Слаб ум – висок пост – големи беди
Най-напред да обясня защо подбрах тези снимки. Откликвам на призива „да изберем българското”. Иначе всеки землянин би могъл да си сложи своите снимки: англичанинът – английска, руснакът – руска, китаецът – китайска.
На темата.
Последните няколко месеца ни показаха и доказаха, че цяла армия слаби умове се е добрала до много отговорни и дори до най-отговорни позиции из целия свят. И чрез избори (в демократичните страни), и другояче – в авторитарните и тоталитарните „джамахирии” (може и без кавички). Причините са също цяла армия и са сложни. Те не са моя тема сега. Ще го кажа така: Господ знае защо и как се развихри тази глобална пандемия от високопоставени слаби умове. Бог си има някакви основания да ни праща такива слабоумни лидери едновременно и на много места – особено по време на такива тежки изпитания като с коронавируса. Всевишният ни тества със своите си неведоми нам тестове.
По-долу ще се опитам да обрисувам накратко, напълно схематично и с най-едри груби щрихи образа на слаб ум, достигнал до най-отговорни постове. Този портрет предпоставя и пътя към логичния край на слабоумника.
Глад
Зима. Януари. Шест часът е. Тъмно.
Току-що сме се прибрали от детската градина с почти шестгодишния младеж.
- Дядо, гладен съм.
Започва се.
- Не си гладен.
- Много съм гладен.
- Ял си следобедна закуска само преди два часа.
- Ама тя беше малко. Умирам от глад.
- Не, не умираш.
Как не му омръзва едно и също всяка вечер!
*
Прадядо му на младия мъж, тоест баща ми, бе военен журналист и връзкар, разбира се. Поне когато бях на осемнайсет години, вече беше як връзкар, дума да не става. Як връзкар в онази армия, народната. Майка ми ще трябва здраво да го е била натиснала и волю-неволю той се беше захванал да ме уреди на по-лека военна служба. Хич даже не се интересувах, живеех си живота, вече бях приет и студент. Тогава, през 1972-ра, приетите студенти отиваха войници за две години, а чак после учеха каквото учеха. Не беше моя работа къде ще служа, нищо не зависеше от мен, но следва да призная, че имах доверие на баща си, сиреч на връзките му. И още нещо да отбележа само мимоходом: не смятах, че не е редно да използвам връзките на баща си и въобще каквито и да било връзки за каквото и да било. Допускам, че при осем милиона тогавашно население на осем души може и да им е минавала такава мисъл от време на време, но това е допускане, в което не вярвам особено.
Страх – паника – депресия – безумие и мракобесие
Ще се опитам да представя съвсем накратко и по най-достъпния начин проблем, за който се е
писало и се пише постоянно. И ще се пише, защото той ще си остане с нас – въпросът е да не съсипва до такава степен живота ни, както го прави сега.
Бог ни е създал със способността да изпитваме страх. Ясно е защо. Съществуват обаче страх и страх. Нашето злочестие се оказа общосветовната ни предразположеност да живеем в ирационален страх, в страх, който не „се обработва” и „преработва” от разума ни, който не е подложен да логическа „карантина”. Ето такъв страх преживяха и все още живеят с него и в него милиарди човеци от Калифорния през Ню Йорк до Лондон, София, Китай и чак до Хаваите, Мексико и Бразилия.
Пролетен дъжд
Този разказ е третият от новия ми сборник, който още няма заглавие. Съдържа десет разказа – къси, дълги, всякакви. Написах ги в първите месеци на тази странна година, след като ги бях „износил” достатъчно, някои с десетилетия.
Мъжът паркира малко по-далеч от входа на старата кооперация, където живееше. Успя да вмъкне семейната кола в пространството, което съседите бяха оставили, загаси двигателя, излезе отвън. Бе още рано да се смрачава за късния април, но небето бе почерняло от тежките облаци. Мъжът ги огледа преценяващо, сякаш разбираше от пролетни дъждовни облаци. И тъй като почти нищо не разбираше, реши, че най-добре е да вземе чадъра от багажника. Той нали затова лежеше там: ако завали и му потрябва. Прибираше се от работа, чадърът нямаше да му натежи за тези петдесетина метра до неговия вход. Утре щеше да го свали обратно и да го метне отзад в колата.
Тъкмо посягаше към багажника и прокапа. Той вдигна капака, грабна чадъра, а докато заключи, небето бързо се отпуши, заваля като из ведро.
И тогава нахлуха спомените – и те заваляха като из ведро. В един миг, абсолютно неочаквано вдън съзнанието му се бе появило някакво огромно ведро и го заливаше с цветни ярки спомени.
Споделете
