Боклукът вън е следствие на боклука вътре
Попътувах и поживях напоследък из родината. Цели три седмици. Бях в Средна гора, в Родопите, оттам обратно на север към Балкана, после морето край Балчик, накрая на запад към София. Нагледах се на красоти и хоризонти. На разни други неща у хората и около хората. Сега обаче ми се ще да кажа две приказки за пътищата ни и по-конкретно за отбивките. И за изборите ни.
Допускам с огромна вероятност, че в нашата прекрасна с природата си страна няма нито една пътна отбивка, където да не е захвърлен боклук. Много или малко. Или съвсем малко понякога. Но без боклук няма. Няма и няма. Някои отбивки са просто покъртителни – не просто като гледка или воня. Те са покъртителни със самото си съществуване. Не и за нас, разбира се, които ги създаваме. Ние не сме лесно покъртяеми.
Ще разкажа само за една по-специална. Родопска. Там ужасът е „умело” поприкрит, а отбивката е „само” средностатистическа гадост. Спираш между отпадъците, за да си налееш вода от чешмата отсреща. Студена вкусна вода, фантастична борова гора, чист въздух, синьо небе, жив човек няма. Птички. Наливам вода, решавам да се разходя малко по-надолу, да погледам наоколо, да си взема довиждане с любимата ми Родопа. Там е част от сърцето ѝ, между Давидково и Манастир. Далеч вдясно в ниското тече река. Дълбоко стръмно дере, поне 30-40 метра. Надзъртам в една просека между боровете – и пред очите ми лъсва каквото лъсва. Това не е обичайната помийна наша свинщина, не е „синдромът ляв завой”, както го наричам, когато Ленчето бомбардира гората през десният прозорец с каквото им се е насъбрало с Кольо в москвича през последните километри – не, това е огромно сметище, хиляди и хиляди пластмасови бутилки, опаковки и т.н. От шосето до реката долу, десетки и десетки метри, хиляди и хиляди човешки избори.
Още за невежеството
От оня ден ме гложди, че в последния си текст („Теглейки чертата”) пропуснах едно-две важни неща за невежеството. Канех се вчера да ги напиша, отложих го за днес, трябвало е. Преди малко ми се случиха две случки: ще почна с тях, за да си спестя половината усилия нататък.
Идеалният център, връщам се от кварталния магазин. Решавам да си преместя колата малко по-назад, че предната броня „застъпваше” една мислена пешеходна линия. Преместих я, колата отзад се оказа с номер от Пирот, фаровете ѝ светят. На мястото до шофьора 40-годишен мъж с татуирани до раменете ръце се рови в телефона си. Прозорецът е открехнат, казвам му за фаровете, че ще падне акумулаторът. Той ме поглежда втренчено, след две-три секунди безмълвно се пресяга и изгася светлините. И пак мълчание, докато отново се вторачва в телефона. Отстъпвам, но преодолявам порива да си тръгна. Все пак простакът е от Пирот, а всеки ден около нас слагат скоби на чужденците. Та го питам дали знае, че тук е синя зона. „Знам бе, българин съм”, отвръща българинът и се връща към телефона.
Пирот, Пирот, ама българин. Типичен.
Теглейки чертата
С голямо закъснение попаднах на шведския писател Фредрик Бакман. Великолепен е. Умее така просто и сбито да открива и извлича от хаоса мъдрост и човещина, а сетне да ги формулира и поднася мъдро и човешки. Чиста проба светъл талант.
Именно Фредрик Бакман ме подтикна да надмогна почти непреодолимото напоследък мое нежелание да споделям какво мисля за случващото се у нас. Ще приведа по няколко думи от две книги на Бакман. Приемете ги като мото на този текст.
„Бьорнстад”, 352-ра страница: „Какво е една общност? Сборът от нашите избори.”
Нищо ново, нали? Нищо оригинално. Няма читав философ, творец, държавник да не я е въртял тази простичка мисъл поне от 2500 години. Точно така: сборът от нашите избори = общност.
„Тревожни хора”, 7-а страница: „Това е история за много неща, но най-вече за идиоти.”
Чак ми се дощя да науча шведски, та да усетя как звучи в оригинал.
Откъс от "Броеницата"
Допи ми се кафе. Слънцето бе още сравнително високо. Поех към центъра на селото.
Не беше лошо кафето на мегдана. Поприказвахме си със селяните кой какъв е и как я кара, кой вече си е приготвил дръвцата за зимата, а кой повече го е грижа ще му стигне ли ракията. Щеше да стигне, кога пък не е стигала?
Пак се защурах по горите.
Толкова беше спокойно и тихо, когато селото запали тук-там светлините си, толкова бе меко и времето, и настроението ми, че се замислих дали пак да не спя в колата някъде по поляните с горичките наоколо. Отложих решението си за по-късно. Както ми дойдеше на сърце, така щях да постъпя. Чакаше си ме и одеялото на задната седалка.
Не почувствах глад. Можех да вечерям преди да затворят ресторанта. А и нищо нямаше да ми се случи, ако не вечерям. В чантата ми бе останал още един сандвич, ето ти чудесна семпла вечеря за 65-годишен мъж, грижещ се за здравето си. Трябваше да започна постоянно да се грижа за здравето си, така е редно, ако искаш да живееш дълго.
Исках ли да живея дълго?
Споделете
