ме беше страх, та отидох. Не съжалявам. Който не е видял, не ще види. Стана някаква седемдесетгодишна злобна женица, може и по-млада да беше, обвини всички без себе си, че са занемарили любимата бдителност, та затова се пръквали такива фашистки изчадия като поета Манолов, понеже ако не я били толкова занемарили прекрасната бдителност и знаели, цитирам, какво се вършело зад всяка врата и зад всяка (кой знае защо) изтривалка, както едно време, нямало фашистката гад Петър Манолов да си развява гагата, да петни и лекьосва и така нататък, и прочие... Край на цитата. Ръкопляскания. Който е съгласен да се заклейми, да гласува. Всички гласуваха, всички пенсионери от квартала без изключение. Аз не гласувах, разбира се, но те не ми и обърнаха внимание. Кой бях аз - някакво непознато, временно безработно чучело, някакъв млад хъшлак, някаква кръпка върху умитото, розовобузесто засмяно лице на нашата партия, на нашата монолитна, леко застаряваща партия. А понеже мене ме беше страх, много ме беше страх от нашата партия, от моята партия, аз пък, от своя страна, не им обърнах вниманието, че не съм гласувал. Подличко, по ленински. И те записаха в протокола, че всички са съгласни, че поетът е заклеймен с пълно единодушие. Че е заклеймен подличко, по ленински. И изпратиха монолитния си протокол нагоре по каналния ред - за сведение и похвала.
С което и приключи партийното ми членство. Окончателно, тоест почти, тоест бях решил да си трая, докато ме забравят или ме изхвърлят. Приключиха обаче (има справедливост!) и страховитите събуждания след райските сънища. Отново, сякаш възкръснали за нова служба, се появиха старите, мили, скъпи, родни, близки, прекрасни, обичани, лелеяни от девети ноември 1982-ра, дълги и цветни казармени сънища с вълшебни събуждания, моите сладки, невинни, гюромихайловски сънища с чудотворни събуждания като сред рая! Появиха се в смисъл, че пак засънувах войнишката, но този път как ме приемат отново в нашата партия, а аз не искам, но те викат: “Искаш, искаш!” - и се смеят издевателски, а аз плача и се моля, че не искам да се позоря пак, че съм бил вътре, но вече не съм, че съм се позорил, но вече не ща да се позоря, че съм бил, признавам, послушник, но вече не съм послушник, а те се смеят и повтарят: “Си, си, още си!”, пък аз плача, плача, моля ги, заплашвам ги, псувам ги, проклинам ги, бягам, ала те ме настигат, кикотейки се, и ми показват партийния ми билет и ми нареждат да ида на някакво заклеймяване, а аз се мятам, стена, крещя, жена ми ме буди, гали ме, а аз й шепна: “Пак партийният сън” - и е такъв кеф да се събудиш, такова неземно облекчение, такава радост, такова щастие, толкова е справедливо, ако щете, след толкова мъка... Който не е бил вътре, не ще го усети... И такъв срам, срам, срам. Повярвайте ми. А жена ми шепне ли, шепне: “Успокой се! Всичко свърши!”, сякаш съм бил в ада и по чудо съм се измъкнал оттам. Усещането е тъкмо такова, без майтап.
Подредихме се край Паметника на незнайния воин. От двете страни застанаха стари запасни офицери със знамената си, момчетата от ВМРО със знамената си, сведоха ги, сведохме и глави. Държаха се речи пред светинята, символизираща толкова незнайни гробове и толкова знайни черни забрадки. Ораторите ни призоваваха да помним, да тачим, да не допуснем никога повече... Старецът до мен стискаше найлоновия си плик, с който бе дошъл да се поклони пред паметта на избитите и замъчените, и гледаше с присвити очи и стиснати устни право напред. Беше към осемдесетте вероятно, но се държеше, стараеше се дори да стои някак в стойка мирно изправен, ала не му се отдаваше, годините го бяха прекършили точно през кръста. Достоен старец беше, сигурно бивш офицер. Все бивши се бяхме събрали около вечния, полюшван от лекичкия ветрец огън: бивши офицери, бивши лагеристи, бивши политзатворници, бивши изселници, бивши партийци от партията с главното П.
Последният позор, имам предвид последният ми позор, свързан с международното комунистическо и работническо движение, се оказаха дните след десети ноември. Свалиха и изхвърлиха Тато, кой знае защо внезапно изгубил искрящото си чувство за хумор, ала мен не можеха да излъжат. Не можеха да излъжат блудния Леонид-Илич-Брежневов син. Страх ме беше. Който е бил вътре, ще разбере. Пък и отвънка се разбираше идеално. Цели две седмици си представях какво ще стане с децата, какво ще стане с жена ми и близките ми, ако всичко е блъф, за да се измъкнат от отговорност, а после пак ни почнат, както си знаят - без лагери, без бой, а така някак, простичко, ала все пак по ленински. Беше ме страх дори повече от по-рано. Но вече не можех. Не можех да си трая и чакам. Ни най-малко не ме успокояваше фактът, че никой около мен и не помисляше в първите дни след преврата да избяга от мелницата. Официално да избяга. Де юре. Ни най-малко не ме успокояваше фактът, че доста порядъчни хора около мен се втурнаха в лековерния си наивитет дори да дирят алтернативи, да ремонтират дори, изгубили за кратко ума си, мелницата отвътре! Бях сам със страха си! Мълчах и претеглях: страхът или аз. Ала вече не можех. Сънувах кошмари как идват, как ровят в душата ми, как всичко е пак почти като при моя свиден патрон Леонид Илич Победоносни... (Дали така и не беше замислено, ала пропадна, понеже освен че са ужасяващо тъпи, са и чудовищно алчни?) Сънувах как затриват децата ми. Ала вече не можех. След Солженицин е адски трудно, бих казал непосилно е даже да си човек и едновременно член, макар и само де юре, на онази комунистическа партия. Дори и само на книга. Поне за мен бе непосилно. Аз не съм такъв силен човек. Именно затова си ме беше и страх. Сетне капитулирх. Капитулирах и аз, и страхът обаче капитулира. Седнах и написах писмо, без да кажа на никой, даже и на жена си, до общинския ми партиен комитет:
“Изпращам ви партийния си билет, за да извършите формалната процедура по отчисляването ми от Българската комунистическа партия, в която фактически не членувам вече три години. За обосновка на този формален акт би следвало да служи член 8 от Устава на БКП, според който, ако се спазваше, трябваше отдавна да съм отпаднал от БКП. Ръководството на 235 ППО, към която се числя, може да потвърди, че от почти половин година нито съм плащал членския си внос, нито съм присъствал на партийни събрания. Ще добавя - без никакви уважителни причини. Копие от това писмо ще оставя и на ППО.
Считам за свой човешки дълг да ви известя, че дълго премисляното ми решение е окончателно и не възнамерявам да участвам в обсъждането му.
Желая ви всичко добро.”
Ето така. Простичко, по ленински. Даже без обръщение, понеже не успях да измисля как да ги нарека партийните общинари или по-точно общинските партийци.
Пъхнах копие в чекмеджето, писмото в плик, пъхнах в плика и червената книжка, наплюнчих щедро плика, залепих го хубавичко, отидох в пощата, изпратих писмото препоръчано с обратна разписка, на връщане мушнах под заключената врата на кварталния клуб едно копие за сведение на пенсионерите, та да не ме закачат, ако им хрумне (никой не ме закачи: нито старците, нито общинските комитетаджии; други грижи си имаше моята бивша, първа и последна партия, не й беше до мене), и се прибрах в къщи за първи път като бял човек от седем години и осемнайсет дена. А вечерта раздавачката звънна и ми донесе обратната разписка. Сещате ли се колко струваше, колко платих при изпращането? Познахте, десет стотинки. За милата на сърцето ми разписка №152 с ясен печат от двадесет и седми ноември 1989 година платих пак и отново десет стотинки. Просто такава беше цената в ония години: както за вноса, така и за износа...
Призоваха ни да паднем на колене в памет на избитите със и без съд и присъда. Наблюдавах внимателно стареца. Бяхме застанали отдясно на Паметника, сред градинката, където гладуваха депутатите през 1991-ва. Човекът се поколеба малко, после - срам не срам - се реши, постла си плика на “Кока-кола” и някак сръчно се срути на двете си колена, тъй като не можеше да стои клекнал и да си свива краката. Клечах до него и го наблюдавах. Минутата мина, старците взеха да се изправят полека, а моят само се озърна, без обаче в очите му да се чете нито молба, нито безпомощност. Хванахме го за ръце и мишници двама-трима души, вдигнахме го, кимна ни за благодарност, подадохме му и плика, той го отърси от сухата пръст и пак се опита да заеме полувоенната си, полуинвалидна стойка мирно, прекършена от годините точно през кръста. И очите му пак гледаха строго и вторачено право напред на този горд старец, вероятно бивш офицер. А бившият редник, а по-късно неудачен приемник на Леонид Илич Брежнев в международното комунистическо и работническо движение се изсули зад прекършения старчески гръб и бавно се потътри към къщи.
Повярвайте ми, доста години вече ми е чоглаво на девети септември. Понеже човек и да е бил член на комунистическа партия, живее и все търси прошка за своите глупост, подлост и страх. Честит ще е този, който намери. Блазе му, който се опрости за службата си при големия комунистически дявол, най-страшното зло за човеците.
*****