Предатели и родолюбци
Текстът ми търпи десетки кавички. Включително и в заглавието. Предоставям на читателя тази неблагодарна работа. Слагайте си ги, където душата ви подскаже.
Мисля си за предателите на България. Не от онзи ден, откакто приеха многострадалната паневропейска резолюция, покрай която предателите се опозориха окончателно, а от години си мисля. И пиша от време на време на тази тема. За националните предатели. Не е трудно да се пише за тях, повярвайте ми.
Всичко е просто, а публиката у нас, както е известно, обича простотата, за да се разбира и помежду си, и с властта. Коя е родината ни? Правилно – Република България. Който не я харесва такава, каквато е, какъв е? Правилно – предател. А който я харесва и я брани от предателите, какъв е? Правилно – родолюбец, той и патриот. Предателите, слава Богу, са малцина, но няма да ги соча поименно, защото не заслужават такова усилие. А патриотите са мнозина. Родолюбци в сърцето на лицемерната Европа са Сашо Йорданов, Новаков, Слабаков и Джамбазки, които прославят Република България. А отсам границата се борят с предателите, които си позволяват да хулят на глас родината си, и така ни отсрамват в тази благородна битка изтъкнати родолюбци като Бойко Борисов, като Гешев, Цацаров, Тома Биков или Георги Марков – не писателят предател, дето закономерно го убиха, а депутатът от ГЕРБ, агентът на Държавна сигурност Николай. Те никога, ама никога не хулят родината си дори наум.
Виждате ли колко е просто да се пише на тази тема?
На живо от последното българско въстание
22 септември 2020, около 17:25. Национален празник. И 3-то „Велико народно въстание”. Хората са започнали да се събират около шадравана пред Археологическия музей, по стълбите на Народната банка. Приказват си, обсъждат едно-друго. Доста хора вече. Микрофонът е включен, уредбата работи, „водещият” приветства групи, дошли от провинцията, подгрява протеста.
След което от високоговорителите еква онова. Онова е запис с премиера на България, който говори с някого си. Пълно е с малки деца, доведени от родителите си, с пубертети, с юноши и девойки. Хората продължават да разговарят, да се смеят, да се разхождат. А над площад „Независимост” се леят псувни, ругатни, мръсотии, дивотии и простотии. Повечето „въстаници” едва ли и слушат, вероятно знаят „текста” наизуст. Покъртително е да наблюдаваш картината. Цялото това самоунизително кощунство. Няма нужда да се обяснява каквото и да било. Няма нужда да се викат Кафка и Йонеско на помощ. Няма нужда да се сравнява – примерно как парижани са се събрали около Триумфалната арка и равнодушно слушат записи как Макрон или премиерът на Франция псуват като каруцари и ръсят идиотщини.
Като цяло
В този текст няма да има нито дума за протеста. Този път ще минем без икономика, без социалното ни дередже, без образование, здравеопазване, пенсионните ни мизерии и пр. Нека се опитаме да погледнем по-мащабно към нашата национална нива, да се издигнем – за кратко – над всекидневието и да обозрем по-нашироко и по-отвисоко как изглеждат националните ни „показатели” за онези висши ценности, за които се присещаме само когато говорим за смисъла на човешкия ни живот. И то ако изобщо се присетим. Тази картина – от висинето – ще ни даде много повече теми за размисъл, нежели кахърите ни за всички родни икономики, пенсии и вехти поокърпени конституции.
Не обичам да драматизирам. Стремя се да избягвам цяло семейство думи: винаги и завинаги, никога, всичко, всички, никой, нищо, никъде… Ужасно, страшно, безнадеждно; прекрасно, страхотно, фантастично, идеално… Няма да драматизирам и сега. Стига да не се налага, няма да употребявам плашещи думи или грозни обобщения. Просто ще изложа как ми изглеждат лично на мен „показателите” ни за някои обстоятелства или процеси, както и за споменатите по-горе висши ценности. Обстоятелства, процеси и ценности, които от населението да дадена територия правят народ или нация, ако повече ви харесва нация; които превръщат съжителството в национално съграждане и национален просперитет.
Точно 30 години по-късно
Как се повтарят тъпите номера на негодниците. Лошото е, че макар и самите негодници да са негодни за нищо друго освен за престъпления или дивотии, номерата им често са годни да хванат в мрежите си нормалните доверчиви люде. А нашето племе е доверчиво на квадрат, нищо че се броим за хитри андрешковци и заклети томи неверници. Мнозина негодници обаче бяха наясно колко сме лековерни и се възползваха. Многократно.
И възнамеряват пак да се възползват.
През първата половина на 1990 година тогавашната българска комунистическа партия излъга българския народ и си остана на власт. Лозунгът им беше „Сполука за България”. Моя милост следеше от упор бурния цъфтеж на „сполуката” и до лятото написах малко сатирично книжле, което озаглавих „Сполука за Германия”. Отпечатах го самиздат, нелегално, така и се продаваше. Заради продължаващата „българска сполука” нямаше как иначе.
Във въпросното самиздатско книжле представих, цитирах, публикувах части от немски менте „документи”, намерени уж от мене в ролята ми на мним историк. Имаше интересни попадения в „архивите”, които „разкриваха” как германският фашизъм се е опитал да измами историята, но в края на краищата не му се е получило. Излагах „стенограми” как Хитлер се спогодява с другите негодници да го свалят про форма от власт, как първо му благодарят, а после уж го съдят, как „здравите сили” в лицето на Гьобелс и Рибентроп поемат ръководството на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП), как организират Кръгла маса и т.н., за да се стигне – малко преди войските на Сталин да влязат в Берлин – до логическата промяна на името на НСГРП, превърнала се в „Германска комунистическа партия (сталинисти)”, готова да посрещне своите идеологически братя пред Бранденбургската врата…
Майтапи. Черпех с шепи алегоричните майтапи от онова, което се разгръщаше пред очите ми у нас през 1990-а.
Споделете
