867 думи за синдрома Гинденбург/Примакова
Напълно наясно съм, че това, което ще напиша, в крайна сметка ще е безсмислено: нищо няма да се промени към по-добро. Е, поне да съм „обърнал вниманието” ви към проблема. А той постепенно (но бързо) се превръща в чудовище. Ние от своя страна не само мирно съжителстваме с чудовището, а и го храним, радваме му се, че дори и другаруваме с него.
Ето ви два цитата от руски текст, преведен на български в наш сайт. Преводачът е анонимен. Не е важно кой е текстът и къде съм го прочел тези дни, всеки може да си го намери.
700 думи за компромиса и за предателството на самия себе си
Продължавам поредица от кратки текстове на теми, които ме вълнуват. Допускам, че вълнуват не само мен. Опитвам се да изразявам в най-лаконичен вид поне малка част от онова, което мисля. Няма текст с над 1000 думи. В стереотипните заглавия предупреждавам читателя колко думи „тежи товарът“, който му предлагам за размисъл.
Прави ми впечатление едно дълбоко неразбиране. Да поразсъждаваме накратко над него.
Много безкомпромисни люде възмъжаха напоследък. Възмъжаха и издигнаха високо знамето на безкомпромисната борба с компромисите. Биткаджии. Възженяха и биткаджийки, които по нищо не отстъпват на мъжете. (Как стоят нещата с безкомпромисните измежду останалите полове не се наемам да изразявам мнение.)
„Покаяние Господне”
Десет пъти се изкушавах да напиша нещо много силно и много, ама много духовно за „Покаяние Господне”. Нещо разтърсващо, което поне малко да отговаря на поезията на Румен Леонидов. Отказвах се, разбира се, защото не е по моите сили да тълкувам със земни думи словото, което иде от небесата. Радвам се, че надмогнах над изкушението, не се изложих.
Междувременно тия дни във fakel.bg бяха публикувани две писма до Румен Леонидов – първо на Георги Цанков, а веднага след него и на Неда Антонова. Великолепни отзиви или по-скоро възторжени изповеди на творци, които са изразили повечето от онова, което отдавна ми е на сърцето. Прочетете ги, кратки са.
Защо отдавна ли? Защото имах щастието да проследя малко или много раждането на тази чудна и чудесна книга ли, откровение ли. Имах щастието да прочета и да се насладя на няколко работни варианта на „Покаяние Господне” – и всичките красиви, мъдри, окъпани от светлината. Досущ като окончателния текст, който отиде в печатницата.
А защо пиша тези няколко абзаца ли? Просто е. Искам да уверя читателите, които са чули или прочели вече едно-друго за последната стихосбирка на Румен Леонидов, но не са я чели: не се бойте, нищо тежко или объркващо не ви очаква. Да, поетичната му магия е сложна, философска, извънредно дълбока, защото е изстрадана. Ала същевременно се възприема като ангелска песен, като небесен зов, като духовен кислород. Просто я прочетете. Просто я чуйте. Просто я подишайте. Просто се нахранете с амброзия, приготвена с любов в готварницата на душата. За какво повече може да мечтае един читател?
Отделно, уверявам ви – после няма да сте същите. По-добри ще сте. И по-смирени.
Ало, дебили!
Това е най-краткото определение, което мога да дам на военно-мутренската генералска гротеска във връзка със събитията във Венецуела. Гротеска или пък може би трагикомедия, достойна за „Швейк” и „Параграф 22”. Дебилите, разбира се, сме ние. Както обикновено. Всичко е за сметка на България и на нас, българите. Както винаги. Последствия и отговорност няма да има, както си му е отколе редът по тия географски ширини.
Споделете
