Старата добра приятелка от памтивека
Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Докато печатницата си върши работата, ще публикувам няколко откъса. По-долу е вторият.
След още дни на колебание и нарастващ яд към себе си Антон позвъни на входната врата на собствения си дом. Бе отишъл в късната вечер без предупреждение, без покана, без нито дума поне за намек какво възнамерява да върши.
Жена му не бе особено изненадана, но не скри, че никак не ѝ е приятно така да нахълтва в личното ѝ време, пък защо не и пространство. Повече от пет месеца вече този апартамент бе нейното лично пространство, нали така?
Дъщеря му не си беше у дома. Не че момичето щеше да му пречи или да го затрудни в изповедта му, но така бе по-добре.
- Гладен ли си? – попита го жената, с която бе живял толкова много години в труден, сложен, понякога доста бурен брак.
- Само чай, моля – отвърна той.
- Някакъв по-специален?
- Не, не – заръкомаха Антон, преди да се усети как налудничаво се държи. – Стопли в каната вода и ми донеси някакъв билков от онзи в пликчетата. Бих искал да поговорим.
Тя кимна, отиде до кухнята и се върна след две минути.
- Да не си подал най-после молба за развод? – осведоми се, докато се настаняваше срещу него. – Без да ме предупредиш?
Имаме още много недовършена работа
Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Докато печатницата си върши работата, ще публикувам няколко откъса. По-долу е първият.
Ескалаторът на метрото пълзеше нагоре. По навик мъжът гледаше лицата на хората, които слизаха със съседния ескалатор. Не се съсредоточаваше конкретно върху някого, а погледът му спираше за секунда-две само върху лицето, запечатваше го в съзнанието си. След миг очите му вече бяха върху друго лице.
Долу прогърмя влакът, от който бе слязъл, затихна в тунела.
Както всяка привечер лицата на хората болезнено си приличаха. И на тези, чиито взор бе забит в телефоните им, и на другите, които просто бързаха проклетият ескалатор да ги свали долу, понеже насрещният влак вече глухо тътнеше, преди да се измъкне от тъмницата на светло.
По лицата се четеше умора. Незаличима, наслагвана ден след ден умора от края на тазгодишния август до тези декемврийски дни. Плюс старите слоеве умора от предишните години и десетилетия. Някои лица бяха белязани от отчаяние, също много старо, Господ го знае откога. Безразличието лежеше по лицата доста по-често от отчаянието, тъпотата – по-рядко. Мъжът знаеше, а и виждаше, постоянно виждаше, че лицата на сънародниците му изразяват и радост, и озарение, и благочестие, и смирена вяра, и онази тиха мъдра тъга, която е един от изворите на всичко чисто в помислите ни. Знаеше и виждаше, ала предпочиташе да обръща внимание на съсипията, обезсърчението, равнодушието, глупостта.
Неведомите пътища на упованието
Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Докато печатницата си върши работата, ще публикувам няколко откъса. Днес започвам с кратката анотация.
Когато среща Елена, Антон преживява тежка духовна криза. Личният му живот е преобърнат и съсипан. Не вярва на народа си, че е способен да създаде нормална държавност. Не вярва вече и в смисъла на самото съществуване на човечеството. Ала вълшебницата Елена твърди, че те двамата имат стара недовършена работа, запечатана там някъде в архиварницата на небето. И Антон поема по неведомите пътища на упованието, където го очакват изпитания, в чиято реалност и светоуханна благодат той самият понякога се съмнява. За да чуе в един благословен за него час сакралните слова: „Никога повече не бива да губиш упованието си в смисъла на съществуването на мирозданието. Най-големият грях е да спрете да се радвате на самия факт, че съществувате и сте част от големия Божи промисъл. Грях е и да не почитате Божия промисъл, да не се прекланяте пред възможността да го съпреживявате.”
Доброто и злото; вярата и неверието; споделената любов и мъчителното самотуване; милосърдието и коравосърдечността; службата за благото на събратята и безразличието на малодушието. Вечните теми, които са тъканта на всеки роман на Васил Пекунов.
951 думи за мъдростта на народа
Все си мисля напоследък за народа. За моя народ. За мъдростта на моя народ. И неизменно се сещам за вуйчо ми, който обичаше да повтаря с неприкрито възхищение: „Няма нищо по-мъдро от народа.”
Бях малък тогава и му вярвах. После попораснах и на същото ме учеха в училище. А и вуйчо ми си беше жив и здрав и продължаваше тържествено да повтаря веруюто си. Накратко – каквото мисли, каже, направи народът, то е истината от последна инстанция. И аз вярвах. Все още вярвах. Струваше ми се доста правдоподобно, понеже и живеех в народна република. Ако преведем от латински – в „народно народовластие”.
Споделете
