Още за невежеството
От оня ден ме гложди, че в последния си текст („Теглейки чертата”) пропуснах едно-две важни неща за невежеството. Канех се вчера да ги напиша, отложих го за днес, трябвало е. Преди малко ми се случиха две случки: ще почна с тях, за да си спестя половината усилия нататък.
Идеалният център, връщам се от кварталния магазин. Решавам да си преместя колата малко по-назад, че предната броня „застъпваше” една мислена пешеходна линия. Преместих я, колата отзад се оказа с номер от Пирот, фаровете ѝ светят. На мястото до шофьора 40-годишен мъж с татуирани до раменете ръце се рови в телефона си. Прозорецът е открехнат, казвам му за фаровете, че ще падне акумулаторът. Той ме поглежда втренчено, след две-три секунди безмълвно се пресяга и изгася светлините. И пак мълчание, докато отново се вторачва в телефона. Отстъпвам, но преодолявам порива да си тръгна. Все пак простакът е от Пирот, а всеки ден около нас слагат скоби на чужденците. Та го питам дали знае, че тук е синя зона. „Знам бе, българин съм”, отвръща българинът и се връща към телефона.
Пирот, Пирот, ама българин. Типичен.
Теглейки чертата
С голямо закъснение попаднах на шведския писател Фредрик Бакман. Великолепен е. Умее така просто и сбито да открива и извлича от хаоса мъдрост и човещина, а сетне да ги формулира и поднася мъдро и човешки. Чиста проба светъл талант.
Именно Фредрик Бакман ме подтикна да надмогна почти непреодолимото напоследък мое нежелание да споделям какво мисля за случващото се у нас. Ще приведа по няколко думи от две книги на Бакман. Приемете ги като мото на този текст.
„Бьорнстад”, 352-ра страница: „Какво е една общност? Сборът от нашите избори.”
Нищо ново, нали? Нищо оригинално. Няма читав философ, творец, държавник да не я е въртял тази простичка мисъл поне от 2500 години. Точно така: сборът от нашите избори = общност.
„Тревожни хора”, 7-а страница: „Това е история за много неща, но най-вече за идиоти.”
Чак ми се дощя да науча шведски, та да усетя как звучи в оригинал.
Откъс от "Броеницата"
Допи ми се кафе. Слънцето бе още сравнително високо. Поех към центъра на селото.
Не беше лошо кафето на мегдана. Поприказвахме си със селяните кой какъв е и как я кара, кой вече си е приготвил дръвцата за зимата, а кой повече го е грижа ще му стигне ли ракията. Щеше да стигне, кога пък не е стигала?
Пак се защурах по горите.
Толкова беше спокойно и тихо, когато селото запали тук-там светлините си, толкова бе меко и времето, и настроението ми, че се замислих дали пак да не спя в колата някъде по поляните с горичките наоколо. Отложих решението си за по-късно. Както ми дойдеше на сърце, така щях да постъпя. Чакаше си ме и одеялото на задната седалка.
Не почувствах глад. Можех да вечерям преди да затворят ресторанта. А и нищо нямаше да ми се случи, ако не вечерям. В чантата ми бе останал още един сандвич, ето ти чудесна семпла вечеря за 65-годишен мъж, грижещ се за здравето си. Трябваше да започна постоянно да се грижа за здравето си, така е редно, ако искаш да живееш дълго.
Исках ли да живея дълго?
Накратко за новата ми книга „Броеницата”
Христос воскресе!
Изпълнявам обещанието си отпреди празниците да напиша няколко думи за новата си книга.
И така, в момента се печата „Броеницата”, подзаглавието е „На попрището жизнено далеч отвъд средата”. Издателството (традиционно) е „Факел”, обемът – съвсем поносим (за вас), жанрът – съвършено непонятен (за мен). Вече споменах, че след романа ми „На живо” това е вторият ми опит да направя равносметка на живота си, както и да представя субективното си виждане на времето, през което съм тук.
Ама и време ни се случи. И на мен, и на книгата да се роди на бял свят. Особено тия дни напоследък. Това обаче не променя ни най-малко някои мои наблюдения през последните 60-70 години. И за народите, и за хората, и за самото време.
Не само совите в „Туин Пийкс”, а и народите не са това, което са. Не са това, което уж са в собствените си представи за себе си. Не са това, което си въобразяват, че са. Народите живеят в огромни илюзии за себе си, а мащабите и количеството на илюзопроизводството са право пропорционални на мащабите и степента на целокупното им невежество. За някои народи тази скръбна истина е дваж по-присъща предвид някои специфики на народопсихологията им. Като мнимото юначество, да речем, или мнимата им мъдрост. И все в тоя порядък самозаблуди и самооболщения. След „целта оправдава средствата” най-голямата глупост и най-голямото кощунство, което човечеството тиражира от памтивека нашир и надлъж по света, е „глас народен, глас Божи”. Де да беше Божи.
Споделете
