Издателство: Факел

първо издание, 2013 г.

меки корици, 200 с.

черно-бели илюстрации; 16 с. приложение с цветни илюстрации

 

 

 

Новата ми книга "Седем нощи в Светлината", публикувана от издателство "Факел", е вече в книжарниците от средата на февруари. Рецензия за нея може да прочетете тук.

Снимки от премиерата на романа в Столичната библиотека може да видите тук, а тук ще чуете малък откъс, представен от великолепната Мая Новоселска.

 

 

ОТКЪС

 

 

Ето как се роди тази правдива книга. В началото пак бе словото – в случая удивителният разказ на едно петгодишно момче. А аз бях благословен да пресъздам приключенията му така, както ги чувах и както виждах чутото във въображението си. Стремях се никъде да не се отклонявам от истината, ала въображението ми тук-там може и да ме е подвело. Надявам се – не прекалено.

 

Ех, момчето с удоволствие сам-самичко би написало много по-правдива и многократно по-красива книга за своите невероятни преживелици къде ли не по широкия свят! Ама нали още не може да пише. Слава Богу, всички деца на пет години задължително не могат да пишат, за да имат време за изумителни приключения. Така че детето разправяше, разправяше и пак разправяше, а на мен остана да предам, доколкото и както мога, смайващата му история.

 

Горещото желание на нашия малък герой бе да сътворим книга за деца. Бог ми е свидетел, опитах се. Дълбоко се съмнявам, че се е получила само за деца, но нека кажат най-вече възрастните, които направят избора да я прочетат. Мен ако питат – това ще е добър избор. Може би книгата е подходяща за онези възрастни, които понякога тайничко си мечтаят да бъдат пак деца. Или пък тайничко съжаляват, че не са си останали деца. Има, има такива възрастни.

 

Постарах се това да е възможно най-краткият вариант на истинските и така възхитителни приключения на този петгодишен малък мъж. Толкова кратък вариант, че на нито едно дете да не му омръзне, а и на възрастните да не дотегне, защото възрастните, Господ ги знае защо, вече не обичат да четат дълги истории.

 

Накрая съм длъжен да отбележа, че тази книга вижда бял свят най-малко по две важни причини.

Първата и безкрайно по-важната причина е, че Господ Бог Иисус Христос рече: „Това всичко беше самата Божа истина.” Рече го в една свята нощ, истинно свята нощ, малко преди да настъпи полупролетно-полулятното вълшебно утро. Рече го, след като майката и таткото на нашето момче току-що бяха изслушали фантастичния задъхан разказ на сина си. И този фантастичен разказ най-вероятно щеше да си остане мила семейна тайна, поредното мило свидетелство за твърде буйната фантазия на детето, ако Господ Бог Иисус Христос не беше се обадил. Ала той се обади. Оттук насетне мама и татко нямаха друг избор, освен да повярват.

 

Втората причина, разбира се, е добрата воля на нашия сърцат герой. Тъкмо заради добрата си воля той реши да сподели с всички деца и възрастни, които имат желание да четат за истинските чудеса, какво може да се случи на всяко дете – ама наистина на всяко дете, ако нощем, насред най-сладките му сънища, чичо Христос пристъпи в стаята му.

 

Ето какво може да се случи.

 

 

На Адриан – едно възхитително дете,
което расте наравно с мечтите си
                        

 

Момчето бе на цели-целенички пет години без съвсем мъничко. Притежаваше спокойния здрав сън на почти петгодишните мъже и по правило се будеше извънредно трудно. Особено пък когато трябваше да ходи на детска градина, а то постоянно трябваше да ходи, на мама и татко често се налагаше да го изриват едва ли не от леглото с любимия му камион булдозер с огромната кофа отпред. Такова дете си беше – типично дете, обикновено.

 

Тази странна, фантастична нощ срещу понеделник момчето пак си спеше много дълбоко, когато в стаята му се появи Господ Бог Иисус Христос. То се събуди само за миг, още един миг му бе необходим, за да се разсъни напълно и да се втренчи с широко отворени по детски очи в застаналия до леглото му Спасител.

 

Господ Бог хем приличаше досущ на себе си от релефната икона на стената оттатък в хола, хем бе съвършено различен. Първото, което изуми детето, бе липсата на трънения венец. А веднага след това то потъна в очите на Христа, които му се усмихваха, галеха го, топлеха го, привличаха го, обичаха го. О, очите на този среднощен чичо Христос изобщо не напомняха за скръбните очи на оня чичо Христос от иконата.

 

Малкият не бе уплашен, никак даже. Бог знае как осъзнаваше, че няма от какво да се плаши. Може би заради тези топли, ласкави очи не се плашеше. Ала бе доста озадачен. Ходеше от две години на детска градина и се възприемаше – с пълно основание – за самостоятелен голям мъж. Имаше самочувствието на малък голям мъж, който сравнително рядко и сравнително трудно се озадачава. (Какво като не знаеше значението на думата озадачавам!) Тези разлики обаче го смутиха. Разликите във външния облик на чичо Христос. Ако се бе сетил да се вгледа по-внимателно в красивото младежко лице, обрамчено с вълнистите дълги коси, със сигурност щеше да забележи много и много други разлики, но тези двете – тръненият венец и очите – веднага грабнаха ума му и той не се сети да се вгледа по-внимателно. Съвсем обяснимо беше защо не се сети. Най-напред, макар и самостоятелен малък голям мъж, той си бе още дете на пет години без съвсем мъничко, което мъничко хич не се броеше. Но имаше и друга причина, голяма причина, да не се сети да се вгледа по-внимателно в останалите разлики. Ето я голямата причина. Момчето отдавна бе научило, че релефната икона на стената в хола изобразява разпятието. Още от мъничък, още като проходи, то обичаше да застава под иконата на разпятието и да я съзерцава. Нямаше дори идея какво означава съзерцание (както впрочем нямаше идея и за значението на много още думи, между които, както споменах вече, и значението на думата озадачавам), но тъкмо това правеше – съзерцаваше я. Като попорасна, но преди детската градина, караше възрастните да го вдигат на ръце, за да гали чичо Христос по лицето и отгоре точно по трънения венец, чиито зелени керамични връхчета приятно го боцкаха. И все се питаше оттогава – какво правиш, чичо, къде живееш, какво е това зеленото на главата ти, защо гледаш така… В началото не назоваваше Господ по име, понеже не му знаеше името. Сетне взе да пита и гласно, да разпитва едно-друго за чичото. Бе едва на три години и половина, когато бе наясно и как се казва чичото, и че чичо Христос е фактически Господ Бог Иисус Христос, и за разпятието научи, и какво е трънен венец научи, а оттам и защо са му такива тъжни очите на Господ Бог поне на иконата. Да, много знаеше за своите почти пет години за чичо Христос, но две неща никога не му бяха правили впечатление: че на другите икони из дома им Господ е без трънен венец, а очите му, макар и там да не се усмихваше, не бяха нажалени и печални, сякаш някой го бе изоставил, както мама и татко всяка сутрин го изоставяха него в детската градина, а бяха по-скоро замислени, мъдри, божествени очи.

 

А сега тези очи се усмихваха гальовно и някак весело дори, някак закачливо дори. А отгоре им не надвисваше оня зелен трънен венец с острите връхчета.

 

Момчето бе почти на пет години и макар всички да го смятаха за типично, обикновено дете, все пак бе много умно за годините си. Така че то лежеше в уютното си топло легло с ококорени очи и бавно възвръщаше самообладанието си. Продължаваше да не се бои, никак даже. Просто бавно възвръщаше самообладанието си. Каза си, че ако не спре да се озадачава (каза си го с по-различни думи, понеже нали не знаеше какво означава да се озадачава), няма да може да съобразява смисъла на фантастичните неща, които му се случваха в момента. И спря да се озадачава, за да съобразява чудесата пред очите си. А ги усещаше чудесата, усещаше ги с всяка фибра на душата си!

 

В този момент Господ Бог му се усмихна още по-сърдечно, още по-благо. И то тутакси съобрази, че чудесно вижда как чичо Христос му се усмихва, въпреки че беше нощ и стаята му бе съвсем тъмна. Веднага след това съобрази и още нещо извънредно странно и твърде важно, както му се стори. Не знаеше защо е твърде важно, но бе убеден, че е важно. Съобрази, че до този момент много лесно бе свързвал чичо Христос като детенце с възрастния чичо Христос. Момчето много харесваше няколкото икони в дома си, където момченцето чичо Христос седеше или в скута на майка си леля Мария, или тя го държеше на ръце досущ както мама държеше него, малкия ни герой. Досущ както го гушкаше. Та харесваше тези икони и за него бе съвсем леко да вярва и да приема, че леля Мария (той така си я наричаше, макар да знаеше и другото й, важното й, възрастното й име – Богородица) е отгледала чичо Христос още от бебе, после той е пораснал и е станал голям Господ Бог. Точно по същия начин и той щеше да порасне и да стане голям, въпреки че не бе Господ Бог. Ето така. Ала досега никога, никога, никога не бе свързвал разпятието с малкия Иисус. Тази нощ обаче съобрази и ги свърза. Съобрази, свърза ги и осъзнаваше, че това е твърде важно.

 

Съобрази, че е важно дори и в съня му.

 

Ала сън ли беше всичко наоколо? И това съобрази да се запита.

 

- Не – обади се за първи път Господ Бог Иисус Христос.

 

Пристъпи към леглото, протегна ръката си с дългите изваяни пръсти и помилва детето по косицата, по челото, по очите. Дланта му бе приятно хладна, приятно топла и извънредно приятно мека.

 

- Не е сън, нали? – проговори щастливо момчето.

- Казах вече, не е.

- Ръката ти е много мека.

- А ти все още се съмняваш, че е сън.

- Мъничко още.

- Ставай да вървим! – внезапно отметна завивките чичо Христос.

- Къде?

- На един остров.

- Остров!

- Голям красив остров. Далечен остров.

- Уха! А мама и татко?

- Да, мама и татко. Притеснява ли те нещо?

- Ще се уплашат, като разберат, че ме няма! Ще ми се карат, като се върна! Много ще ми се карат! Ще ме накажат!

 

Малкият възбудено шепнеше, ала бе седнал вече в леглото си. Не сваляше искрящите си очи от прекрасното лице на чичо Христос, който пак се бе усмихнал весело и даже шеговито.

 

- А така хубаво съобразяваше допреди малко – рече с обич Господ.

 

Детето се взря дълбоко в очите му, сведе своите.

 

- Виждаш ли колко е лесно – насърчи го всеблагият.

- Аха – продума то. – Ти няма да позволиш те да се притесняват.

- За нищо на света.

- Те няма да разберат, че сме излезли!

- Няма.

- А ще им кажем ли после за острова?

- Ти какво предлагаш?

- Да им кажем.

- Мъдро предложение. Съгласен съм.

- Те няма да се тревожат, като научат, че съм бил с тебе. Та даже и на далечен красив остров.

- Мъдро заключение. И аз така мисля. Досега никога не съм срещал разумен човек, който да се тревожи, когато е с мене. Нито разумен човек, който да се тревожи, когато някой друг е с мене. А мама и татко са много разумни хора.

 

На момчето напълно му олекна, то скочи на земята и започна малко несръчно, но доста бързо да се облича.

 

- Те много те обичат – продума.

- И аз много ги обичам – отвърна Христос и му подаде чорапките.

- Те ти се молят – погледна го отдолу малкият.

- И аз им се моля – кимна Господ.

- Как така?

- Ние сме едно цяло. Каквото и да вършим, включително молитвите, вършим го заедно един с друг и взаимно един на друг. Разбираш ли?

- Не съвсем.

- Тъкмо затова и ще се поразходим. Когато се върнеш, ще си разбрал много повече неща, отколкото разбираш сега. Ще си разбрал и че сме едно цяло. Аз, ти, мама и татко, всички хора по земята.

- Аха – рече детето. – А аз ти паля свещички в църквата – добави предпазливо. – Много често…

- Знам – погали го чичо Христос. – Би могло да се каже, че и аз съм запалил свещ за теб.

- Наистина ли? – почти извика малкият.

- Истина ти казвам. Само че не е като свещите в църквата, а е специален огън, който поддържам в теб. Този огън те прави такъв, какъвто си.

- Направо… – Детето не намираше думи да изрази смайването си, доверието си, възхищението си.

- Направо е огнено възхитително – помогна му Господ. – Смайваща, огнено възхитителна истина. Понеже аз освен всичко останало съм и истината.

- Уха!

- Хайде, дай ръка!

- Ти нали и мен обичаш? – протегна доверчиво ръчичка момчето.

- И теб, и теб – рече тихо и така нежно-нежно чичо Христос, че детското сърчице припърха от сладост. – Само се отпусни и ще ме почувстваш, обещавам ти. А на мама и татко ще кажем най-накрая? Двамата с теб. Заедно.

- Кога? – пошепна малкият.

- О, далече е най-накрая. Има време дотогава. Много време.

- С тези обувки добре ли е? – пак пошепна детето в коридора.

- Обувай ги!

- А защо е толкова светло без лампи?

- Защото аз съм светлина – отговори му Спасителят и безшумно затвори външната врата на апартамента зад гърба си.

 

Беше далеч след полунощ по земното време.

 

Чудесата не само не свършваха, а като че ли едва сега започваха. Чичо Христос не пое по стълбите надолу, а тръгна нагоре към тавана. Без никакъв ток, без даже само един-единствен килограм ток, без даже километър ток, стълбището на жилищната кооперация бе светло като през деня. Ала пусто като през нощта. Господ отвори без ключ външната желязна врата на общото таванско помещение, мракът вътре мигом се превърна в мек, но ярък, сякаш слънчев отблясък. Вратите на отделните тавани бяха заключени или с катинари, или с много специални ключалки. Чичо Христос обаче не ги и погледна, а придърпа един прашен стол от ъгъла, нагласи го точно под капандурата, качи се върху стола и изключително ловко преметна капака върху керемидите. През отвора занадничаха звезди, звезди, звезди.

 

Господ мълчеше само той си знае защо и докато вдигна детето до себе си на стола, и докато с лекота се набра на мускули, за да се провре сръчно през капандурата, и докато увисна откъм стръмния покрив горе почти до корема си с протегната ръка, и докато издърпваше малкия си приятел, прихванал го здраво през кръста. Като перце го издърпа приятеля си, затвори капандурата, изправи се и силно прегърна малкия през раменете.

 

Звездите внимателно наблюдаваха всичко, а луната бързо се бе отдръпнала вляво, та високата съседна кооперация да не й пречи да им осветява покрива.

 

- Аз съм ти приятел, нали? – попита сподавено момчето.

- Ти си мой приятел, Айри – кимна веднага Господ Бог.

 

Да, наистина, пропуснах да спомена – детето се казва Айри.

 

- Аз също те обичам – добави доверчиво Айри.

- Не го спомена преди малко, когато си споделяхме кой кого обича.

- Понякога се смущавам – обясни смутено детето.

- Не се смущавай от мене. Не идвам при вас, за да ви смущавам, а за да ви нося радост и утеха.

- Аз само малко се смутих.

- Малко, но достатъчно, за да не ми изповядаш любовта си към мен.

 

Хлапето не отвърна, а само се попритисна до Спасителя.

 

- Не се смущавай от мене за нищо. Споделяй ми всичко, което ти се прииска. Включително и колко много ме обичаш. Аз ще правя абсолютно същото.

- Добре – промълви малкият.

- Дори ми се струва, че ще го правя по-често от тебе.

- Добре.

- Чудесни обувки избра за този стръмен покрив.

- Не се хлъзгат – едва-едва размести крака Айри.

 

Чак сега забеляза, че чичо Христос е бос под късите си панталони, които му стигаха до коленете.

 

- Още по-чудесно е, че такива обувки помагат при летене.

 

Айри го чу, но не съобрази какво му казва Господ. Друго го вълнуваше.

 

- Защо тук не е светло като през деня? – попита по-високо. – Пак ли се върна нощта?

- Тя не си е отивала.

- А преди малко? А долу?

- Долу бе едно, сега е друго. Искаш да е светло като ден ли?

- Не, и с луната ми е добре.

- Ала със слънцето ще ти е още по-добре – засмя се Христос.

- Да.

- Не усещам да те е страх.

- Не ме е страх.

- Така и трябва да бъде. Никога не забравяй, че сме приятели, които много се обичат. И на лунна светлина, и на слънчева. Толкова се обичат, че даже и летят понякога заедно.

 

На Айри изведнъж му просветна какво бе чул одеве, сведе поглед към хубавите си мънички обувки.

 

- Приятелю – понаведе се надолу Христос, – повярвай ми, ти си готов за чудесата, които ще ти се случат. Всички вие, човеците, сте способни да преживявате чудеса, а мнозина измежду вас вече са и готови. Особено пък измежду децата, каквито сте си чудесни. Ти си такова дете. Ти си готов да опознаеш чудесата.

- Чичо Христос, ти нали винаги разпознаваш готовите за чудеса? – прошепна Айри.

- Винаги. И готовите възрастни, и готовите деца като теб. Ще ти доверя и защо всички сте способни да преживявате чудеса, а мнозина днес са и готови да преживяват чудеса. Защото самите вие сте чудо. Вие хората.

 

Господ Бог внезапно се засмя.

 

- Чудо е също, дето понякога забравяте, че сте чудо – поклати глава. – Още по-голямо чудо е, че повечето от вас дори не го и знаят.

 

Айри доста се учуди на ведрия му тон, сякаш фактът, че хората бяха или разсеяни забравани, или най-често невежи, беше в реда на нещата и никак не тревожеше чичо Христос.

 

- Хайде да се разходим малко из въздуха – предложи все така ведро чичо Христос.

- Ще летим ли? – уточни доста притеснено малкият.

- Ако решим да се разходим заедно над земята, ще ни се наложи заедно да летим – отвърна приятелят му.

- Ти можеш всичко, нали? – уточни малко по-спокойно детето.

- Мога много неща – рече Господ Бог. – Мога и да летя.

- А аз?

- Мога да летя и сам, и с приятелите си, които обичам – уточни на свой ред Иисус.

- И как?

- Хващаме се за ръце и литваме – това е. Но не бива изобщо да се боим. Иначе няма смисъл. Трябва да го искаме, много да го искаме, ала без да се боим. Аз не се боя и го искам.

- Ще ме почакаш ли малко? – помоли по детски Айри.

- Колкото се налага.

- Ей сега.

- Не бързай, събери мъжеството си на малък голям мъж. И не забравяй, че имаме велики цели.

- Какви цели? Забравих за целите!

- О, много велики цели! – погали го ласкаво по главицата Господ Бог Иисус Христос. – Първата е един голям красив остров.

 

Помълчаха, а луната грижовно грееше право към покрива.

 

- Аз знам, че ти ще ме държиш здраво – проговори детето.

- Страх ли те е още? – попита чичо Христос.

- Не.

- Искаш ли да литнем сега?

- Да.

- Слънцето ще ни помага.

- Добре.

- Хайде тогава! – грабна детската ръка Господ и полетяха над града.

 

А наоколо внезапно стана светло като ден. Понеже беше ден. Слънчев, прекрасен, топъл, ранен пролетен ден.

 

Летяха много дълго. Толкова дълго по мерките на Айри за дължина на времето, че той буквално бе опиянен и от фантастичното приключение да лети, което приключение – слава Богу! – продължаваше и нямаше никакви признаци скоро да приключи, и от удивителната красота на пролетната земя под себе си, и от съвършено неведомото му досега чувство на пълна свобода, на неподозирана сила, на огромна мощ. Усещаше се безпределно волен, усещаше волята си, усещаше с цялата си душа, а и с всички фибри на тялото си, че всяко негово движение, всеки негов порив да промени дори и с малко посоката на полета им, всеки изблик на радост, на смях, на всеобхватно щастие е резултат на неговата свободна като птица воля.

 

Точно така си и беше.

 

Всеобхватното щастие не даде никаква възможност на Божия малък приятел да забележи доста странни неща у себе си, със себе си и около себе си. Моля любезния читател – независимо дали е възрастен читател или все още дете – да не забравя, че Айри бе едва на пет години, и то ненавършени, така че никой не бива да се учудва на емоциите му, които впрочем биха били съвсем нормални и дори закономерни и при хора, отдавна прехвърлили петгодишната възраст. Така или иначе зашеметеният щастлив Айри не обърна внимание, че летят доста ниско, а никой не вдига глава да ги погледа. Не, не бяха невидими. Той идеално виждаше и себе си, и чичо Христос до себе си, ала въпреки това никой от хората долу не зяпаше с отворена уста нагоре – нито в градчетата, нито в селата, нито по пътищата, нито из нивята, нито никъде. Никой не зяпаше, а все пак летеше не само малко момче, а и самият Господ Бог Иисус Христос до момчето. Това обаче е дреболия. Волният Айри не обърна внимание, че лети без никакво усилие, че не му се налага да се напряга ни най-малко, за да лети. Просто го искаше и летеше. Без страх. Но и това е като че ли дреболия. Айри не обръщаше внимание дори на собствената си ръка, която отдавна-отдавна бе свободна като самия него, рееше се свободна до тялото му, понеже отдавна-отдавна полека бе пусната от Спасителя, който усмихнато си летеше на цели два метра вляво.

 

Щастливецът, Божият приятел Айри, не обръщаше внимание и на Христовото безмълвие – толкова погълнат бе от безпределното си блаженство.

 

- Наближаваме – рече му меко Господ.

 

Ето сега вече детето се усети, че през цялото време са мълчали.

 

Ето сега вече детето забеляза бездната от цели два метра, която го делеше от Иисус.

 

Ето сега вече детето забеляза, че лети самò, спокойно, като истински майстор на самостоятелното летене.

 

Осъзна и още нещо: хич не се боеше даже и след като забеляза, че лети самò.

 

- Порасна, докато летяхме, затова – обясни му с обич Христос. – Порасна духом.

- Духом?

- Душата ти порасна.

- Разбрах. А аз?

- И ти с нея. Ти и тя сте едно.

- Ти нали каза, че и с теб съм едно?

- Казах го, понеже това е пътят, това е истината, това е и животът.

- Добре – съгласи се Айри не защото проумя добре каквото бе чул от чичо Христос, а защото безусловно му вярваше.

- А сега дай ръка – кацаме!

 

Заобиколиха бързо-бързо стръмния планински рид, снишиха се още и след мъничко пред тях блесна водата на огромно езеро. Е, не съвсем огромно може би, но другият му бряг едва се очертаваше сред слънчевата омара. Отсамният бряг пък бе обрасъл с ниски храсти, а веднага зад тях се издигаха могъщи гори. Горите бяха гъсти и някак макар и тъмно-тъмно, но ласкаво зелени, а водата на езерото – тиха и синя, синя, синя като очите на ангел.

 

А островът – наистина доста голям, почти идеално кръгъл и такъв причудлив с горите си, с долините си и с високия заснежен връх над тях – блестеше точно в средата на езерото.

 

- Тук – обади се Господ и леко стисна ръката на приятеля си.

 

Рязко намалиха скоростта, сякаш застинаха на място над самия бряг със ситните камъни, разделящи храстите от водата, нещо като че ги подръпна плавно надолу – поне това усети детето – и след секунди двамата стояха прави върху камъните, а вълничките припляскваха досами нозете им.

 

Жива душа не се виждаше никъде околовръст. Пълно безмълвие цареше навсякъде околовръст.

 

- Да поседнем – предложи големият.

 

Малкият тутакси се разположи на земята и радостно опъна крака. Обувките му почти докосваха водата.

 

- Студена ли е? – поинтересува се, тъй като изгаряше от желание да я пипне, да я плесне, да попръска наоколо.

- Никак. Поиграй, преди да поемем към острова.

- Как ще идем дотам? – скочи радостно Айри.

- Лесно – отвърна уклончиво Господ.

- Пустинен ли е островът? – попита любопитният Айри.

- Пустинен ли! – отвърна уклончиво Господ.

 

Вниманието на детето бързо се прехвърли изцяло върху водата. Взе да хвърля камъчета, да пляска, да пръска храстите с пълни шепи, да се смее безгрижно.

 

- Отпочина ли? – обади се по едно време Иисус.

- Толкова е хубаво тук! – извика му Айри и притича към него.

- Божествено е тук – кимна Христос. – Пие ли ти се вода?

- Много.

- Пий с шепа от езерото.

 

Малчуганът с удоволствие започна да сърба бистрата като сълза вода и така сумтеше и пръхтеше в забавлението си, че сигурно се чуваше чак на острова. Спасителят замислено го наблюдаваше.

 

- А сега ми дай обувките, чорапите, панталона, фланелката и ризата си – рече ласкаво. – Ще преплуваш дотам. Това ще е и първото ти изпитание днес каква е твърдостта на волята ти и колко е мъжеството ти.

 

В първия момент Айри здравата се стресна.

 

- Ама аз не мога да плувам… – промълви омърлушено.

 

Не само омърлушено, произнесе го почти отчаяно.

 

- Откъде знаеш?

- Ами никога не съм плувал надалеч… Плувал съм един метър в морето, два метра, даже цели три метра чак до тати, но никога…

- Ти не можеше и да летиш, нали? – прекъсна го топло Иисус.

- О, да! – озари се мигом детето, просия, отпусна се успокоено.

- Няма да бъде така, както си го помисли – подхвърли весело чичо Христос. – Аз няма да плувам с теб, но ще съм до теб.

- Как така до мен?

- Ще видиш. А сега ми подай дрехите си.

 

След минута Айри нагази в езерото само по слипчета. Суетеше се още, колебаеше се още как точно и как по-безопасно да се гмурне във водата. Погледна Господ за кураж.

 

- Знам, че имаш силата да го преплуваш. Сега искам да видя каква е волята ти и колко е мъжеството ти. И дали наистина вярваш, че сме едно. Ти и аз.

 

Малкият мълком кимна и пак се вторачи във водата пред себе си. Оттук, от брега, островът изглеждаше много по-далеч.

 

- Тръгвам – каза простичко Господ Бог и закрачи по водата.

 

Държеше обувките с чорапките вътре в тях в дясната си ръка, а панталона, фланелката и ризата бе преметнал през рамото си. Самият той си беше съвсем бос, но това хич не му пречеше да си ходи по водата не само без да потъва, но и почти без да си мокри глезените.

 

Момчето бе зяпнало от почуда, бе направо втрещено от почуда, ала чичо Христос – поне така изглеждаше – изобщо не забелязваше потреса му, понеже дори веднъж не се обърна, а си крачеше през езерото и бавно-бавно се отдалечаваше.

 

И детето някак без да се усети, някак инстинктивно, като по магия се плъзна във водата и съвсем сносно, даже почти сръчно заплува след приятеля си.

 

А след малко го и настигна, почти забравило, че допреди минути не можеше да плува. Понеже вече можеше. О, можеше, можеше! И плуването му доставяше върховно удоволствие.

 

- Браво на теб! – само подхвърли чичо Христос, поглеждайки надолу, и продължи да си ходи бавно по водата.

 

Единствен Господ Бог знае колко време им отне, за да стигнат до острова, но на Айри му се стори, че е много кратко. Да, хареса му плуването. И още нещо доста странно на пръв поглед – хич даже не се измори, а на негово място би се уморил и опитен възрастен плувец.

 

На малкия Божи приятел обаче комай нищо вече не му се струваше странно. Особено след летенето. И особено сега, след като при всяко извръщане на главата си виждаше как чичо Христос най-спокойно си ходи бос по водата.

 

Откъм водата, вече отблизо, островът никак не приличаше на острова отдалеч и отвисоко. А когато човек стъпеше на острова, той пък не приличаше на острова отблизо.

 

Айри стъпи на острова, избърса капките от очите си и едва тогава забеляза огромния дворец, който белееше недалеч от брега. Никога не бе виждал такъв дворец – нито на картинки, нито по телевизията, нито на видеофилмите си. А бе виждал много и всякакви дворци. Този беше не само грамаден, не само приказно красив, а и съвършено бял. Това бяло много ярко и направо вълшебно се открояваше сред зеленото на горите и долините наоколо и на фона на синьото на небето и езерото.

 

Момчето нямаше никакво време да се опомни, защото се оказа, че пред двореца са се събрали доста жени и мъже в бели дрехи, които най-сърдечно им се усмихваха, а някои дори и им махаха за добре дошли. Най-отпред стоеше висок чичо с жезъл в ръка, който само се поклони дълбоко на гостите, но не приближи към тях.

 

Когато си едва на пет години, дори и комай нищо вече да не ти се струва странно, дори и да си вече малък голям мъж, все пак си оставаш дете и способностите да съобразяваш повечко неща едновременно също си остават като при децата. Сиреч не е като при възрастните, които по цял ден само това и правят – да съобразяват много неща едновременно.

 

Както и да е, въпросът е, че детето Айри не съобрази как така изсъхна за броени мигове, как така се облече и обу, без да има никакъв спомен за това, как така се оказа сресан. Не съобрази даже как така изобщо, ама изобщо не бе видял грамаданския бял дворец и от въздуха, и от брега на езерото. Не съобрази още един куп второстепенни обстоятелства, но усети ръката на приятеля си чичо Христос на рамото си и веднага му просветна, че предстои нещо извънредно значително.

 

- Върви и се дръж достойно – произнесе ласкаво Господ Бог чичо Христос. – Бъди приличен, защото ти прилича да си достоен. Не забравяй, че не бива да те е страх. И че притежаваш волята да постигнеш всичко, което искаш. Моите приятели искат само достойни неща. Моите приятели имат само достойни желания. А щом вярват в приятелството ни, аз им дарявам и волята да ги осъществяват. Ти вярваш в приятелството ни.

 

Спасителят пак погали момчето по главата.

 

- Имам важна заръка за теб. Предупреждавам те още отсега, за да не забравяш и да се съобразяваш. В този дворец има Чудата Тайна зала, където ще бъдеш допуснат. В Чудатата Тайна зала ще ти се даде възможност да виждаш надалече, нависоко и надълбоко. Не се страхувай от нищо, а гледай будно и внимателно, защото гледката ще е възхитителна. Попивай и запомняй! Там ще видиш как работят тружениците, подчинени на Владетеля на това царство. Да, именно онзи Велик Господар там отпред, онази Велика Душа там с жезъла. Заръката, заповедта ми към теб е следната: пред никого, през абсолютно никого, дори пред най-близките ти не бива да разгласяваш онова, което ще видиш в Чудатата Тайна зала. Ще мълчиш завинаги за наученото, освен ако аз не отменя забраната си.

- И пред мама и татко ли да мълча? – попита за всеки случай Айри.

- И пред мама и татко.

- Ще мълча.

- Вярвам ти – ласкаво рече Христос. – Хайде, върви! – добави бързо и леко го подбутна.

- Ама… – успя да промълви детето.

- Спомни си, че сме едно цяло.

- Едно цяло – повтори то като ехо.

- Пак ще се видим – обеща му Господ Бог Иисус Христос.

 

Пусна го, вдигна глава към множеството пред двореца, поклони се дълбоко, всички му отвърнаха с поклон доземи, той се извърна и след минута крачеше далеч-далеч обратно по езерото.

 

Крачетата на Айри сами се раздвижиха. Той осъзна, че вече върви към двореца, но дори и не погледна надолу към земята, понеже очите му бяха сякаш омагьосани от изумителните очи на високия чичо с жезъла. Бе готов да се хване на бас дори с учителката си в детската градина, че само чичо Христос има по-красиви очи, и то на живо, не на иконите.

 

Може би тук съм длъжен мимоходом да отбележа, че очите отделно, ама и самият висок чичо с жезъла бе извънредно, необикновено красив. Детето обаче нямаше как да оцени и затова не оцени тази красота, тъй като все още никак не разбираше от мъжка красота, пък и от женска също.

 

Айри спря пред чичото красавец и малко се притесни: не знаеше какво да прави. След секунди някак от само себе си се сети за одевешните думи на приятеля си как да се държи и какво му прилича.

 

- Добър ден – произнесе тихо, но много любезно и прилично.

- Добре дошъл – поздрави го чичото Велика Душа, а с него и всички наоколо.

 

Високият чичо бе облечен почти като чичо Христос на стария календар вкъщи. Не като днес, когато беше по къси панталони и риза, а като на календара. Дрехата на чичото Велик Господар приличаше на рокля, но не беше рокля. Стигаше до земята и беше съвършено бяла. И другите мъже носеха такива дрехи като рокли, но малко по къси. А жените си бяха в истински рокли – бели, светлосини, сини. Бяха ушити някак така, че правеха и младите, и по-старите жени хем по-високи, хем по-тънки. Ала Айри все още се ориентираше в кройките на роклите точно колкото и в женската и мъжката красота, така че вниманието му веднага бе изместено от всеобщото движение около него. Като му пожелаваха ползотворно и радостно гостуване, всички бързо се пръскаха кой из просторния парк около двореца, кой в самия дворец.

 

След минута останаха само той и високият чичо със специалния жезъл.

 

- Кой си ти, чичо Велик Господар и Велика Душа? – попита доверчиво и с много приличие малкият гост.

- Аз съм Властелинът на Волята, на Силата, на Мощта, на Мъжеството – отговори бавно домакинът, гледайки извънредно съсредоточено гостенина си.

 

Момчето преглътна.

 

- Правилно се догаждаш, това ми е дворецът. Този остров е част от моето царство, което е огромно и обхваща цялата земя. А и отвъд нея.

- Мога ли да го разгледам?

- Царството не, понеже е необятно, дворецът – да.

 

Едва сега високият чичо се усмихна за първи път. Усмивката му беше топла и изключително добра. Такива усмивки предразполагаха да протегнеш ръка и да се хванеш за ръката на възрастния, който притежава подобна усмивка. Айри тъкмо това и стори. Той може и да не се оправяше с красотата на възрастните, но за усмивките им се ориентираше чудесно.

 

- Ще ми гостуваш цял ден – пое приятелски ръчичката му чичото Властелин на Волята, на Силата, на Мощта и даже на Мъжеството. – Искаш ли вече да научиш програмата си?

- Да – охотно се съгласи малкият, макар и да не разбра много-много какво точно означава в случая програмата.

- Сега ще закусиш, после ще те разведа из двореца. Ще имаш щастливата възможност да видиш как управлявам царството си оттук.

- В Чудатата Тайна зала ли? – възкликна очаровано детето.

- В Чудатата Тайна зала, както току-що ти бе съобщено – потвърди малко развеселен чичото Властелин на Волята и на многото други неща. – Преди това, стига да пожелаеш, ще си поиграеш и из другите зали, и навън сред градините. Ще обядваш с мен, ще поспиш, а следобед ще седнем най-горе в кулата. Там има много специална стая, в която ще ти разкажа една кратка приказка, предназначена тъкмо за теб.

 

И Царят посочи високо-високо над тях, където се извисяваше – направо чак до облаците – островърха кула със забодено сякаш копие отгоре й.

 

- А после ще си се прибереш у дома – добави Властелинът и кой знае защо тупна лекичко с жезъла си по плочника.

 

Чичо Христос със сигурност знаеше защо, помисли си Айри.

 

Той бързо бе разбрал какво точно означава в случая програма и тази именно програма много му хареса. Да вметнем само, че тази програма нямаше почти нищо общо с най-често скучната и твърде еднообразната програма в детската градина, заради което тукашната, островната, дворцовата програма още повече му харесваше.

 

- Ами заповядай тогава да закусиш, малък приятелю на моя Велик Учител Христос – произнесе с благоговение чичото Властелин и двамата пристъпиха през огромната порта на двореца.

 

Айри се почувства много особено от тези думи. И от самите думи, и от начина, по който Царят на острова ги произнесе. Стана му хубаво, стана му топло, стана му леко, почувства се приет, почувства се обичан. Почувства се и още някак, но не можеше нито да определи, нито да назове това приятно, щастливо чувство.

 

Ех, ако знаеше какво означава думичката значим!

 

Малкият гост на огромния домакин закуси заедно с още няколко дечица. Оказа се, че е така огладнял, та едва удържаше да се държи прилично на масата сред дружелюбните си нови приятелчета. Закусваха разни вкусотии, някои от които Айри дори не бе виждал дотогава, камо ли да им знае вкусните имена.

 

После гостенчето си поигра до насита със същите тези деца и още доста други на всякакви крайно интересни, забавни, ала и поучителни игри. А времето едва-едва се точеше и все си беше почти ранна сутрин.

 

Сетне детето имаше наистина щастливата възможност да разгледа подробно двореца на господин Йерарха, като извънредно го впечатли обстоятелството, че хората и вътре в двореца, пък и отвън в парка и градините, бяха много, ама много повече от събралите се да ги посрещнат с Господ Христос, това първо, и, второ, нито един от тези мили и сърдечни хора не стоеше без работа, а напротив – работеха най-различни, най-специални, най-отговорни (тъкмо така се изрази господин Йерархът пред Айри) и влудяващо любопитни работи.

 

И най-накрая дойде времето малкият гост да види как Властелинът на Волята, на Силата, на Мощта, на Мъжеството управлява царството си от Чудатата Тайна зала на острова.

Както вече се изясни, за най-голямо съжаление на вашия покорен слуга, смирено описващ странните приключения на малкия ни герой, а вероятно за кратко или по-дълго огорчение и на вас, любезните читатели, нямам никаква възможност да разкажа дори и най-незначителни подробности за часовете, които гостенчето прекара в Чудатата Тайна зала заедно с домакина си. Готов съм да разправям, имам горещо желание и не ме е страх да проследя минута по минута целия му престой там вътре, но не мога да го сторя по една-едничка най-проста причина: нищичко не знам. Знам, че детето е попивало в необременената си чиста душа и е запомняло с необременения си чист ум всичко, което е видяло и чуло в залата, но не знам какво точно е попило и запомнило, защото това познание е предназначено лично за него, а не за нас.

 

Разбира се, основната причина да не знам нищичко е самият Айри, който удържа думата си и не наруши Божията повеля да запази полученото познание за себе си.

 

Колкото и да изгарям от съвсем закономерно човешко желание да науча какво се крие зад дебелата двойна врата на Чудатата Тайна зала, не мога да не изразя възхищението и искреното си уважение към поведението на едно петгодишно момче, към непоколебимата му воля и рядко срещана лоялност.

 

Обядваха само двамата с Властелина на Волята и Силата. Излишно е да споменавам, че храната беше особена и много-много вкусна. Разговорът между детето и възрастния прескачаше от тема на тема, но по никакъв начин не се и доближаваше до току-що преживяното от тях в Чудатата Тайна зала. Ни в клин, ни в ръкав, Айри внезапно си припомни нещо според него твърде интересно. Преди месеци татко му го бе завел в едно радио, където той, татко му, щеше да участва в някакво предаване. На Айри му се бе взел умът от толкова специални и съвършено нови за него машинарии и апаратури, но ето какво го бе впечатлило и тогава, и днес. До вратата на студиото в радиото в специално червено прозорче беше светнал надпис „Не влизай! Запис!”, а тук, до широката двойна врата на Чудатата Тайна зала, също светна сигнал – ала направо някак върху стената – с ярки и големи сини букви, които любезният Йерарх на Волята и Силата му прочете. Надписът гласеше: „Да влезе Айри!”

 

О, да, не бива да пропуснем защо детето започна да нарича възрастния господин Йерарх.

 

Там, на масата, докато обядваха, малкият гост сподели впечатленията си от чудесата, които бе наблюдавал цяла сутрин (извън Чудатата Тайна зала), и взе да разпитва домакина си за всичко, което будеше изгарящото му любопитство. Така и стигнаха до думичките йерархия и йерарх. Айри попита що е това йерархия. Властелинът му обясни що е – много хора, които вършат нещо под неговото ръководство, като той, йерархът, си посочва други по-нисши ръководители, които драговолно му се подчиняват, под тях още и още по-нисши ръководители и така нататък; плюс цяло войнство от добри хора, които се трудят, без да бъдат ръководители.

 

- Прилича малко на детската градина – каза Айри.

- Прилича малко – съгласи се Царят на острова.

- Ти, чичо Властелин, си все едно като госпожа директорката ни – поясни за всеки случай Айри.

- Да, аз съм Директорът на Силата – засмя се чичото Властелин. – Предпочитам обаче да ме наричаш господин Йерарх. Така ще е най-редно заради преклонението, което и ти, и аз дължим на хилядите ми доброволни, добротворни и незаменими сътрудници от йерархията на моето Бяло Царство.

- Добре, господин Йерарх – заяви любезното гостенче и продължи да си похапва от вкусните ястия.

 

Богатите, фантастичните и неочаквани преживявания, впечатленията от Чудатата Тайна зала, без даже да броим умората от летенето и солидното плуване, която Айри не бе усетил, ама тя си го уморяваше умората, всички те си казаха думата: детето се поодряма още на масата, красиви лелички го заведоха да се наспи и…

 

И най-после настъпи следобедът, с който настъпва и нашият час, търпеливи читателю. Нека си представим, че се настаняваме тихо-тихо най-горе в кулата, смирено кротваме в ъгъла на много специалната стая, за да проследим и ние как господин Йерархът разказва на Айри приказката, предназначена тъкмо за него.

 

- Не ме прекъсвай! – предупреди господин Йерархът госта си.

- Няма, господин Йерарх – обеща малкият.

- Като свърша, а то ще е съвсем скоро, можеш да ме питаш за всичко, което не си разбрал. Както и за онова, което е предизвикало любознателността ти и ти се иска да научиш повече за него.

- Да, господин Йерарх.

- Бъди уверен обаче, че всичко ще разбереш – рече весело Царят.

 

Той разположи детето право пред себе си върху удобен мек стол за големи мъже и започна ясно и изразително да разказва.

 

Имало едно време, малък Айри, един могъщ титан, тоест древен бог, който се казвал Прометей. Името му означава нещо извънредно важно: той е притежавал дарбата предварително да мисли за странностите на живота, да обмисля бъдещите събития, преди те да се случат, да ги предвижда, да провижда напред във времето. Макар че не е принадлежал към човешкия род, Прометей обичал древните хора и много им помагал. Заради тях и влязъл в тежък конфликт, в ожесточен сблъсък със Зевс. Зевс бил най-върховното тогавашно божество, всемогъщ повелител и на боговете, и на титаните, и на хората. Характерът му бил неуравновесен, настроенията му постоянно се сменяли, а когато някой не му се подчинявал, изпадал в ужасен гняв. Наказанията и отмъщенията му неизменно свидетелствали за неумолима жестокост.

 

Гордият и смел Прометей обаче не се уплашил от гнева на Зевс. Гръмовержецът Зевс, което означава, че той управлявал и командвал дори светкавиците и гръмотевиците, в изблик на свирепа ярост бил лишил хората от огъня и заради това животът им бил неимоверно тежък и почти непосилен. Прометей бил потресен от бедата, която сполетяла клетите страдалци, и страдал заедно с тях. Тогава той се решил на най-героичен подвиг. Тъй като отдавна знаел, че в двореца на Зевс постоянно гори никога незагасващ буен огън, в една непрогледна черна нощ Прометей се прокраднал до палата на върховния бог, влязъл вътре, без никой да го забележи, и грабнал малко огън от огнището на Зевс. Бързо го скрил в кухото стъбло на тръстика и след минута нощта го погълнала. Героят или по-скоро героичният бунтар отишъл при хората и им занесъл огъня, от който така отчаяно се нуждаели. Казано иначе – дарил им отново топлината, светлината, самия живот.

 

Щом Зевс научил какво се е случило, изпаднал в заслепяващ гняв. Богът веднага измислил ново варварско страдание за хората, за което сега няма да ти разказвам. Разбира се, бесът му се стоварил и върху Прометей. Гръмовержецът изпратил куция бог Хефест, който бил най-изкусният тогавашен ковач, да прикове непокорния Прометей с най-тежките и най-здравите вериги към една висока скала в планината Кавказ, която е много-много далеч и от твоя дом, и от този остров. Хефест, макар и с нежелание, изпълнил заповедта на своя повелител и така приковал Прометей, че да не може изобщо да помръдне.

 

И започнали огромните изпитания за волята, силата и мъжеството на Прометей.

 

Минали години, векове.

 

Всуе, което означава напразно, се надявал Зевс Прометей да помоли за милост.

Чакал, чакал, дълго чакал Зевс Прометей да се пречупи. Когато се убедил, че титанът няма да се разкае за човеколюбивото си дело и че мъжествено приема и носи през вековете своята съдба, богът измислил ново чудовищно наказание за героя. Зевс изпратил на Кавказ огромен орел, който всеки ден кълвял с острия си клюн черния дроб на прикования Прометей.

 

А сега слушай внимателно, понеже след малко ще се появи още един герой. Повече заради него ти разказвам тази поучителна приказка.

 

И тъй, жестокият Зевс в своето всемогъщество така бил нагласил нещата, че ужасните страдания на Прометей да бъдат всекидневни. По повелята на божеството през нощта дробът на прикования титан отново пораствал и изпълнителният кръвожаден и ненаситен орел всяка сутрин заварвал своята плячка цяла-целеничка.

 

Минали нови години, векове.

 

Мъжествената воля на Прометей обаче не се огъвала и той нито се разкайвал, нито молел за милост.

 

Един ден при мрачната скала се появил древният герой Херакъл, който се бил отправил да извърши поредния си чутовен подвиг. Херакъл бил син на Зевс, но не от богиня, а от земна жена, тоест бил полубог-получовек, който разбирал човеците и умеел да им съчувства. Героят наблюдавал ужасен мъките на Прометей и бил обзет от дълбоко състрадание.

 

И ето, както всяка сутрин, орелът долетял за кървавото си угощение. Тогава Херакъл решил да помогне на мъченика, донесъл толкова добро на хората. Без въобще да се колебае, с ясното съзнание, че нарушава строгите разпоредби на върховния бог Зевс, на собствения си баща, с ясното съзнание, че се намесва в разпорядък, разпореден от същия този всесилен Зевс, Херакъл опънал лъка си и пуснал стрела, която пронизала лакомия стръвен орел. Загинал орелът, а освободителят разбил оковите на Прометей и му дарил заслужената свобода. Като герой на герой, като на побратим в геройството.

 

Ето на какво искам да обърнеш внимание, мой малък приятелю Айри. Замисли се срещу каква могъща сила се е противопоставил Херакъл. Замисли се какво щеше да му се случи, ако Зевс бе излязъл по-силен и бе отклонил стрелата му, какъв гняв и каква жестока отплата щеше да си навлече от много често безжалостния си баща. Ала виж – въпреки че бог Зевс е наредил орелът да долита всеки ден и да разкъсва черния дроб на Прометей, Волята и Силата на най-силния по онова време човек Херакъл се оказва по-мощна от заповедта и проклятието на върховния бог. Затова и героят успява да прониже, да убие кръвожадната птица. Запомни, благословено дете, че когато си движен, когато си подтикван от любов и състрадание, когато главните причини да действаш са любовта и състраданието, тогава волята ти може да надмогне и най-тежките изпитания, да победи и най-върховните мъки. И най-вече – да разчупи и най-свирепите повели и заповеди, да прекъсне и най-мъчителните страдания, пратени дори и от най-могъщи божества. Знаеш ли защо? Защото любовта, ала мъдрата, а не сляпата любов, и състраданието, което означава, че си способен да съпреживяваш чуждото страдание, са по-силни и от най-злата и най-отмъстителната воля. Колкото до нашата воля, включително и твоята воля, когато тя е водена, подчинена е на любовта и състраданието, никаква черна сила не може да ти устои. Така е и така ще бъде вовеки.

 

- Аз свършвам. – рече меко Властелинът. – А ти, мъничък блажен Айри, скоро, много скоро ще научиш повече за мъдрата любов и за състраданието. Ще научиш как могъществото и волята съжителстват с мъдростта и любовта, подчинявайки се на мъдростта и любовта. Ще научиш как без мъдрост и любов могъществото и волята се превръщат в разрушителна сила. Ще научиш и най-важното: как могъществото може да бъде основният инструмент, основното оръдие, основната сила на любовта. Имаш ли въпроси?

- Да – обади се за първи път от дълго-дълго време блаженото дете.

 

Съвършено прав се оказа чичото Йерарх. Въпреки че Айри сякаш всичко бе разбрал от интересната приказка, цял куп също много интересни работи в нея му бяха любопитни и искаше да научи още неща за тях.

 

- Слушам те – рече благо Йерархът на Волята и Силата.

 

И детето взе да пита и разпитва, а възрастният отговаряше кога по-подробно, кога съвсем кратко; и разговаряха те дълго-дълго, чак докато вечерта премина и падна дълбока нощ.

 

- Стига вече, умори се – рече най-накрая Властелинът на Волята и Силата, след като отговори на всички въпроси. – Помни, към моето Царство принадлежат онези добри хора по земята, у които силата на верността и любовта е станала неразрушима, а те самите – непоколебими. От тази нощ и ти си измежду тях. Помни също, че на всеки от тези хора по Земята са дадени и ще бъдат давани скъпоценни дарби и благодатно просветление. От тази нощ – и на теб. А сега си върви – добави внезапно домакинът.

- Как? – попита потресеният и от всичко чуто, и от неочакваната подкана Айри.

 

Никак не е чудно, че петгодишното дете бе потресено от приказката, от нещата, които научи по-после, а и от перспективата сам да се върне в къщи.

 

- Как дойде тук горе? – изправи се Йерархът на Силата.

- Летях, плувах, изкачих безброй стълби, минах през хилядастотин… Май не помня през колко коридора.

- Е, какво ти пречи да се върнеш по същия начин? – усмихна се едва-едва Царят на Мощта.

- Ама аз не помня пътя надолу от тази кула!

- Опитай да си го припомниш.

- Дори и да успея, аз няма да мога да плувам сам! – проплака почти момчето. – Няма да мога и да летя!

- Опитай. Това ще е и второто ти изпитание през дългото и предълго за теб денонощие.

- Ама…

- Моята задача с теб приключи – отсече Господарят на Мъжеството. – Бъди благословен, сине мой!

 

Поклони се леко на поредния си благословен син, прониза го с огнения си поглед, в който Айри успя да прочете огромната любов и огромното доверие, които великият му домакин изпитва към него; нерешителността, страхът, ужасът дори бързо-бързо изчезнаха у детето и то се огледа накъде да поеме. Понеже вече бе съвсем само.

 

Опита Айри да слезе от кулата, объркваше коридори и вити стълби, минаваше през погрешни врати, връщаше се, ориентираше се според някакво топло и благодатно вътрешно чувство, най-накрая се оказа долу пред централната порта на двореца, притича до езерото, не изпитваше никаква физическа умора, а на брега Бог знае как дори не се сети, че би могло да го е страх да се хвърли в тъмната черна вода, заплува, пак му хареса, прекоси езерото, излезе на отсрещния бряг, където бе стоял преди часове с Господ Бог Иисус Христос, студено му беше с мокрите дрехи, ала съвсем скоро забрави за студа, понеже, едва размахал ръце, вече летеше из нощния простор – сам, сам!, – а светлинките на човешките обиталища някак весело потрепваха отдолу, стремително оставайки далеч назад, за да се появят нови и нови светлини – огромни, средни, мънички, ярки и приглушени, бели и цветни, всякакви.

 

Не след дълго – поне така му се стори – Айри кацна на покрива на своята жилищна кооперация, скочи през капандурата долу върху прашния стол, оттам по стълбището, всички врати се оказаха отключени, влезе в стаята си, а там го очакваше неговият приятел чичо Христос.

 

- Ти си герой, сине мой – обърна се към детето Господ Бог по същия начин, както по-рано тази нощ бе сторил Йерархът на Волята и Силата.

 

Айри просия от похвалата.

 

- Ти издържа блестящо второто си изпитание да се върнеш сам у дома. Безстрашието ти, волята ти, мъжеството ти се оказаха на висота. Гордея се с теб. А сега ти предстои и трето изпитание, което изглежда леко, ала аз те предупреждавам, че не бива в никакъв случай да го подценяваш. Третото ти изпитание ще бъде да повярваш във всичко, всичко преживяно от снощи досега и с мен, и на острова. Да повярваш, че то действително ти се е случило. Сигурен съм, че ще се справиш и с това изпитание. Повярвай, както аз вярвам в теб, сине мой.

 

Айри сияеше ли, сияеше от толкова много похвали. Ала точно когато чу за трети път тази нощ „сине мой”, изневиделица се сети, че не бе попитал Царят на острова как се казва.

 

Странно, но този пропуск огорчи момчето; то посърна, дори усети лека тежест в сърчицето си.

 

- Така трябваше – успокои го нежно Христос, протегна ръце, приласка го. – Още не си достатъчно голям, за да узнаеш имената на Властелините.

 

Малкият бе замрял в прекрасната, отпускаща душата Божия прегръдка, но слушаше внимателно.

 

- И други ли Властелини ще има? – пошепна развълнуван.

- Шт. Ще видиш. И още нещо важно. Тази нощ е снощната нощ. Сега е нощта срещу понеделник.

- Ама не е ли…

 

От потрес Айри дори не успя да формулира въпроса си и засече насред дума.

 

- Не е – кимна Господ. – Утре сутринта е понеделник и ти си на детска градина за първи път тази седмица.

- Аз…

- Ще ти обясня, не е сложно – усмихна се за пореден път Христос. – На някои места в Божия свят времето спира, докато на други продължава да тече. Тук беше спряло, а за нас с теб течеше. Сега спи.

 

На сутринта Айри помнеше абсолютно всичко. Включително и как чичо Христос му помогна да си съблече все още влажните дрехи, които мигом изсъхнаха, как му помогна и да си облече пижамката, как го зави, как го погали по главицата, пожелавайки му лека нощ, дори как притвори тихичко вратата му отвън.

 

Ала на другия ден, сиреч в понеделник, детето не сподели нищичко от абсолютно всичкото, което помнеше добре, с мама и татко. Бе отново сам, а не с чичо Христос, който го бе предупредил, че ще съобщят двамата заедно на мама и татко, и то най-накрая. А сърцето на Айри извънредно точно и съвсем правилно предусещаше, че това „най-накрая” е мнооого, ама мнооооого далече напред.

 

*****